Едно човече всяка сутрин ме гъделичка по петата...
Злодей такъв... Не ме оставя... Фучи... Разказва ми играта.
Опитвам се да го прогоня... Нахалното!.. Не ще да слуша:...
"Я ставай! - вика.. - Мързел с мързел! От тебе ми дойде до гуша."
Обличам се... И от леглото ме води право пред лаптопа.
С невидима ръка...И чувам как със краченцата си тропа...
То няма ни лице, ни тяло... И мълчаливо се изнизва...
И ме оставя сам самичък... На себе си... И оптимизма.
Досещам се То как изглежда... Остригано е по войнишки.
Със мъх над устната... И в джоба две стари поетични книжки.
И ако се напрегна малко... е заприличало на мене...
Нагълтало се до насита със Пол Верлен и със Есенин...
Ах, моля те, не си отивай...Прекрасно мъничко човече...
От теб се бях отрекъл май, че... Но ти от мен не се отрече.
И ако има в мене още Любов... Любов... А не омраза.
Ти с тази участ... С тази орис... Със тази болка ме наказа...
И ето ... Пиша... Бързам някак... Защото знам, че нямам време...
И има смисъл.. Има смисъл... Все нещичко от мен да вземе
човекът , който ме разлиства и ми навлиза във душата...
А ти не бягай... Всяка сутрин ме гъделичкай по петата.
Недялко Йрданов