Все по-често се появяват. Някои са претърпели семейна катастрофа, други са се хванали за чашката може би не са усетили кога са изпаднали от стандартите на обществото и пътят им ги води все по-надолу. Има и такива, които са живели нашироко, продавайки наследствен имот, а сетне парите са изтичали през широките им пръсти.
Нещо подобно се получи при Фалконети. Илия, както бе рожденото му име, живееше на съседната улица - „Стефан Караджа”, но имахме няколко години разлика, което е много сред децата и по тая причина не сме тичали заедно навремето. Когато той почна да ергенува, аз още търках чиновете в прогимназията, но се поздравявахме - все пак бяхме от една махала.
После почти се „сродихме”- Фалко се ожени за моя съученичка от гимназията - едно крехко и хубаво създание, наречено Радостина. Даже на първото ни събиране - пет години след гимназията - Илко дойде с нея. Още тогава ходеше като каубой - дълга кожена пелерина, кожени панталони, широкопола шапка. Трудно вървеше в нашата постгимназиална компания, а като излязохме от ресторанта се впусна да се бие с някакви непознати.
Все пак до търкал не се стигна, Радост си го прибра. Най-странното в ония години бе, че той стана заврян зет. Къщата, в която бе роден на улица „Стефан Караджа” бе стара, кирпичена, а и баба му живееше там, и чичо му, не ставаше за младо семейство. Баба му, като бяхме деца, продаваше в една странна къщурка, намираща се в двора им, слънчоглед. Струваше ми се на библейска възраст, кога се спомина, така и не си спомням.
Та по тая причина Илко стана поканен зет из апартаментите на Аврена. Народиха му се деца - едно, второ, май тогава работеше в Авторемонтния завод. Сетне бракът се разпадна, позагубих го от поглед. Имотът на „Стефан Караджа” обаче бе голям и той лесно го продаде - сега е разкошна къща с огромен двор, в чийто гаражи паркира огромен джип.
Фалконети в ония дни се бе отдал на шивашкия занаят. Имаше клиентела, въпреки че правеше най-вече кожени дрехи. Имаше ангажимент и към Драматичния театър, когато там директор бе Дачко Петров - Бог да го прости. Илия нае апартамент на пъпа на Ямбол - на „Раковски”, и харчеше с размах.
После пътят му тръгна надолу, стремително надолу - клиентите оредяваха, готовите пари явно се топяха. Стигна до общинско жилище под наем, когато кмет беше Кирил Тодоров. Не го харесваше обаче - казваше, че имало влага, та го преместиха в къща на улица „Дурацо”. И там сложи шивашката табела, ала работата не вървеше.
Той ли бе капризен, клиентите ли търсеха други майстори, не се разбра. Ателиетата му почнаха да изчезват. Имаше периоди на някакъв подем, тогава, щом се видехме на улицата, казваше къде му е „кантората”, за да пратя някой, който иска да му се ушие нещо кожено.
 Беше преминал само на кожено. Да бъде наемник в някоя от десетките шивашки фирми не бе работа за него - дори когато имаше десет стотинки, той ходеше така, сякаш притежава половината свят.
А другата половина предстои да я придобие.
Много хора му помагаха с по някой лев, но дните са и дълги, и много, а Фалко нямаше никакъв постоянен доход. В един момент продаде всичките си инструменти и нямаше как да изкара дори нещо инцидентно от шиенето.
Почна да скита от утрин до вечер из града. Тези, които не го познаваха се плашеха от високата и едра фигура, от каубойското облекло, от пелерината, развята от вятъра. Мнозина мислеха, че си пада по пиенето. Някога, като млад, се е почерпвал и тогава налитал на бой, но в последните години от живота си не близваше. Така казваше, а и въпреки че почти всеки ден го виждах, не съм го усетил да е на ти с бутилката.
Обаче много му се пушеше, а дори една цигара вече бе станала за него лукс. Явно страшно му липсваше и това да седне в кафене и да гледа с часове как хората минават по главната улица.
После трагедията стана пълна - пренесе багажа си - какъв ли багаж всъщност имаше - в една талашитена хралупа до Пожарната. Там спеше, там се хранеше, ако изобщо имаше нещо за ядене. В един момент и този подслон изчезна - събориха хралупата. И бяха прави - мястото е на центъра на Ямбол, постоянно минаваха деца и този бордей не бе за гледане.
Преди това ли беше или в по-късно време, Фалко опита да живее на Курт кая. Някой му дал там подслон, ала нищо не се получи.
Как да се получи, като Илия имаше навици - да мине по централните улици, да седне пред чаша кафе и да съзерцава с часове народа. Народът пък съзерцаваше него.
…„Щом пристигна в Генуа и стъпи на борда на „Елга Андерсен”, разбра, че ще си има неприятности с Фалконети. Фалконети беше побойникът на кораба, огромен мъж с ръце като лопати”. Така е описан в романа на Ъруин Шоу „Богат, беден” този персонаж. Твърде неприятен тип, а защо Илия гордо носеше прякора Фалконети, никога не ми стана ясно. А всички така го наричаха. На мен ми беше нелепо това и му казвах Илко, но явно не му ставаше особено приятно, че използвам гражданското му име.
Първия път вестта за неговата смърт се оказа невярна, втория път обаче нямаше грешка. Илия изчезна от улиците, погребан вероятно на общински разноски на градското гробище, Бог да го прости.
Ако не се е намерил някой, който да плати и този последен масраф.
„Търговска” стана сякаш по-широка - няма го вече Фалко с неговата бавна, тържествена походка. Походка на човек, който притежава половината град.
А другата половина предстои да придобие