75 годишен юбилей на Тенко Тенев

На 27 май 2026г. в зала „Проф. Иван Попов” на Дома на науката и техниката в Ямбол се състоя творческа вечер по повод 75 годишния юбилей на поета Тенко Тенев, който е и председател на Дружеството на писателите в Ямбол. Срещата откри Милен Михайлов – управител на НТС – Ямбол. Тенко Тенев благодари на всички приятели, които са го уважили с присъствието си по повод неговия юбилей. Артистите Кольо Пехливанов и Цветелина Кънева прочетоха стихове на Тенко Тенев и думи за него от изтъкнати български писатели. Слово за творчеството на Тенко Тенев произнесе академик Иван Гранитски. В препълнената зала присъстваха приятели и общественици дошли до поздравят юбиляра.

В БОЖЕСТВЕНИЯ СПАЗЪМ НА СВЕТА
Думи за поезията на Тенко Тенев
Ако за миг погледнем отстрани апокалиптичното ни време на регресивен хаос, ако отстраним лъскавата фасада на бодрия плакатен идиотизъм, в който вкупом живяхме допреди няколко десетилетия, ще лъснат горчиви истини за голям брой измислени български митологеми.

Повече от сто години класическият български писател търси в книгите си отговор на сакралния въпрос дали сме народ от отчаяни нихилисти, дали сме народ без амбиции, защо ентисиазмът, с който се захващаме да изграждаме, а най-вече да рушим, или е в излишък, или недостига, защо ни липсва благословеното чувство за хармония и социално равновесие. Не зная дали е вярно твърдението на един ренесансов мислител, че от книгите едни стават мъдреци, а други полудяват, но ако някой търси в тях противоотрова на проваления обществен морал, той със сигурност си остава класически случай на идеалист от клиничен тип.

Поезията на Тенко Тенев пет десетилетия наред разкрива пред читателя безпощадно-ироничната гримаса на съвременния творец – и в нейните романтични въздигания, и в тъмните ѝ светлосенки.

Безкрайно тиха и бяла е музиката на делника в поезията на Тенко Тенев, когато застава пред смълчания глас на собствената съвест. Сърцето на поета винаги търси обра­тното време на спомена, обагрен в зеления цвят на младостта, а мечтите му докосват благословената илюзия с криле на бяла пе­перуда. Бързо и някак неуловимо изтича лирическото време в не­говите стихове, а вечната въртележка на дните човешки подобно на вятърните мелници на Сервантес смила в една безкрайна ода „житото на радостта“. Тенко Тенев притежава таланта да пре­открива обикновените, земни неща, неговият лирически герой търси все по-често малките оазиси на личния спомен. Този све­тъл образ мълчи реквиемно пред последния залез, напук на кра­сивите приказки и безкрайните компромиси, напук на прощал­ните усмивки на онази единствена любов, без която не можем.

Вече автор на 27 представителни стихосбирки, още през 1985 г. или статистически погледнато, от пет десетилетия насам Tенко Тенев превзе сърцата на изкушените от поетичното слово със своята поезия - своеобразен лиричен диалог със съвремен­ника, поезия с отворени очи към доброто у човека, в която той съди със земната мярка на обикновеното човешко сърце.
Търсейки голямата тема за метаморфозите на социалното време, авторът преобръща обичайните интимни пластове и ги населява с образи – символи, в тези стихове витае и болката за изгубената красота на грубите ни дни, за зеления цвят на тихите човешки надежди.

Стихосбирките на поета, издадени в един двадесетгодишен и пет годишен интервал – „Спасена светлина”, „Мелодия за двама”, „Име­на и съдби”, „Сияйно и тъжно”, „Стъпки в небето”, „Самотата на времето”, „Олтар от обич”, „Възторзи и горчилки” – докато стигнем до физиономичните му книги напоследък – „Думи за приятели”, „Пос­вещения”, „Слънчеви видения”, „Вечерен пейзаж”, „Бавни въл­шебства”, “Песни за любовта и смъртта”, „Сребърни разпятия“, „И винаги ще има обич“, „Светлите олтари на деня“, „Очарованието на думите“, „Всичко е любов“, „Завинаги в мен” (избрана лирика)и най-новата му книга – „Обич и незабрава“, излъчват пастелната мекота на един чувствителен лиричен тем­перамент, обрекъл душата си на едно светло очакване. Поетич­ният нерв в тях се движи в неспокойните амплитуди на спомена за „спасената светлина” в човешките души и унижения и оскърб­ен човек, отърсил се от всички делнични илюзии. Авторът бяга далеч от кухите идеологеми, той се взира с болка и любов в лич­ната трагедия, осъзнава света около нас като като нестихващ ре­зонанс на душата, събрала в едно лирични наслоения от детския спомен, от незабравени любовни трепети на младини, от бивша нежност. Образът на реката, на звездопадната нощ, на бащиния праг, потънал в мъгла, на майчините очи, светли като икони, на реквиемно тъжните дървета, на сърцето, посивяло като амфора от обич и сдържани вълнения – всичко това е вложено в лирич­ната тъкан на една поезия, задаваща въпроси към света около нас, към собствената съвест, към моралните устои на личността.
И във всяка своя поредна книга поетът Тенко Тенев с буме­ранга на поетичното слово продължава своя лиричен диалог със съвременника, с „нежните изстрели“ на сърцето лирическият ге­рой на неговата поезия отказва да стане безлична частица от ску­доумното и неуютно ежедневие, което ни обгръща като досадна и сива пелена. Дяволски прав е Салвадор Дали, когато възкли­ква, визирайки пигмейските усилия на духовно осакатени хора: „Не се страхувайте от съвършенството. Вие никога няма да го постигнете“. Само големият творец може да усети шумоленето на самотно изтичащото време, което безпощадно ясно си отива от нас... / Александър Блок /

