Онази Тишина, която живее в мен
нощем сяда до въображаемото огнище
и разказва приказки
на всички малки,
бедни,
изгубени
или изоставени мечти.
Събира ги около себе си
досущ като майка,
превързва ранените им колена,
бърше сълзите им,
гали рошавите им главици
и ги приспива.
Нежно.
Толкова нежно, колкото само Тишината може.
Дървата във въображаемото огнище припукват,
а зад синята завеса,
зад малкото квадратно прозорче,
зад паравана на Целия Свят
вали сняг.
И това е най-белият стих, който съм писала някога.
А дори не е бял.**


---------
* (докато пиша седмичен доклад)
**свободен е. И има думи. Извинявай.
написа caribiana на 31.1.14

Препоръчано от Елица Хаджиколева