Познато ли ви е усещането? Площадът отново е пълен, въздухът трепери от лозунги и надежда за промяна. Властта се клати. След това идва разочарованието, усещането за предателство и горчивият вкус на прозрението, че отново сме в изходна позиция. Този кръговрат на протести и политическо отчаяние е дълбоко запечатан в новата ни история, превръщайки се в своего рода национална травма.

Но защо се случва така? Защо всеки порив за промяна завършва с усещането, че нищо не се е променило? Един скорошен, изключително откровен разговор между журналисти и социолози, заставали от различни страни на идеологическата барикада, предлага някои неочаквани и дълбоки отговори. Вместо да повтарят познатите клишета, те разкриват болезнени истини за механиката на българския бунт.

Тази статия дестилира петте най-изненадващи урока от техния диалог – уроци, които се надграждат един друг, водейки ни от симптома (вечно провалените протести) към диагнозата (морален провал, липса на емпатия и историческа амнезия).

Пет неочаквани прозрения за власт, бунт и еволюция

Урок #1: Протестите почти винаги успяват да свалят властта, но почти никога не постигат целта си.

Тук се крие централният, влудяващ парадокс на българския политически живот. На пръв поглед протестите ни са успешни – рано или късно, всяка власт, срещу която се надигне масово недоволство, пада. Тази победа обаче се оказва повърхностна и измамна.

Основният аргумент, който се открои в разговора, е, че хората, които „яхват вълната“ на протеста, за да дойдат на власт, неизбежно предават първоначалните идеали. Вместо да осъществят промяната, за която хората са излезли на улицата, те бързо се сработват със старата система. Конкретен пример, посочен от Андрей Райчев, е как след протестите от 2013 г. „Реформаторският блок отиде при Бойко Борисов и стана с него управление“. Така се заформя порочен кръг, в който на власт остават същите интереси, просто с различни лица.

Както заключи един от „професионалните революционери“ в дискусията:

„Общо взето всички български протести завършват по един и същи начин с това че тези които ги яхват предават и правят точно обратното на това което ги е вкарало във властта.“

Урок #2: Личният разговор е по-силен от всяка идеологическа барикада.

Самият Явор Дачков предоставя една от най-силните илюстрации на този принцип, разказвайки за личната си еволюция. Той споделя как в младостта си е ненавиждал Андрей Райчев, виждайки в негово лице „гаден комунист“. Години по-късно, след като го опознава лично, Дачков променя мнението си на 180 градуса.

Този анекдот илюстрира фундаментална истина: идеологическите окопи и етикетите – „рубладжии“, „джендъри“, „копейки“ – се сриват, когато пред себе си видиш конкретния човек, а не карикатурата му. Публичният разговор между идеологически противници се оказва не просто възможен, а може би единственият път към лекуване на обществените разделения.

Урок #3: Само "сините" се бунтуват, защото "червените" никога не са имали тази опция.

Андрей Райчев задава провокативния въпрос: „Защо само сините се бунтуват в България?“. Според него „червените“ никога не са могли да бъдат протестираща класа поради своето „съзнание за 45 години власт вина“. Тяхната позиция не е била на нападатели, а на отбраняващи се.

Това превръща „сините“ в единствената класа, способна на протест, но този бунт често е бил „безплатен“ – без реален риск от жестока репресия. С времето профилът на протестиращия еволюира: от най-образованата класа през 90-те, до днешните „независими от държавата“ хора, като например заетите в IT сектора.

Урок #4: Шампионите на свободата се превърнаха в това, срещу което се бореха.

Едно от най-болезнените заключения е за дълбокия морален провал на анти-комунистическото движение. То е имало исторически шанс да поведе страната в нова посока, но се е провалило, като е станало нетолерантно към критика и различно мнение.

Новите демократи започват да потискат инакомислието, възпроизвеждайки модела на старата партийна номенклатура. Както беше казано в дискусията:

„СДС-та се промениха. Те се превърнаха в БКП-та. Много е просто. Те забраняват радиостанции, екскурзии, забраняват. Довиждане.“

Урок #5: Когато унищожаваш символите на миналото, рискуваш да заличиш и бъдещето си.

Мартин Карбовски припомня как през 1990 г. вижда активист да кърти комунистически символи. Прозрението му е, че унищожаването на историята, дори на нейната грозна част, е грешка, защото тя е контекст и архитектура.

Андрей Райчев допълва, че цивилизацията изисква запазването на своите „мъртви форми“, за да се учи от тях. Опасността от този иконоборчески плам е, че обществото губи паметта си, което прави изграждането на смислено бъдеще почти невъзможно.

Заключение: Можем ли да излезем от омагьосания кръг?

Петте урока рисуват отрезвяваща картина: политическите ни провали не са просто структурни, а дълбоко човешки. Те са вкоренени в цикъл от предадени идеали, отказ да видим човека в опонента си и саморазрушително желание да изтрием самата история.

