БНТ
Водещ В студиото е психиатърът и общественик д-р Николай Михайлов. Благодарим ви, че приехте поканата.
Д-р Николай Михайлов: Добро утро. За мен е удоволствие.
Водещ: Благодаря и аз. Д-р Михайлов, при толкова голямо мнозинство, с такъв обществен мандат и очаквания, как от „Прогресивна България“ да направят така, че властта да не ги разврати?
Д-р Николай Михайлов: Мина ми през ума да кажа, че условието това да не се случи, е да бъдат свръхчовеци. Властта развращава — нека бъдем реалисти. Това може да протече обаче различно и там е въпросът. Може да разврати така, че да бъде видимо драстично и да извика Немезида да разкаже нравствената истина. С други думи, на политически език: ще загубят властта, рано или късно ще разочароват населението. Не само по тази причина, разбира се — след това могат да изчезнат бързо, могат да изчезнат по-бавно, но във всички случаи ще изчезнат.
Не съм сигурен, че това е най-сериозният въпрос на това управление, макар че е един от най-сериозните. Мисля, че доколкото тази конфигурация е преди всичко лидерска, това не може да се скрие или да бъде поставено под въпрос. От лидера зависи много. Той трябва да произнася, особено в началото, меродавни думи — ясни, определени. Той трябва да се свърже с обществото категорично, за да изрече нещо подобно на това, което Чърчил е говорил по време на Втората световна война: „Кръв, пот и сълзи“ — много ясно и определено. Второ, несломима воля за това, че той ще обърне строг поглед към собствените си хора, за да раздава там процедурно и по пътя справедливост при всяко нарушение от корупционен тип или от типа на некомпетентност. Разбира се, това започна някак си през заместник-министъра на образованието. Да видим нататък — тя подаде оставка.
Водещ: За нея говорите, за подалата оставка заместник-министър. Да, но то е ясно, че оставката е по консенсус, така да се каже. Но това означава ли „проба-грешка“? Нов вид управление „проба-грешка“ или неопитност, непроверени хора, които тепърва ще излизат?
Д-р Николай Михайлов: Сигурно е и двете, но мисля си, че е недоглеждане, защото това са много сериозни неща и не са толкова засекретени, че да останат покрай вниманието. То може да бъде отчасти разбрано по причина на това, че има ускорение, има много хора, има дефицит на проверка и на съсредоточено внимание върху кандидатурите и тъй нататък, но без всяко съмнение е грешка.
Водещ: Казахте корупция преди малко. Симеон използва част от една прословута фраза за всяка власт, която понякога развращава, но тя е популярна и в тази част, че „абсолютната власт развращава абсолютно“.
Д-р Николай Михайлов: Развращава, но и корумпира абсолютно.
Водещ: Как се бори корупция? Извън тези високопарни фрази, които сме чували — ей досега: „въвеждаме справедливи цени“, преди това говорихме за „справедливо правосъдие“. Лишават ли се от смисъл тези думи?
Д-р Николай Михайлов: Вижте, това е декларация на намерения. Те не могат да не звучат в известен смисъл патетично и нереалистично, доколкото са патетични, но ще трябва да бъдат произнесени като човешко и политическо намерение. Защо? Защото това, което се случи с тази изборна сага, е, че българите бяха просто шокирани от една проточена история на корупция — както фактическа, през фигури, които са емблематични за тази корупция...
(Техническо прекъсване в студиото)
Д-р Николай Михайлов: Ставаше дума за това, че корупцията имаше свои емблематични фигури и продължава да има. Те са в пасив в момента и са в състояние на някаква особена изчаквателност — да различат момента на собствените си шансове, най-общо казано, да се измъкнат. Но имаше една характерна корупция, бих казал, корупция на съзнанието, манталитетна корупция. Защото, вижте, тя е преди всичко един спектакъл на голямо политическо веселие, което се проточи много. Веселие да се управлява страната.
Освен това този спектакъл е всекидневен, безплатен — вярно е — но отвратителен, въпреки тези бонуси. Защото става ясно, че тези, които носят политическата отговорност — говоря за парламентарния театър — са до голяма степен, бих казал, отвратителни във финалната фаза преди тези избори. Защото те, демонстрирайки безсилие, бяха и нелепо, бих казал, патологично развеселени дори и се забавляваха по един начин, който не може да се издържи. Аз се сещам за фигурата на един от депутатите, по адрес на когото ПП се скара с ДБ — дали той трябва да влиза в този парламент или не. Един колоритен човек, който обаче придоби своята политическа валидност с едно приволно поведение и един натиск да бъде почти безкрайно и естетически неспънат в демонстрацията на собствената си идеологическа и прочие правоверност. Това го и правеше политик по избор.
