Димитър Яръмов

Младен Барев вървеше силно в есенния вятър. Тунджалъка вече захладняваше. По оголените бозалъци стърчаха дрипави драки, влажни паяжини се люлееха по тях. Младен Барев бързаше да стигне по видело в село Чернозем.

Снощи той замръкна в Бивака и дълго руга, защото искаше да събере младежите, но те бяха потънали в къщите си. Само селската гостна беше отворена и Младен влезе в нея на топло. Гореше печка. Той видя как чорапите му дигат пара и си скри краката под одеялата. Сутринта дядото го дигна и го попита за какво е дошъл в Бивака. Сетне го огледа и му даде вълнени чорапи. Младен ги обу и стъпи здраво на краката си. Но сега чорапите му бяха мокри и усещаше неприятен гъдел.

— Карааай — извика той и се огледа.

Полето беше празно и ветровито и гласът му остана наблизо. Тоя глас от седмици вече не беше вършил никаква работа, не беше впряган в нищо, защото Младен не намираше хора по селата. Днеска следобед трябваше да се прибере в града, но по телефона му казаха:

— Давай нататък, довечера да си в Чернозем.

И той вървеше към Чернозем. Беше излязъл далеч от Бивака и оглеждаше оголеното есенно поле, притиснато от сиви облаци. Като въртеше поглед, дълбоко назад откъм Бивака видя сам човек с двуколка и кон. Конят бягаше и над него хвърчеше гъста лепкава кал. Личеше, че накуцва — главата му подскачаше над драките.

Двуколката наближи. Човекът опъна юздите, главата на коня клюмна и той спря.

— Здравей — каза оня, — качвай се, отивам към Добрич.

— Аз съм за Чернозем.

— Давай нататък.

Младен Барев стъпна на ока и скочи горе. Конят си изви врата назад и разтърси глава. На седалката имаше дебел чул и докато го наместваше под себе си, Младен видя тежката омърлушена глава на коня, огънатия му гръбнак и посивялата грива, оросена от есенната влага.

— Дий! — извика оня и камшикът изплющя. — Хайде, че оня мост пак ще ни забави.

Но омърлушеният кон не тръгваше. Човекът слезе от двуколката, хвана го за увисналата глава и го дръпна напред.

— Тръгна бе — каза оня, като скочи горе при Младен, — има ли друг човек в двуколката, не иска да върви и се обръща да гледа.

— Той усеща — каза Младен, защото оня го гледаше право в очите.

— Усеща, усеща. И чувал да сложа в двуколката, пак усеща, че товарът се увеличава, и се опъва, не иска да върви, трябва да го бия, да го повеждам. Ама до известна степен върши работа — свикна с моя товар и върви.

Конят засече и пак тръгна. От време на време той спираше, извиваше врат да гледа в двуколката. Човекът се надигаше, замахваше с камшика и двуколката тръгваше. Колелата й режеха омекналия път и хвърляха кал нагоре. Двамата мълчаха, Младен усещаше хлад и рамената му премръдваха.

— Аз те познавам — рече по едно време оня. — Ти си от окръга. Миналата година бях на едно съвещание, там те видях, седеше горе. Ти говори тогава.

— Не помня — каза Младен Барев и си размърда мокрите крака.

— Аз помня. Тогава ме наградиха. Ти не ме познаваш. Аз съм осеменител по тия места. Тука в Коневец има Бикозавод. Оттам снабдявам фермите с биково семе. Минко се казвам, ама някои ми викат Нощното, щото баща ми има име Нощното Мите. Аз съм от Бивака.

— Снощи бях там.

— Ааа, язък, аз рано се прибрах вкъщи и не можахме да се видим. Какво прави там?

— Трябваше да ви събера, но никого не видях. И кръчмата беше затворена. Младежта се скри рано.

Минко усещаше, че на Младен Барев не му се приказва. И сега тъкмо разговорът тръгна, конят спря и се обърна да гледа.

— Той е сляп — каза Минко, — но пак се обръща да гледа. Дий, Жеко! Жеко му е името.

Жеко размърда крака, но не тръгна. Минко се изправи и замахна с камшика:

— Дий, Жеко! Не вървиш. А камшика!…

Конят блъсна гърди о хамута и потегли.

