Колежката ми Светлана Чамова бе от малцината български журналисти, отдали нужното внимание на двамата мъже, загинали в морето край Синеморец. Загинали, за да спасят давещи се деца. Правителството мина през този човешки подвиг с елементарното даване на пари на близките на загиналите, не намериха за нужно и другите от властта да кажат по нещо топло и човешко за тази трагедия. Ако мъжете, спзващи поверието, че на Илинден морето взима жертви бяха играли белот на плажа, вместо да се борят с мъртвото вълнение, това вероятно нямаше да направи впечатление на никого. У нас с почит отдавна се ползват само силиконовите дами и футболистите, които не играят никъде, но пък ни слизат от страниците на списанията и вестниците. Не можах да разбера почти нищо за живота на тези двама мъже. Какво са работили, къде са учили, какви са били родителите им. Кого и какво са обичали. Разбрах само едно - че те са герои. Не от античната митология, не от огромните поеми на Омир, а от днешния ни ден. Ден, който за тях се оказа последен. Ако зависи от мен, бих им присъдил един от най-големите български ордени. Дори най-големият - "Стара планина". Но, всъщност, ордените за тях са сълзите в очите на майките. И децата, които някога ще отидат да запалят свещичка.