Водещ: Което означава лоша преценка. По-рано в разговора ни от очакваното отворихте темата за така нареченото „дясно“. А все пак сте бил свидетел и пряк участник и в окрупняването на дясното, и във фрагментирането му впоследствие. Това естествен процес ли е за тази общност, д-р Михайлов? Това ли е ритъмът на политическия живот — да се раздели, за да се събере после, и да се събере, за да се раздели по-късно, и така до безкрай?
Д-р Николай Михайлов: Това става редовно, защото всяка политическа партия, отчасти и всяка политическа единица — отделен политически представител — следи траекторията на възможното, интереса в политически смисъл на думата. Това е една динамична история, едно следене на шансовете, преценка и всъщност се работи без всякакви скрупули. Казано е, че в политиката всичко е възможно. Това означава априорна защита срещу упрек в непоследователност. Този упрек се отправя, разбира се. Но всъщност човек рискува да се невротизира докрай, ако настоява, следейки политическия живот, да вижда изпълнение на думите и на обещанията — това, което е казано, да стане реалност. Би трябвало, но никога не става, или става приблизително, в най-добрия случай.
Водещ: Но не е ли малко парадоксално тогава — когато имаш такова мнозинство управляващо и се очаква да имаш силна опозиция — не е ли парадокс оправданието: „Ние се разделихме, за да сме по-силни в Народното събрание и да имаме по-силни гласове“?
Д-р Николай Михайлов: Ами вижте, ако говорим за ПП-ДБ, аз мисля, че все пак инициатор на тази раздяла е г-н Асен Василев. Идеологът ѝ е той, доколкото той има самостоятелна преценка и амбиция да се състезава самостоятелно. Той има и собствена политическа идеология, която не съвпада с идеологията на другото, да кажем, по-радикално дясно крило на ДСБ. Следователно той търси за себе си изчислена писта на самостоятелност. Сега, освен това, парламентът предлага на раздвоената конфигурация на тези две (ПП и ДБ) по-големи процедурни шансове. Това е отбелязано. Не съм в състояние да кажа дали това само по себе си би могло и би трябвало да обобщи преценката за това, че изборът им да се разделят е правилен. Не мога да кажа.
Водещ: Казахте „политическа идеология“ преди малко. По каква политическа идеология се ръководи управлението в момента изобщо? Каква политическа идеология имаме, защото през годините чухме „няма ляво, няма дясно“? Какво има сега? И какво ще е управлението под егидата на Радев? Д-р Николай Михайлов: Това е един въпрос, който трепетно се разисква от всички — и от привържениците на Прогресивна България, и от техните противници и опоненти. Следи се всеки министър какво говори. Особен интерес предизвика едно интервю на външния министър напоследък — адхок интервю, достатъчно информативно.
Водещ: Може би визирате вицепремиера Иво Христов с изказването за партиите с отпаднала... Д-р Николай Михайлов: Да, това от една страна — неговите думи също предизвикаха широк отзвук. Аз имам възглед върху това доколко това беше уместно. Гледах това, което той говори. Нека държа да кажа, че не е добре да се открива втори фронт за премиера Радев. Защото тази идеологическа, манталитетна, морална и прочие полемика между Прогресивна България — доколкото Иво Христов е важна фигура в това управление — и хората от опозицията (ПП-ДБ)...
Водещ: А кой е вторият фронт? Извинявайте, казахте... Д-р Николай Михайлов: Вторият фронт е идеологически. То е връщане към нещо много предизборно — този конфликт върху това кой е излишен, кой е идеологически превзет, кой е фанатизиран и кой е, така да се каже, на границата на това да бъде фантазьор в страхове, в твърдения нереалистични и тъй нататък. Всичко това от моя гледна точка има основания да се говори, но то е свързано с разговорите във Facebook пряко. Не може да бъде политическа програма и начин на репрезентация на това управление в началото, особено когато се апелира за това всички да работим за България. Друга е стилистиката, мисля си.