— Трудна работа е с тоя кон — каза Младен Барев. — Защо не ти дадат друг? Ти пътуваш.

— А бе — съживи се Минко — трябва да ми дадат по-хубав. Тоя е млад, да ти кажа. Той е расов, до известна степен, ама се повреди.

Конят вървеше бавно. Младен Барев си мислеше за село Чернозем. Ако стигнеше навреме до Добрич, нататък беше лесно. Той си разтърси раменете, защото все повече усещаше хладина, и се облегна назад. Гледаше болното есенно небе. Облаците пак се размазваха и времето беше на дъжд. Младен с тила си усещаше мекия път под колелата, защото беше отпуснал глава на облегалката и слушаше ветеринарния.

— Тоя кон, да ти кажа, беше вихрушка, ама се осанъчи. Знаеш ли какво е санък? Като се преумори или претовари веднъж един кон, той вече се стъписва от товара, започва да засича и не иска да тегли много — става санък. Тоя кон е млад, не гледай, че гръбнакът му е огънат и коремът му виси, до известна степен. Той е шестгодишен — тъкмо в силата си. Тука всички села по Тунджалъка го знаеха. Беше страшен бегач, ползвахме го за езда. От време на време, но много рядкото впрягахме в тая двуколка — ходеха нашите до града. Аз се грижех за него и косъмът му лъщеше. Една събота един наш човек вика: Минко, ела в града с Жеко, ама впрегни кабриолета. Той си прави къща и иска да му нося пясък от Тунджа. Гледам там ония кираджии — на два коня товарят по половина каруца. Аз пълня кабриолета на Жеко. Дий, Жеко! И той опъва. На колене пада, ама измъква пясъка. Направих шест курса и надвечер подгоних Жеко насам. На галоп се прибрахме. Целият беше потен. Солта му избила по гърба. А солта, ако се остави, да ти кажа, разваля косъма. Пък Жеко имаше страшен косъм и не биваше да се хаби, до известна степен. Затуй с мокър парцал му изтрих потта и го оставих. Сутринта го намерих схванат — влагата слязла под кожата му. Поразтрих го, съвзе се. Тогава видях, че очите му са помътнели. Сетне и гръбнакът му започна да се огъва, и коремът му увисна. Дий, дий, мръкна.

— Прибери тоя камшик — каза Младен Барев, защото ветеринарният силно биеше коня.

— Иначе не върви. Санък кон, щом засече, в ушите се бие.

Двуколката се спускаше надолу. Вече се виждаше река Жребиновка. Младен Барев трепереше силно.

Тая есен той намръзна в скиталчества из окръга и студът не излизаше от него. Като юрист по занаят, той оправяше младежките дела в другарските съдилища, държеше здраво кантара на Темида и го раздрънкваше по селата. И където се явеше, хората казваха: дойде младият съдия, някакво дело май ще има в читалището. Но делата бяха много рядко и той беше на път все по други работи. Изпращаха го по всички младежки линии и канали — тук умрели шест овце, там пресолили кравите… В Попово село младежите прекъснали пътя за Чукарово. Трябваше да се поведе следствие. Младен събра момчетата и до обед възстановиха разрушения мост. В Бивака се появил някакъв тайнствен младеж и обикалял около язовира точно по време, когато дигата се къса. Вчера в Чернозем някой отровил две ловни кучета…

— Аз знам едно място през реката — обърна се осеменителят, — но сега не можем да минем оттам, водата е силна.

— Аз не знам никакво място, но трябва да минем, защото оттатък имам работа.

— Ти да не си за делото?

— Какво дело?

— В Добрич тая вечер се съдят две млади жени. Тънка работа.

— Не отивам в Добрич, а в Чернозем.

— Не съм чул да има нещо там.

— Нищо няма, но там отивам.

— Щом е тъй…

— Тъй е — настръхна Младен Барев, — но аз ще спра в Добрич.

Той скочи от двуколката:

— Карай по пътя, ще те настигна.

Минко се изправи и камшикът изплющя в ушите на коня. Той се засили напред, а Младен Барев хукна назад.