Амплитудите на контраста поемат в себе си титаничната битка между глупаво-наивни надежди и скъсани нерви в едно безсмислено усложнено битие, загубило от своята първичност и природна естественост, в която кухите идеологеми - индулгенции за гузна съвест, векове прикриват цинизма на управляващите касти, вулгарната безпощадност, с която разстрелват в зародиш обикновените мечти на хората да живеят мирно и щастливо, в хармония със себе си и необятния свят около тях. Познава ли истински човек, че животът е тъжен, че да живееш е тъга, че никой не знае "накъде се плъзга този красив ден" /Ален Боске/, който може и да е последен?...

В юбилейната си книга „Завинаги в мен” Тенко Тенев инстинктивно е доловил га­врата с обикновените житейски стойности тук, в мелницата на безпощадното социално време, когато изкуството е принудено да стъпва на пръсти сред злобата и нечистата светлина на нови­те патриции. И докато първите стихосбирки на поета отразяваха отблясъците на един романтичен оптимизъм, то четирите цикъла на сборника с избрана лирика носят и тревогата от идещата на талази духовна разруха, крушението на хуманизма, марша на легитимиращата се посредственост в значима част от съвременната българска литература, обладана често от злия, безцеремонен нагон към лицемерната, нищо незначеща слава.

И още една особеност, характерна за най-новите стихосбирки на поета. Те изграждат чрез посвещенията си един своеобразен лиричен пантеон, издигнат от поета в чест на големи български творци, които живеят чрез своето слово в българското битие. Тези творци носят със себе си българската песен, зачената сред плач и мъка, гордостта на „трънливото българско племе”. Лиричните откъси, новите „думи за приятели” са и духовен кръст, и творческа съдба, защото по-голямата част от тези големи български писатели, на които са посветени отделните стихотворения, са били неотделима част и от личния свят на поета, и от голямото, исторически значимо време. Високото публицистично говорене в сборника е приземено в самотата, в делничната красота, в сезоните на личния човешки опит.

И докато приятелите кротко се усмихват и казват закачливо: „Пак си писал глупости”, враговете ни ликуват, защото четат по-добре и като нощни прилепи намират обсадна пътека към уязвимата човешка душа. Но освен мъката в минути на мълчание и преоценка от тези стихове извира тих благослов, когато клетвено извират гласове и застава като страж пред руините на обосялата вяра - за да сочат обратния път на сърцето към родната Итака.

Така тези интимни посвещения към всяко стихотворение раждат особения поетичен пейзаж на духовното вълшебство на общуването без граници в необятната държава на духа. Тук човешкия свят, видян през пантеистичното усещане за вечността на природата и космоса, носи и философския заряд на преосмислянето, на горчиво-ироничните съпоставки, които раждат особеното състояние на нега, на любов, на примирение с несъвършения и жесток човешки свят…

Илюзия е, че държим юздите на времето, ни внушава от своите двадесет и четири стихосбирки Тенко Тенев. Всъщност ние сме негови съдбовни пленници цял живот, догдето бавно изтече светлината на земните ни дни. Тъкмо в този загадъчен и извечен човешки кръговрат се крие тайнствената метафизика на човеш­ката душа.

Тези стихосбирки са непреднамерен, човешки благослов към неоскърбените бездни в човешката душа, чрез тях поетът Тенко Тенев коленичи клетвено пред големия, национален поетичен олтар, те са и шепа илюзии, и любов до поискване в красивата самота на очакването, те са пантеистичната идея за вечното дви­жение в света. В това безпощадно състезание със себе си поетът се опитва да съхрани за хората вярата им в доброто ... Може би тъкмо в клетвения смисъл на тази вяра се крият и малките тайни на поезията...
Димитър БЕЧЕВ