ИГРА ..., Валери Петров Някаква болест опасна я хвана и нашата Ана Лежа ни, горката към легло прикована - без игри вън на дворчето без дори от прозорчето да я пуснем да гледа: една кукличка бледа, едно призраче малко, неподвижно и жалко - цяла дълга година!... Слава Богу, й мина Сега е отново пъргава, здрава и, радостни, мислим си ние, че понеже е малка, то бърза забрава лошия спомен ще скрие. Но ето съседка пристига у нас, говори с нарочно спокоен глас: - А бе, гледам навън дъщеря ви... - Пакост ли прави? - Не, но особено някак играе... Излизаме вънка. Така е! Самичко, далече от детския хор, нашето Анче във задния двор клечи по престилка и се занимава, заето във странна забава:Нищо не прави, само че взима едно камъче и го премества вдясно Защо? Неясно. Една тухличка вдига след това от земята, нещо пресмята и с някаква своя идея премества и нея. После поглежда към камъка пак, прави му някакъв приятелски знак и го връща обратно. Защо? Непонятно. И всичко това съвсем без слова, сякаш играе със тях на шах... Някакъв страх, някакъв ужас във миг ни обхвана и майка й викна: - Какво правиш, Ана? Но нашето Анче я погледна през рамо и както бе клекнало, й каза само: - Те нямат краченца, мамо!