5 прозрения за властта, войната и бъдещето от Алексей Арестович
Петък, 02 Януари 2026 22:11
Въведение: Отвъд Заглавията
Всекидневният поток от новини за войната и световната политика може да бъде объркващ. Бомбардировки, преговори, политически назначения и взаимни обвинения се смесват в непрекъснат информационен шум, който често оставя усещането за хаос, а не за яснота.
Зад този шум обаче се крият по-дълбоки, по-фундаментални и често неудобни истини за начина, по който функционират властта, конфликтите и човешкото общество. Тези истини рядко стигат до масовата аудитория, заглушени от поредния скандал или поредната "спешна" новина.
Следващите пет точки са дестилирани от задълбочен разговор между Алексей Арестович и журналистката Юлия Латинина. Те предлагат неочаквани и провокиращи мисълта гледни точки, които ни принуждават да погледнем отвъд заглавията и да се запитаме какво всъщност се случва.
--------------------------------------------------------------------------------
1. Властта не е в това, което се случва, а в правото да му дадеш име
В един от ключовите моменти на разговора, Арестович формулира основната си теза: истинската власт в 21-ви век не е в оръжията или парите, а в способността да "именуваш" събитията – да наложиш своята интерпретация като единствена реалност, независимо от фактите. Какво реално се е случило, е без значение. Важно е как ще бъде "назначено" събитието.
Той илюстрира това с атаката с дронове в посока на резиденцията на Путин, разказвайки различните наративи – това, което той нарича "версии" или "легенди". Украйна твърди, че "не е стреляла"; Русия първоначално обявява "покушение"; а представители на администрацията на Тръмп, според информация от "вестници, намерени в Сентрал парк", са помолили руската страна "да не ескалира темата", за да спаси мирния процес. Така, с американска намеса, насочена към реакцията на Москва, а не към публичния наратив, се ражда удобната версия, че дроновете "са летели, но не точно натам".
Арестович припомня и първата знаменита фраза на Путин след трагедията с подводницата "Курск" – "Она утонула" ("Тя потъна"). Това е перфектен пример как той "квалифицира" едно събитие, свеждайки огромна национална трагедия до банална рутина и демонстрирайки способността си да определя реалността. Това е бил ключов етап в консолидацията на властта му.
"Властта е правото да даваш имена. Както Адам в книга Битие... както го е нарекъл, такова е било името му. Това е висшата власт: да наречеш."
Тази идея е особено обезпокоителна в днешния информационен свят. Тя означава, че битката не се води за истината, а за контрол над наратива. Когато "именуването" стане по-важно от реалността, обективната истина престава да бъде обща основа за диалог и се превръща в оръжие.
--------------------------------------------------------------------------------
2. Атаката с дронове не беше срещу Путин, а срещу Тръмп
На пръв поглед атаката с дрон в посока на резиденцията на руския президент изглежда като директен акт на война срещу Путин. Когато обаче е притиснат по темата, Арестович предлага контраинтуитивна версия. Случила се точно по време на срещата между Зеленски и Тръмп, тази атака е била преди всичко "плюнка в лицето на Тръмп".
Логиката, която той развива, е не просто саботаж на мирния процес, а много по-дълбок стратегически ход. Това е демонстративен акт на неподчинение от украинското ръководство с послание: "Каквото и да договаряш, ние няма да се съобразим и ще правим каквото си искаме." Целта, според този анализ, е да се създаде ситуация, в която Тръмп да се провали в украинското направление на външната си политика, да загуби междинните избори, да отслабне и в крайна сметка да отвори пътя за завръщането на "левите глобалисти" (демократите), които да възстановят предишната си политика на подкрепа.
Тази динамика отразява метафора, въведена в разговора от Юлия Латинина: Украйна като "куфар без дръжка" за САЩ. Да го носиш е тежко и неудобно, но да го хвърлиш е жалко и политически невъзможно след огромните инвестиции. Според Арестович, украинското ръководство използва тази зависимост, за да принуди Тръмп да продължи подкрепата, дори когато действията му са в пряк разрез с неговите цели.
Този епизод разкрива колко сложна и многопластова е станала световната политика, където действията често имат скрити адресати, а видимият враг невинаги е истинската мишена.
--------------------------------------------------------------------------------
3. Войната не е лекарство, а катализатор на когнитивен разпад
Съществува общоприето схващане, че войната, с цялата си бруталност, действа като крайна инстанция на истината – тя отрезвява обществата, разбива илюзиите и принуждава всички да видят реалността такава, каквато е.
