Имало едно от времената една бедна жена с едничко детенце,момче.Живеели си те в сиромашка колиба и с труда си се прехранвали.Един ден майката се разболяла тежко ,повикала момчето при себе си и му казала:
-Когато се роди ,дойде една жена в съня ми ,рече че е орисница и ти търкули една медена пита и рече:"Това му е късметът.Нека го гони по света.Когато го стигне ще бъде щастлив."Но на мен ми беше мъчно да се разделя от теб.Аз нищо не ти казах и ето сега Орисницата ме наказва.Аз ще умра,ако ти не намериш медената пита и не донесеш с нея и твоето,а така и моето щастие.Върви ,сине, по света и си гони късмета!

Майката се разплакала,целунала момченцето и то тръгнало.Тръгнало и ей току до колибата им се мярнала пред него изневиделица голяма,бяла и лъскава пита.Тя сама се търкулила пред очите му бързо-бързо пред него и то тръгнало да я гони.
Питата се търкаляла бързо,като времето.Съвсем не мислело детето,че гони своя късмет.Знаело само ,че трябва да я настигне и вземе,за да оздравее майка му.Питата се търкаляла бързо и сама се скрила зад първия завой,но момченцето все търчало след нея.Срещнали го хора и го попитали:
- Де така сам самичък юначе?
-Медена пита гоня хора-отвръщало то и хората все му се смеели,те питата не виждали защото .Виждало я само то.

Дълги дни и нощи вървяло така момчето.Минало поля и планини,но току я стигне и медената пита се търкули и все бягала пред него и то не я настигало.Ту се яви и мерне под някой връх,поспре,помами го ,ту изведнъж се изгуби и пак лъсне на някой далечен хълм сама.
Но момчето търчало без умора и без страх.Краката му се изранили от път,но очите му свикнали да гледат свободно,ясно -надалеко и нашироко-и то все вървяло.
Стигнало така до земята на слепите ,където всички хора били слепи като къртици и цялата им земя била потопена в мрак.
-Накъде мина медената пита?-питало момчето.
-Ние нищо не знаем,защото не виждаме -отвърнали слепите с наведени глави.
Но питата сама блеснала пред очите му в далекото и то тръгнало отново.
Минали дълги дни и дълги нощи сам и в мрачина и вечно лутане.Стигнал до Каменната земя,където всички хора били вкаменени и мълчаливи и хлад веел над цялата им страна.
-Ей,хора!Видяхте ли медената пита?-попитало момчето.
Но никой даже и не му отговорил.И отново сам продължил да я дири.
Минали още много дни и нощи .Най-сетне стигнало до Златната земя,където всичко било от чисто злато-и дърветата,и плодовете ,и накитите.Само хората в тази земя приличали на гущери и жаби,грозни,студени,с лъскав към златото си само поглед.
-Да сте виждали медната пита?
Не мина ли от тук ?-попитало момчето ,изнемощяло от умора и глад в страната от злато.
-Медена пита ли?-закикотили се чудноватите хора.-Та защо ти е тя?
-Тя е моят късмет от бога,трябва да я занеса у дома и мама ще оздравее.
-Та какъв по-голям късмет глупчо от тази земя тук-засмели се отново те-Виж,тук всичко имаме и е от злато.Забрави майка си в бедната ти страна,далечна и малка.Остани тук сред богатството ни и тук ще си намериш златният късмет.
Момчето поклатило глава и отговорило:
-Не тръгнах аз за злато и чуждата ви земя да търся.Моят късмет е речен от орисницата и е друг.

И отново тръгнало.Стигнало подир туй до безкрайното море,където бил краят на света вече.На пясъчния му бряг лежала корава пита от най-черното брашно,напукана,сиромашка пита.Задъхано от радост,момчето грабнало тая пита и я притиснало до гърдите си .И когато се навело над водите там ,видяло си лицето в морската вода:вече не било момче,а снажен момък-тоолкова години търсило късмета си.

Капнал бил от глад момъкът,но не отчупил и къшей от питата.Та нали първа майка му трябва да вкуси и да оздравее?И бързо тръгнал назад.Когато минал през Златната земя,чудноватите гущероподобни хора се кискали след него и го наричали високо глупак.Но той не ги слушал,стискал питката до сърцето си и ги отминал.В Каменната земя никой не го и погледнал па,нито пък човешки го попитал нещо.Но когато дошъл в Земята на слепите-изведнъж го обградила тълпа от слепи хора,които почнали да молят:
-Ние не виждаме нищо.Не можем дори да се нахраним.Сложи в ръцете ни късче хляб,да опитаме хляб.
Момъкът си казал:"Наистина аз държа цялата пита.За мама стига един къшей."
И раздал на слепите голяма част от питата .Те започнали да целуват ръцете му ,нозете му и всички го благословили.
Момъкът наближил радостен родната си колиба.До самият праг на колибата,почти умиращо от глад,лежало бездомно мършаво кученце.То извило умолителен поглед и сърцето на момъка се свило само от жалост.Без да мисли,той извадил от пазвата си последния къс от питата и нахранил с него животното.После влязъл вкъщи,изправил се до майка си и съвсем отчаян и казал:
- Ето ме майко,връщам се с празни ръце.Аз изходих целия свят,докле намеря медената пита.И когато я намерих,раздадох я на другите .Нищо не остана за теб мале.Сега заедно ще умрем.
Той прегърнал майка си и заплакал.

Ала майката се усмихнала радостно,станала от постелята,вече съвсем здрава ,целунала го по челото и отвърнала:
-Не,сине,няма да умреш.Тъкмо сега ти ще живееш,радостен и заслужено честит.Изпълни се всичко ,каквото ти бе речено да свършиш от Орисницата .Сега и аз съм здрава.Но ти трябваше да видиш целия свят-всичкото добро и зло на земята,което е тук-и да избереш сам между тези две по сърце.
Ти трябваше да намериш медената си пита и да я раздадеш сам ,без да мислиш и без да помислиш за себе си.Аз нямам нужда от нея,а от теб такъв,достоен и добър син.
А сега вземи от лавицата оная ръжена пита и ела да вечеряме.И ще видиш сам,че това е най-сладката пита на света и от световете,които позна сам по пътя за питката си.
Седнали те на сиромашката си трапеза и хапнали сух хляб и сол и още при първите хапки момъкът усетил,че ужасната му умора отлетяла,като по чудо,силите му се влели и нараснали стократно и нищо повече не му трябвало в този свят.

Той знаел вече всичко и си бил у дома.