Случващото се във Флорида – срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски в резиденцията „Мар-а-Лаго“ – не е дипломатически пробив и не е исторически шанс, изпуснат или уловен в последния момент. Това е симптом. Симптом за дълбока, структурна криза на световния ред, в който войната и мирът отдавна са престанали да бъдат противоположности и са се превърнали в инструменти за управление на един разпадащ се модел.

Когато подобни срещи се представят като „решаващи“ и „съдбовни“, обикновено това означава, че реалните решения вече не могат да бъдат взети. Публичният оптимизъм е обратната страна на стратегическата безизходица. Разговорите за 20-точкови планове, за напредък и за гаранции за сигурност не са доказателство за близък мир, а за липса на условия той изобщо да бъде постигнат.

Украйна търси дългосрочни гаранции, които да фиксират нейния статут и да компенсират отсъствието на реален суверенитет. Съединените щати говорят за по-кратки и условни ангажименти, защото самите те вече не разполагат с ресурса да гарантират стабилност в хоризонт от десетилетия. Русия отсъства физически от масата, но присъства стратегически във всеки разговор, защото без нейното участие всяка договореност е временна конструкция без реална стойност.

Това не е дипломация в класическия смисъл. Това е политически театър, предназначен да управлява време, а не да решава конфликти.

За да се разбере защо подобни срещи се провеждат и защо неизменно завършват с декларации без съдържание, трябва да се погледне отвъд конкретните личности и събития. Световният ред, изграден след Втората световна война и окончателно оформен след края на Студената война, е достигнал своя исторически предел.

Този ред се основаваше на няколко стълба: икономическо превъзходство на Запада, доларова финансова система, контрол върху ресурсите и технологиите, и идеологическа рамка, представяща този модел като универсален и безалтернативен. Днес тези стълбове съществуват по инерция, но вече не носят конструкцията.

Проблемът не е в „грешки на политиците“ или в „лоши решения“. Проблемът е системен. Хегемонът може да упражнява натиск, но не може да предлага устойчиви решения. Институциите функционират формално, но са загубили способността си да регулират конфликти. Правилата се прилагат избирателно, което означава, че вече не са правила, а инструменти.

В тази среда войната престава да бъде средство за постигане на мир и се превръща в начин за поддържане на нестабилно равновесие. Конфликтът в Украйна не е изключение, а модел. Той позволява да се дисциплинират съюзници, да се пренасочват ресурси, да се отлага решаването на вътрешни социални и икономически проблеми. Мирът, ако бъде допуснат, би означавал необходимост от нов ред – а такъв все още не може да бъде изграден.

Разпадът на световния ред не означава хаос без форма. Той означава преходен период, в който старите механизми вече не работят, а новите още не са създадени. Това е най-опасната фаза в историята на всяка система, защото грешките не се компенсират автоматично, а се натрупват. Именно в такива периоди локалните конфликти придобиват глобално значение, а решенията се вземат не за десетилетия напред, а от криза до криза.

Оттук нататък не следва рязък край, а продължителна нестабилност. Конфликтът няма да завърши с ясна победа или окончателно споразумение. По-вероятни са временни договорености, замразяване на напрежението, фрагментарни решения, които ще бъдат представяни като успех, но ще съдържат в себе си условията за следващата криза.

Европа ще продължи да губи способност за самостоятелно действие и ще се превръща все повече в пространство за управление, а не в център на решения. Социалните и икономическите напрежения ще се задълбочават, докато политическите елити ще се опитват да ги компенсират с морални лозунги и външнополитически мобилизации.

Съединените щати ще насочват все повече енергия към вътрешната си стабилност. Външната политика ще остане активна, но все по-краткосрочна и реактивна. Гаранциите ще бъдат временни, съюзите – условни, а ангажиментите – ревизируеми.

Русия ще продължи да действа в логиката на стратегическо оцеляване, а не на глобално лидерство. Това означава дълъг конфликт със Запада, но без илюзии за бързи решения или окончателен ред.

Най-важното е, че в обозримо бъдеще няма да се появи нов универсален световен ред. Вместо това ще се формират регионални системи, временни коалиции и нестабилни баланси на силите. Светът ще стане по-раздробен, по-непредсказуем и по-безмилостен към слабите.

Това не е апокалипсис и не е краят на историята. Това е краят на една историческа конфигурация и началото на дълъг преход, в който мирът ще бъде пауза, а не състояние, а войната – инструмент, а не изключение.