На Празника на празниците катедралният храм „Св. Николай Чудотворец" отвори прегръдките си за всички, търсещи светлина, мир и общата радост на Възкресението.

Тази сутрин Ямбол се събуди с молитва на устните. От ранни зори по улиците към катедралния храм „Св. Николай Чудотворец" се устремиха миряни — едни с прибързана крачка, други бавно и съсредоточено, но всички с едно и също в сърцето: радостта от великото чудо на Възкресението Христово.

Службата за Второ Възкресение беше отслужена от отец Иван. В сводестото пространство на храма гласът му прозвуча тихо и уверено — като благовест, пратен не само към присъстващите, но и към всички невидими, чиито имена се носят в молитвите на дошлите.

„Благопожелавам здраве, мир, духовни сили и пасхална радост. Нека да се удостоим и ние, като Христовите апостоли и жените-мироносици, да срещнем Възкръсналия Спасител, да беседваме в молитва с Него и да живеем съединени с Него." — отец Иван, катедрален храм „Св. Николай Чудотворец", Ямбол

Пред събралите се отец Иван разясни смисъла на вечерната служба — онази, при която Евангелието се чете на различни езици. Защото благата вест не принадлежи на един народ. Тя е отнесена от апостолите до краищата на света и звучи еднакво истинна на всеки език. Самият той прочете от евангелиста Йоан Богослов — първо на български, после на италиански. И двата пъти думите бяха едни и същи, а храмът отвръщаше с едно и също: „Христос Воскресе!"

Възгласът се понесе многократно под сводовете — не като ритуална формула, а като живо изповядване. Свещите трептяха. Очите светеха.

След службата миряните излязоха носещи в себе си онова, което не може да бъде отнето — споделената радост. Ето какво казаха някои от тях:

„Желаем живот и здраве на всички хора. Разум, щастие и здраве — най-вече."

„Здраве и късмет за всички българи. Мир и разбирателство — и край на войните."

„Мир и любов в сърцата на всички хора."

Три гласа. Три пожелания. И все пак — едно послание. Трудно е да не забележиш, че никой не пожела нищо само за себе си.

През целия ден вратите на катедралния храм останаха широко отворени. Хората се стичаха непрестанно — да запалят свещ, да се прекръстят, да постоят малко в тишината, която Великден носи в себе си. Тишина, която не е пустота, а пълнота. Защото когато гробът е празен, всичко останало е възможно.