В диалога Арестович твърди, че настоящият конфликт е имал точно обратния ефект. Вместо да "излекува" когото и да било – Русия, Украйна или Запада – войната е задълбочила съществуващите заблуди и е ускорила процеса на "когнитивен разпад". Вместо да се отрезвят, обществата са станали още по-податливи на пропаганда.
"Войната се оказа не лекарство, а катализатор на когнитивен разпад. Както от руска, така и от украинска, така и от американска, така и от европейска страна... съдейки по това как народът яде с пълна лъжица всички тези медийни скандали... както са яли легенди, така и продължават да ги ядат, при това легенди с много евтин произход."
Това твърдение е изключително тревожно. То предполага, че в съвременните конфликти информационната война е по-силна от обективната реалност. Когато и двете страни са потопени в свои собствени, непробиваеми митологии, намирането на рационални решения и пътища към мира става почти невъзможно. Войната не води до истина, а до още по-дълбоко затъване в лъжа.
--------------------------------------------------------------------------------
4. Световната политика е като "пожар в детска ясла"
След години на наблюдение отблизо на световните лидери и техните решения, Арестович изразява дълбокото си разочарование с една ярка метафора. Той оприличава нивото на съвременната световна политика на "пожар в детска ясла" или "шеста яслена група".
Според него, хората, които управляват съдбините на света, са шокиращо примитивни, недалновидни и често неморални. Те са неспособни да се справят със сложността на проблемите, пред които е изправено човечеството, и действат водени от най-базови, рептилни инстинкти: "грабвай, дръж, не давай".
Тази перспектива е изключително обезкуражаваща. Тя сваля маската на "голямата геополитика" и разкрива една хаотична, често некомпетентна и инфантилна реалност. Вместо мъдри стратези, виждаме импулсивни и егоцентрични фигури, които взимат решения с последствия за милиони, без да осъзнават напълно техния мащаб. Това не е шахматна дъска, а пясъчник, в който децата са се сбили за играчките си.
--------------------------------------------------------------------------------
5. Бъдещето принадлежи на обществото, което "легализира чудаците"
Финалното прозрение в разговора е и най-дълбокото. Според Арестович, истинският проблем на човечеството не е в конкретната война или политик. Фундаменталният проблем е в неспособността на обществата да се отнасят правилно към своите дисиденти – "десетите хора", "тези, които желаят странното".
Концепцията за "десетия човек" идва от израелските специални служби: когато девет анализатори са съгласни с една оценка, задължението на десетия е да оспори консенсуса. Именно от такива хора идват всички големи пробиви. Арестович обаче извежда идеята на философско ниво. Той я противопоставя на модерната "култура на жертвата", където се продава "псевдоуникалност чрез позицията на жертвата", вместо да се насърчава истинската, продуктивна различност. Целта, както в "Света на Половин ден" на братя Стругацки, е да се изгради общество, което системно "легализира дисидентите" и култивира талантите им, вместо да ги потиска.
"Десетият човек" е имунитетът на цивилизацията, защото той разбива най-опасния консенсус – този на моралната правота. "Правотата изяжда мозъка", заключава Арестович. "Най-много на света трябва да се страхуваш от това да си прав."
"Проблемът на човечеството... е, че то все още не се е научило да се отнася правилно с десетите хора, с дисидентите. То не може и затова ежедневно, сигурен съм, минава покрай милиарди открития със значението на антибиотиците."
--------------------------------------------------------------------------------
Заключение: Да се научим да задаваме правилните въпроси
Идеите, които се раждат в този диалог, преместват фокуса от ежедневните събития към фундаменталните проблеми на нашето време. Те ни карат да се замислим не просто кой печели и кой губи, а за самия начин, по който конструираме реалността, за опасностите на моралната правота и за това как се отнасяме към инакомислещите.
Тези прозрения не предлагат лесни отговори, но задават правилните въпроси. Може би това е най-важното в свят, заливан от лесни отговори, които се оказват грешни.
Ако най-голямата битка днес не е за територии, а за начина ни на мислене, как изобщо можем да започнем да я водим?
Властта да даваш имена: Есе за истината, упадъка и дисидента в XXI век
Въведение: Когато реалността е въпрос на договорка
Какво се случва, когато "истината" за дадено събитие престава да бъде важна? Когато самият факт – какво точно се е случило – отстъпва място на това как е назначен да се разбира? Този въпрос стои в основата на съвременната световна политика. Да вземем за пример полета на няколко дрона в посока резиденцията на Владимир Путин. Едно събитие, но множество реалности: за Зеленски, това е нещо, което Украйна не е правила; за американската администрация, това е нещо, което е било насочено "в съседно място"; за руската страна, това е покушение; за Тръмп, това е повод за поредица от противоречиви реакции. В крайна сметка никой не се интересува дали дроновете наистина са летели, а как тази случка ще бъде използвана.
