Лятото окапва и есента стилно крачи. Съчетала себе си със сивите сгради до най-малкото свое пърхащо от вятъра листо. Забравя разврата на лятото. Неговата енергичност и  хищна жажда за задоволяване на първични инстинкти. За постигане на грандиозни планове, за изяждане на живота, за консумиране на мечти. Сега есента бавно ни изпива.  До дъното на нашата лятна абстиненция. Само с един сериозен поглед ни сваля на земята мигновено и ни слага обратно по местата ни. Застава безмълвна пред нас, разстилаща дългото си елегантно тяло. Строго и остро поглежда под извитите си вежди. После вятърът се спуска по косите и, тя закрива очи с една ръка, обръща се полуназад и ни оставя в мистериозна обърканост. Прашният вятър и златистите листа ни обсебват, завихрят се с кестенявите и коси. А от металните пръстени на ръката и уж нежно ни блъска бяла светлина и сух студ. Кара ни първо тотално да се объркаме, а после ни хваща за ключиците на раменете и ни разтърсва . Усещаме студените тръпки от дрънчащите и метални пръстени. Принудително избистря съзнанието ни, принудително и грациозно. Сграбчва в шепа цялата шарена истерия на лятото и я превръща във фина походка, загадъчно поведение и закодирани страсти. Тя няма нужда от думи, а от разгадаване.
Есента не ни прави по-добри. Не, тя ни разкъсва и прониква в нас. С дълги пръсти  грабва екстазните летни останки и ги прибира в погледа ни, в дъха ни. Закопчава ги до последното копче на врата. И с обаятелна недоизреченост, с обаятелна походка праща целувки по вятъра.
Диляна Ангелова, 12 клас, Г ”В. Левски”
Клуб по журналистика към читалище „Съгласие”