Двамата бяха се отдалечили и когато Минко се обърна, видя Младен да го гони. Младен трябваше да стигне до Добрич. Щеше да се отклони от посоката, но да влезе в своя работа. Толкова време вървеше в други линии, занаятът му западаше. Тая вечер хората сами го чакаха в читалището. Той беше чувал нещо за тамошните истории с двете млади учителки. В други села, по други работи беше все едно дали ще стигне, но тука трябваше да свари. Затова бягаше. Настинката го хващаше здраво, той искаше да извади топлина от себе си, да се стегне.

— Аз не мога да разбера тая работа — каза Минко, когато Барев го настигна.

— Да се стопля, бе — каза Младен и скочи в двуколката.

— Не нося дреха, но под нас на седалката е чулът на коня, от едната страна е чист.

Минко измъкна чула и Младен се огъна в него. Сега той трепереше и не знаеше след този огън на пот ли ще го избие, или на треска.

— Ти си като мене — разправяше му Минко, — бягаш назад, бягаш напред. Не може човек да разбере какво правиш. За мене тъй разправят по тия села: Минко може всичко да измисли, страшна глава е. Миналата година в Добрич се появи теле с две глави и хората викат: Минкова работа е, той е опасен, не се знае какво има в главата на туй момче…

Наближаваха моста на Жребиновка. Двуколката сама вървеше надолу, конят се опъваше и свиваше крачка — все по-често се обръщаше да гледа, защото чуваше гласа на Минко.

— Той е сляп — каза пак Минко, — но се обръща да гледа.

Младен Барев трепереше и се загъваше в чула. Миришеше му на кон, но си мислеше за вечерта в Добрич. Златна му беше приказката, звънеше като сребърна чаша. Тая година три дела води по селата на Тунджалъка и тъй ги извиваше и обръщаше, че и които ги губеха, бяха доволни. Наоколо го знаеха и само да се появеше в Добрич, всичко се оправяше. Беше се унесъл и Минко мислеше, че насън трепери, но Младен се обади с буден глас:

— Трябва да стигнем навреме.

— Трябва — каза и Минко. — И аз бързам. Тая вечер трябва да съм там, утре ще е късно. Преди два дни още ми се обадиха, кравите на Добрич се прибраха от Сакара и климатът им се смени — осем са дошли в режим. Тази вечер, ако закъснея, изтърваме го и лятото няма да има осем телета.

Минко силно биеше коня, но разбитият мост щеше да ги забави. Той вече се виждаше. Младен Барев още по-силно трепереше под чула — вече влизаше в треската.

— Стой — извика Минко, — сега да видим.

Младен отметна чула и видя разбития мост.

— Сега — каза Минко — ти слез и гледай. Тоя кон е кротък и послушен. Беше луд, ама откакто се осанъчи, стана много послушен. Сега ще му хващам краката и един по един ще ги слагам на здравите греди. Така ще мине.

От сутрешния дъжд водата на Жребиновка идеше силна и мътна, влачеше изсъхнал саз и папур, коренища, вършинаци — те се събираха по въртопите, разкъсваха се и плуваха надолу. Две отломени греди едва се държаха за моста и скърцаха. Откъм Каменвръхски възвишения по Долината на реката идеха тихи, но остри ветрове. Младен Барев ги усещаше целият — от чорапите до главата. Той трепереше и мислеше, че дъждът ще се забави. И като видя двуколката от другата страна на реката, скочи по разбития мост и се качи в нея.

— Ей тука — посочи Минко, — по реката, сетне през баира.

Но конят се опъна. Главата му висна.

— Много е студено — трепереше Младен Барев.

Минко се изправи в двуколката и камшикът заплющя по ушите на коня. Той не мърдаше.

В долината се смрачаваше, двете села не се виждаха. Лампите в градчето светеха, но оттам облаците слизаха ниско. Жабите в реката мълчаха, както пред дъжд. Под чула се чуваха объркани думи и Минко се заслуша. Младен бълнуваше.

— Барев — извика Минко и го разтърси. — Не се отпускай, път имаме. Дръж се, аз ще измисля нещо.

— Конят върви ли?

— Ще тръгне. Ние имаме работа там.

— Той не върви и мен не ме бива, пък трябва да стигнем.

— Стани, размърдай се.