Това есе изследва идеята, че в съвременния свят върховната власт се изразява най-вече в "правото да даваш имена" на събитията и явленията. Този феномен не е просто политически трик, а симптом на дълбока криза в начина, по който разбираме света и себе си. Ще разгледаме тази криза през три основни призми:
1. Властта като инструмент за конструиране на реалността и сблъсъка ѝ с гражданина, който все още търси факти.
2. Когнитивният упадък на световната политика, където войната се оказва не лекарство, а катализатор на разпада.
3. Ролята на "десетия човек" или дисидента като единствен път напред – легализацията на онези, които "желаят странното".
--------------------------------------------------------------------------------
1. Право да именоваш: Механиката на съвременната власт
Съвременната власт функционира чрез един прост, но всеобхватен принцип: тя е правото да назоваваш и по този начин да определяш реалността. Както отбелязва Алексей Арестович, позовавайки се на фраза, приписвана на руския идеолог Войно, "властта е правото да даваш имена, да именуваш". Това е отглас от самата Книга Битие, където Адам получава върховната власт да назове всички живи същества и "както ги нарече човек, такова стана името им". Днес политиците действат като съвременни Адамовци, които не описват реалността, а я създават чрез думи.
Този механизъм е видим в редица ключови моменти от най-новата история:
• "Тя потъна" ("Она утонула"): С тази лаконична фраза Владимир Путин трансформира неописуемата трагедия с подводницата "Курск" – със заклещените моряци, които дни наред са чукали по корпуса в отчаян опит да оцелеят – в "едно от редовите произшествия", които се случват във всяка армия. Трагедията е преименувана и така е лишена от своя уникален ужас и политическа тежест.
• "Ще ги намерим и ще ги смачкаме в кенефите" ("Найдём в сортирах и замочим"): Отново Путин, който с бруталния си език придава определен статус и рамка на събитията, дефинирайки враговете и методите за справяне с тях. Това е акт на назоваване, който легитимира насилието.
• Инцидентът с дроновете: Това събитие е перфектната илюстрация за съвременната "война на имената". Всички участници – ЦРУ, Русия, Украйна, Тръмп – се възползват от неяснотата, за да "назначат" събитието според своите интереси. Едни твърдят, че дронове са летели, но не там; други – че не са летели изобщо; трети – че са били провокация. Фактическото съдържание става второстепенно. Важно е кой ще успее да наложи своята версия.
На този конструиран свят обаче се противопоставя позицията на гражданина, въплътена в думите на Юлия Латинина: "Не ми пробутвайте глупости" ("Не ездите мне по ушам"). Това е викът на човека, който търси обективна истина и отказва да приеме реалността като въпрос на договорка. Този сблъсък между "назначената" истина на властта и търсенето на фактическа истина е централен за съвременния свят.
Но какво се случва, когато това назоваване престане да бъде просто тактика и се превърне в симптом на цивилизационна болест – в разпад на самата способност за мислене?
--------------------------------------------------------------------------------
2. Катализатор на когнитивния разпад: Когато войната не лекува
Съществува една стара легенда, че войната е последната инстанция на истината – суров, но ефективен коректив, който отрезвява обществата и ги принуждава да се изправят пред реалността. Войната в Украйна обаче показва точно обратното. Вместо "лекарство", тя се оказа "катализатор на когнитивния разпад". Тя не отрезви участниците, а задълбочи заблудите им и направи легендите, с които се хранят, "по-примитивни и по-евтини".
Политическото ръководство на света, което наблюдаваме днес, е белязано от потресаващ инфантилизъм. Както го описва Арестович:
"Това е като пожар в ясла.""Усещането ми е, че съм в шеста яслена група."
Този упадък не е ограничен до една идеология. Макар "левите глобалисти да са загубили в тренда", това не означава, че алтернативата е по-добра. "Десните традиционалисти не са по-добри", защото в крайна сметка "всички са мазани с една боя". Проблемът е в самата природа на съвременната политика, която се ръководи от "рептилни енергии" – първичен, инстинктивен стремеж към власт и контрол, напълно лишен от етика или визия за общото благо. Политиката се превърна в скучна и аморална игра, в която дори великите сили не могат да решат елементарни задачи, защото са изгубили способността си да мислят и действат адекватно на реалността.
И ако съществуващите политически системи са в задънена улица, неспособни да генерират смислени решения, то къде тогава може да се намери изход или нова перспектива?
