НА ГОСТИ СА

Литературни дни „Ямбол чете" – гостуват Маргарита Петкова и Добромир Банев

Маргарита Петкова е една от най-значимите съвременни български поетеси, родена на 21 февруари 1956 г. в София. Завършила е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Дебютната й стихосбирка „Дива къпина“ (1983) е приветствана от критиката и бележи началото на ярка и успешна кариера в поезията. Тя има множество награди, сред които Националната награда „Христо Ботев“, Годишни награди на Съюза на българските писатели и Национални награди за цялостен принос в поезията.

Поезията й се отличава с характерен стил, в който тя съчетава силни емоции и житейска мъдрост. Нейните стихотворения като „Иване, Иване“, „Само за жени“ и „Болката отляво“ са превърнати в популярни песни, изпяти от известни български изпълнители. Тя е и активен публицист с колонки в различни медии.

Маргарита Петкова се съсредоточава в творчеството си върху теми като болката, любовта, социалната справедливост и човешката съдба, като успява да съчетае личното изживяване с универсални послания. Тя е председател на журито на Националната литературна награда за поезия „Усин Керим“ и е смятана за влиятелен глас в съвременната българска литература.

Това я прави не само признат поет, но и обществено значима личност, която руши табута и оставя траен отпечатък в съвременната българска култура

Любовта е глобален климат

и беше топло, и беше студено
адска жега и студ на кутийки
беше всякакво (времето навън)
и никога никакво (вътре в нас)
ти палеше камината или включваше климатика
загръщаше ме с родопското одеяло
или взимахме студен душ заедно
когато беше мрачно посред бял ден светваше лампите
и в очите ти се отразяваха пламъчетата на червените свещи
и в снегопада по стъклото рисуваше слънца и маргаритки
и казваше - виж как снежинките разцъфват маргаритено
любовта няма сезон и няма климат малката
тя си е просто любов - която никои други не могат да имат...

и аз зная че е такава но ми е хубаво да го казваш
да ми шепнеш в ухото обичам те
или да ми го крещиш от вратата щом се прибираш
да го пишеш на плочките в банята с червилото ми -
когато е топло и когато е мразовито
когато вали и когато прежуря слънцето
няма значение защото сме заедно
и можем да си избираме колко къси да бъдат дните
и колко дълги да са ни нощите...

едно жълто листо е залепнало снощи върху сандалите ми
а розовият зюмбюл разлюля призори камбанките си

Сиянието (ми)

той си има много усмивки за различните поводи:
оскъдна за комплименти на невзрачни женици
снизходителна за напразни напъни на почитателки
бегла за регистриране на внимание
широка за среща с приятели
иронична за неразбиращите от ирония
съпричастна за конкретни разговори
загадъчна когато набира тайно номера ми
изкусителна при мисълта за довечера
стаена когато ми споменават пред него името

с мен не се усмихва - сияе и е ослепително

Тайнството (ни)

тайни сме тайни сме колко пък да сме тайни
като господ ни гледа дори когато не предполагаме
когато забравяме дори когато
аз шептя несъзнателно господи...
дори когато шептиш боже ще ме побъркаш
дори когато с крайчеца на окото
крадешком ловиш моя поглед от авансцената
дори когато насън те прегръщам а ти се будиш
и ме прегръщаш още по-силно уж насън
адски тайни сме толкова тайни
че на господ всичко е ясно
и се усмихва как е направил така
та най-тайното да е явно само за него
за да го пази от уроки

Оазисът

друга е тази любов съвсем друга е
не е като при нормалните хора ясна и сигурна
опустошителна е във всеки свой миг опустошава
всичко което не е свързано с нея
околния свят разните хора и идеали
улиците по които не минаваме стаите
в които няма да влезем никога
кафенетата и ресторантите
магазините от които не пазаруваме
такситата от фирми които не ползваме
небето което не влиза в прозорците ни
филмите които не гледаме заедно
и книгите които той не ми чете на глас нощем
друга е тази любов но е любов като слънце
която превръща в пустиня всичко дето не е наше
не осветява за чуждите погледи нас във нея
а светът не разбира че съществува
благодарение на водата в оазиса ни

защото друга е тази любов - нашата

Така се пишат приказки

В слънчевия сплит ме удря
тази нощ луната.
Спящата царкиня - будна.
Принцът - гони вятъра.

Просто приказката стара
претърпя редакция.
Сред завивките - кошмари.
Любовта - в инфлация.

Скърцат клони неразлистени.
Облаци се ронят.
А на пода - празни блистери
от щастливи спомени.

По стъклата лепне слюда -
люспици от злато.
Спящата царкиня - будна.
Принцът - спи в обятията ми.