Пътят напред не минава през още от същия сляп гняв, а през по-дълбоко разбиране на историческата динамика. Може би само тогава следващата промяна най-сетне ще бъде еволюция, а не просто поредната обречена революция.

Да живее България!

Личните съдби в огледалото на българската революция

Разговорът започва с провокация от страна на Андрей Райчев, който определя Мартин Карбовски и Явор Дачков като „професионални революционери“, докато себе си поставя в ролята на „професионален контрареволюционер“. Дискусията бързо се насочва към това как през годините двамата журналисти винаги се оказват в опозиция на всяка власт, веднага щом тя се установи.

Хронология на бунта и първите стъпки:

• 1990 г. (00:09:47): Явор Дачков и Мартин Карбовски си припомнят времето на студентските стачки. Карбовски разказва как, докато е бил в казармата, е избягал, за да отиде в „Града на истината“. Там той оставя свое стихотворение, озаглавено „Изяж богатия“, което е било четено пред протестиращите. По-късно, по време на есенната стачка, той подкрепя протеста от Варна, защото буквално не е имал пари за билет до София.

• 1996 – 1997 г. (00:10:51): Карбовски описва как заедно с Калин Терзийски са запалили символичен огън на стълбите на парламента, което е довело до техния арест за „дребно хулиганство“. Този период е белязан от тежка икономическа криза и хиперинфлация.

• Януари 1997 г. (00:15:08): Сблъсъците с полицията достигат своя пик. Карбовски си спомня за жестокия бой пред парламента, при който е бил бит от полицията, докато е стоял до линейка, вярвайки, че там е безопасно. Той споделя, че тогава е изпитвал истинска омраза към комунистите, вярвайки, че те са единствената пречка пред щастието на България.

Идеологически обрати и медийна реалност:

Около (00:12:32) се споменава формирането на т.нар. „боен клуб“ от група поети, които са тренирали в апартаменти с идеята да се подготвят за физически сблъсък със статуквото. Явор Дачков обаче отбелязва, че неговият преломен момент идва през 2009 г. (00:02:42), когато спира да ходи по протести. Причината е разочарованието му от факта, че лидери на протеста за досиетата са се оказали сътрудници на Държавна сигурност.

Дачков споделя за своята сериозна вътрешна еволюция – от яростен привърженик на СДС и „седесарски период“ до пълна промяна на възгледите. Той признава своите консервативни убеждения и симпатии към просветената монархия, като твърди, че западният либерален модел е неприложим у нас в този му вид.

В периода 2013 – 2014 г. (00:13:01), по време на протестите срещу Орешарски, Дачков разказва за сблъсъка си с агресията на тълпата и как е бил гонен от протестиращите заради работата си в ТВ7. Това го кара да преосмисли ролята на масовите вълнения и начина, по който те биват използвани

Геополитическият избор и сянката на Русия

Една от централните теми в средата на разговора е промяната в отношението към Русия и Запада. Андрей Райчев прави важно уточнение за своята лична еволюция след 2020 г. (00:20:15). Той споделя, че до този момент е бил убеден либерал, но начинът, по който Западът е реагирал на ковид кризата и последвалите военни конфликти, го е накарал да преосмисли всичко.

• Изборът между два модела: Мартин Карбовски поставя въпроса за Русия не просто като политически избор, а като въпрос на оцеляване на идентичността. Той заявява: „Не съм за Путин, обаче съм за Русия“ (00:56:29). Според него Русия се опитва да създаде собствена технологична и социална среда, за да не бъде напълно зависима от „американските сурогати“.

• България в капана на зависимостите: Явор Дачков допълва, че България в момента се намира в позиция, в която просто изпълнява заповеди, без да има собствена воля. Обсъжда се как българският политически елит винаги търси „голям брат“, на когото да се подчинява, вместо да преследва националния интерес.

Технологичното робство и „изключването на бушона“

Разговорът придобива почти антиутопичен нюанс, когато се засяга темата за новите технологии (00:56:40). Карбовски изразява опасението, че в модерния свят ние вече не притежаваме нищо – нито колите си, нито информацията си.

• Дигиталният контрол: Даден е пример с модерните автомобили, които могат да бъдат спрени дистанционно с един бутон от производителя. Същото се отнася и за социалните мрежи – ако не се вписваш в общия тон, просто „изгаряш като бушон“ и биваш изтрит от дигиталното пространство.

• Търсене на алтернатива: Участниците дискутират нуждата от собствени платформи, дори ако те са „некадърни“ в началото, за да се избегне пълният монопол на големите технологични гиганти, които контролират не само информацията, но и мисленето.

Финалът: Вяра и Отечество

Към края разговорът става по-емоционален и философски. Въпреки всички критики към сегашното състояние на държавата и медиите, събеседниците се обединяват около идеята, че България има шанс, ако хората започнат да мислят критично и спрат да бъдат „прасета в кочината“.

• Заключението (00:58:00): Разговорът завършва не с песимизъм, а с призив за достойнство и съхранение на българското. Финалните думи, които затварят този близо едночасов дебат, са категорични и изпълнени с надежда: „Да живее България!“