--------------------------------------------------------------------------------
3. Десетият човек: Легализация на дисидентството
Изходът може би се крие в една проста, но радикална концепция, илюстрирана във филма "Световна война Z". Когато израелското разузнаване е единственото, което предвижда зомби апокалипсиса, причината е в тяхната система на "десетия човек". Ако девет души в стаята стигнат до едно и също заключение, задължението на десетия е активно да търси доказателства, че те грешат, колкото и абсурдно да изглежда това. Това е институционализиран механизъм за борба с груповото мислене.
Тази идея е в сърцевината на една по-дълбока истина, формулирана от Арестович:
"Обществото се определя от това как се отнася към онези, които желаят странното."
"Десетите хора", или дисидентите, са онези, които мислят различно, виждат света под друг ъгъл и поставят под въпрос общоприетите норми. Те са "антибиотиците в системата". Както антибиотиците са открити случайно, защото някой е забелязал нещо необичайно в забравена петриева паничка, така и дисидентите носят потенциала за пробивни открития. Всеки път, когато едно общество отхвърля, наказва или заглушава своите дисиденти, то пропуска "милиарди открития".
Основният проблем на човечеството днес, от който произтичат всички останали, е, че "то не се е научило досега да се отнася правилно с десетите си хора". Вместо да ги ценим като източник на иновация и коректив, ние ги възприемаме като заплаха.
От идеята за толериране на отделни дисиденти обаче може да се направи още по-радикална стъпка – към визия за общество, изцяло съставено от тях.
--------------------------------------------------------------------------------
4. Отвъд нормалността: Към цивилизация на "изроди, желаещи странното"
Според Арестович, светът от книгите на братя Стругацки, известен като "Светът на пладне", е именно такъв: "свят на легализираното дисидентство". Той не се постига чрез политически реформи, а чрез възпитание. "Великата теория на възпитанието" при Стругацки цели всяко следващо поколение да бъде превърнато в дисиденти – хора, чиято основна мотивация е развитието на уникалния им талант, а не страхът или конформизмът.
Това води до фундаментална разлика в разбирането за уникалност спрямо това, което днес ни продава глобализмът.
|
Псевдоуникалност (Продавана от глобализма)
|
Истинска уникалност (Светът на дисидентите)
|
|
Основава се на позицията на жертва и травма.
|
Основава се на развитието на уникален талант.
|
|
Дава усещане за морална правота, която "разяжда мозъка".
|
Води до неизбежни етични конфликти и приемане на собствената "неправота" като двигател за развитие.
|
|
Насърчава отмяната на другите ("не можеш да построиш кула, без да разрушиш чуждите").
|
Изисква уважение към другите дисиденти ("нека цъфтят всички цветя").
|
Крайната визия е за общество, в което всеки е "изрод, желаещ странното" и уважава това във всички останали. В такъв свят самата "нормалност" се превръща във форма на дисидентство, която също трябва да бъде уважавана. Това е цивилизация, която не се стреми към унифициране, а към празнуване на различието като основен двигател на развитието.
--------------------------------------------------------------------------------
Заключение: Да се научим да слушаме десетия човек
В началото на това есе стоеше въпросът за няколко дрона, летели или нелетели към резиденцията на Путин. Докато се фокусираме върху този спор, ние пропускаме по-важния въпрос: каква е структурата на нашето общество, щом "истината" може да бъде толкова лесно пренебрегната? Този дебат е само симптом на далеч по-дълбок проблем, който Арестович нарича с едно име: пълен банкрут. В морално, когнитивно и политическо отношение, човечеството в сегашния си вид е изчерпало своите възможности.
Изходът от "когнитивния разпад", в който е изпаднала световната политика, не е в избора на "правилна" страна или в налагането на поредната "правилна" версия на реалността. Изходът е в създаването на системи – в политиката, културата и образованието – които не просто толерират, а активно ценят и насърчават несъгласието.
Призивът на това есе е към всеки от нас: да се замислим как се отнасяме към "десетите хора" в своя живот – в работата, в семейството, в приятелския кръг. Може би, в свят, в който дори дисидентите са в капан, "десетият човек" вече не е човек, а онзи изкуствен интелект, за когото говори Арестович – единственият "бог от машината", способен да ни покаже, че светът не е такъв, какъвто го "назоваваме". Дали не е време да спрем да търсим удобната правота и да започнем да ценим провокацията на "странното"? Защото само в диалога с онези, които виждат света различно, се крие шансът да открием нещо наистина ново и да се измъкнем от тресавището на повтарящите се грешки. В свят, в който всички са полудели, може би единственият разумен ход е да легализираме лудостта.