Само за жени

Този свят не по женски калъп е направен,
но на нашите женски ръце лежи.
Всеки ден го кроиме и прекрояваме -
уж, по-малко да ни тежи.
Вече нямаме право да бъдем слаби -
мъжки момичета сме, а не жени.
Сред насъщните грижи за децата и хляба
вече никой отдавна не ни сваля звезди.
И нагърбили двеста задачи не лесни,
зад зъбите си стискаме своя женски протест,
а мъжете в трамвая се крият зад вестници,
зад списания "Наш дом" и "Жената днес".
На земята отдавна сме стъпили здраво -
на ръце не ни носят, не целуват ръка.
Даже своите рицари не веднъж утешаваме
върху крехките си, уж, рамена.
И си пъдим сълзите, и се правим на силни,
но не знаем дали не грешим,
че зад мъжки професии все се мъчим да скрием
своите женски слаби души.

Добромир Банев е български поет, писател и публицист, роден на 30 януари 1969 г. в Ловеч. Завършил е право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работил е като юрист, както и в различни адвокатски кантори и в Министерството на земеделието, а паралелно развива издателска и творческа дейност.

Творчеството му включва множество поетични и прозаични книги, сред които са „Еднакво различни“ (2011), „Абсурдни времена“ (в съавторство с Маргарита Петкова, 2013 и 2014) – най-продаваната книга с поезия в България, по която е създаден и театрален спектакъл, „В понеделник ще е късно“ (2014), „Зад огледалото“ (2016), „Аз съм в другото такси“ (2017), „Любов до синьо“ (2019), „Обичай ме бавно“ (2020) и „Всички дни ще се казват неделя“ (2023). Той е автор на лирична проза и текстове за песни.

Добромир Банев е популярен с теми, свързани с любовта, живота и човешките отношения, като неговите стихове се припознават от множество читатели. Той е част от тандем с поетесата Маргарита Петкова, с която поддържа и силна приятелска връзка, а тяхната съвместна книга „Абсурдни времена“ има значимо влияние в съвременната българска поезия.

Творчеството му е високо оценено в литературните среди, а той самият е сред обичаните български автори на съвременна поезия

Най-простите неща така болят!
Любов до синьо. Обич до припадък.
Въпроси като ситен дъжд валят.
Светът е полудял,
животът – сладък.

Играем роли в евтин водевил,
където се намразваме до вечност.
Обноските ни предполагат стил,
изгубен със самата ни човечност.

Но именно в нелепата среда,
която припознаваме за своя,
крещим безумно между „не“ и „да“:
„Най-истинската истина
е моята.“

Въпроси като ситен дъжд валят.
Светът е полудял, животът – сладък.
Болят най-простите неща, болят!
Любов до синьо.
Живи –
до припадък.

2.

Само ти ме разбра.
Ето ни в парадокса:
с мен си твърде добра,
пак си пускаме FOX-а.
А април?
Идиот!
Жегав, бърз и претупан…
Аз не съм Дон Кихот,
нито мелници чупя.
Само ти.
Ти и аз.
С купа пуканки в скута.
И април между нас.
Ще ми сготвиш ли супа?
Само тиха печал
насред щатската драма…
Всичко съм проумял,
щом светът е за двама!
Ние сме две в едно.
Ние сме като в кино –
еталон за любов –
френски филм с Ал Пачино.

3.

Всяка ласка пред свят
се споделя нескромно:
не поглеждай назад –
от Атина до Лондон!

Всяка обич боли
и сълзи като рана –
нека в Лондон вали,
този дъжд е за двама.

Всяка грешка е „Стоп!“
и начало на време:
както казват – живот!
(И не е до колене.)

С теб сме тук и сега;
географски – в безкрая…
За Саган e тъга.
Но за Стайнбек – е раят.

4.

Най-хубавата дума е „любов”.
Най-трудната – защо? – е „изневяра”.
Животът е графит – едно „Fuck off”,
надраскано несръчно на дувара.
Не ми припомняй ланшни времена
и бъдеще недей да ми споделяш.
Да, всичко има своята цена –
поевтиняват страстите в неделя.
Какво ще бъде после аз не знам.
„Ще” в случая е твърде неуместно.
Човек се ражда и умира сам.
Любов ли?
Да съм казал, че е лесно?!

5.

Защото няма нищо на света,
което като бряг да ни разделя,
април отмива пролетно дъжда…
И пак ще бъдем двама след неделя.
От утре – май.
И мирис на море.
Жена и мъж. Любов и още нещо.
Добре ни е.
Така ни е добре,
че още сме
като на първа среща.
Жена и мъж – насред проливен дъжд.
Вода, с която всичко отминава…
От утре – май.
А май ли е веднъж, оставаме!
Оставаме!
Оставаме!