— Ние с тоя кон не ставаме за работа.

Пак се отпусна и подир малко чулът започна да подскача.

— Изнасяйте… всичко… всичко носете. Горе… забучете кръстовете. Децата водете… през другия баир ги водете, пътя да забравят… Стигнахме. Чувам кучета. Тежи… иде бик… Стъпка селото…

— Нося биково семе. Осем крави са в Добрич. Ти си зле. Чакай, аз измислих. Глава имам, нашите викат, че съм шашав, ама то е от много акъл. Сега ще те стопля и ще продължим. Тоя кон е санък, но има още много топлина, до известна степен. Той ще се изпоти, сетне и ти ще се изпотиш и ще ти мине, ще стигнем. Сега ще го разгоня и ще те стопля.

Гласът на Минко се топеше в долината и само осанъченият кон Жеко го чуваше.

Минко скочи от двуколката, свлече Младен Барев с чула й го остави на земята. Разпрегна бързо коня, качи му се и го подгони по баира.

Вятърът пълзеше ниско в долината над мътната река. Под него облаците се разливаха. Младен лежеше в силна треска на влажната земя край пътя и ронеше някакви думи все около преселението на неговото село Китка. От пролетта, когато изнесоха последните керемиди по баира, той не беше ходил там и все сънуваше греди и кръстове, греди и кръстове…

Ветеринарният беше разгонил коня и се завръщаше. Жеко, силно задъхан, изпръхтя над Барев. Потта беше избила по кожата му. Минко скочи на земята и го хвана за предния крак.

— Лягай, Жеко! Хайде, слушай, хайде като на моста. Ти си добро добиче, лягай!

Конят подгъна колена и легна до Младен Барев. Минко повлече човека и го тури върху коня. Зави ги с тежкия чул.

— Хайде стопли се, че там ни чакат.

Минко си бръкна в джобовете и отиде при двуколката да си търси цигарите. Те бяха овлажнели и в устата му горчеше, но трябваше да прави нещо, докато човекът лежи върху гърба на коня.

Стъмни се още и започна да преросява. Дъждът идеше откъм градчето, шумолеше по влажната земя.

Топлината на коня излизаше от него и влизаше в Младен. Човекът се съвземаше. Минко надигна чула. По гладкото високо чело на Младен беше избила пот. Той излизаше от треската и си отвори очите, те светеха.

— Какво става?

— Конят те топли — каза Минко. — Стой още малко и тръгваме към Добрич.

Младен се надигна, разтърси рамена, опря се на Минко и се изправи. Залюля се и се облегна на двуколката. Минко го зави с чула, взе хамута и отиде при коня.

— Хайде, Жеко, ставай и ти. Ставай де!

Жеко лежеше с отпусната глава.

Минко се надвеси над него и му надигна главата. Наведе се още по-ниско и коленете му опряха о мократа земя. Отгоре валеше дъжд.

— Той заминал — извика Минко, — той заминал.

Откъм двуколката никой не се обади.

— Барев, коня го няма вече. Жеко го няма…

Осеменителят се надвеси над коня, видя бистрите му изцъклени очи полуотворени. Сетне мина пред двуколката и намери Младен Барев свит в нея. Примъкна го и го тури пак върху коня.

Младият осанъчен кон беше свършил своята слава по Тунджалъка. Тази вечер краварите в Добрич го чакаха да изпръхти пред обора. Но той издъхна в долината на Жребиновка между Бивака и градчето. Сега лежеше с изпънати крака и топлината излизаше от него. И човекът върху гърба му трепереше под дъжда.

Минко скочи като ударен с камшик. Сбута Младен Барев, но той само смънка нещо и млъкна. Минко се огледа. Светлините откъм градчето едва се виждаха през дъжда.

Наоколо не се чуваше никакъв живот. И кучета не лаеха откъм Брястите. Подир дългите есенни дъждове овчарите бяха се прибрали със стадата си към зимните кошари.

— Ееей, хорааа — викаше Минко и се въртеше под дъжда.

Конят изстиваше. Потта на човека върху него се прибираше под кожата. Дъждът беше се кротнал и до сутринта нямаше да спре. Минко дигна оковете на двуколката и се взря в светлините на градчето.