Иво Христов е силен полемист, бих казал. Той има интересни подходи, реч и тъй нататък. Но мисля си, че не само опозицията трябва да жертва собствения си излишен патос в идеологическия смисъл на думата в полемиката на този етап, а и управлението трябва да има такт на взаимодействие с тази опозиция. Отново ще повторя заради тези цени, за които говорите — те са елемент от една криза. От едно — няма да казвам бедствие, защото бедствието, казват някои, предстои. Нека се радваме на междинния етап. Но във всички случаи заедно трябва да бъдем в това, което е неизбежно за България, ако партийният интерес решително надделява над националния, което е изкушение за партийната логика въобще.
Водещ: Още малко за семантиката на думите и изказванията, които чухме последните дни. Имаше и друго любопитно изявление: „работата на Вашето Народно събрание“ за „работата на Нашето работно събрание“. Тези две неща, събрани заедно с предишния цитат, признак ли са за нещо конкретно или им се отдава по-голямо значение? Вадят се от контекста, пропуска се емоцията? Вие сам казахте по-рано, че под лупа се гледа в първите дни комуникационният прийом на управляващите.
Д-р Николай Михайлов: Комуникационен прийом по форма, разбира се, защото формата е съдържание в политическия дебат. А тази разпасана реторика от миналия парламент е съдържание. Това е не само форма — то е съдържание на драматично, от една страна, безсилие, а от друга страна — на някаква надменност по адрес на суверена, който, бидейки зрител, трябва да остане при службата си на зрител и да няма никакво друго право на коментар.
А какво да кажа? Дали някога е било различно? Мисля, че беше. Аз мисля, че упадъкът върви до това Народно събрание, което беше преди настоящото, по един начин, който не оставя никаква сянка на съмнение, че България се изтощи в собствения си маршрут на либерално-демократична страна и даже на член на Европейския съюз. Тя се мъчи от собствената си неспособност, от собственото си безсилие и се забеляза някакъв ефект на самопрезрение. Даже и у политическите лидери се забеляза тази слабост и безотговорност на речта и поведението — тази буквална вражда с реалността.
Защото, в последна сметка, нещата започнаха да приличат на спектакъл на един елит, който е напът да се разведе с реалността категорично и тя да обяви нещо подобно на война на фактите. Вижте около този Петрохан какво стана — апология на незащитимото, наистина патетична, жертвена, нещо невероятно... при неспособност да се разбере в дължимото морално отношение към една трагедия. Но не с жертва на очевидностите и на фактите, защото това корумпира съзнанието. Ако едно общество не може да си даде сметка кое е добро и кое е зло — в широк и много пряк практически смисъл на думата — и в същото време не може да различи какво е било и какво не е било в доверие елементарно към институциите (които може би са корумпирани и лъжат... исторически това дава основание да се мисли за тях), но в същото време преценката трябва да бъде реалистична: кога те го правят и кога не го правят. И могат ли да си позволят да конструират голяма конспирация за заблуждаване на обществото, в която престъплението става невинност, а невинността — престъпление и тъй нататък? Това е просто близо до клиничното отклонение от нормалността.
Водещ: Но, д-р Михайлов, не е ли проблемът и в това, че имаме къса обществена памет за нещата? Не е ли проблем, че отговори почти никога не се получават или се получават със закъснение, когато никой вече не вярва в тях? Не е ли проблемът в това, че има криза на авторитетите? Къде са? Кои са?
Д-р Николай Михайлов: Съвършено сте права. Мисля, че е така. Криза на авторитетите, да. Що е авторитет? Авторитет означава човек, който може да свидетелства за континуитет на ценностите — за нещо, което не е конюнктурно зависимо. То не е в този смисъл така драматично и така перверзно политизирано. Защото политическият авторитет е същество, което играе игра на интереси, игра на пряка полза, и неговото „добро“ се оценява според резултата на неговите усилия. Попътно той може да употреби всички средства без изключение. Авторитетът обаче знае, че средствата трябва да приличат на добрите цели. Той не употребява всички средства, за да постигне цел. Той просто свидетелства за ценност. Това е нещо много, много сериозно. Едно общество без авторитети не може. Някога е имало, вероятно има и сега. Не съм сигурен, че ще са видими на екрана. Това е голям проблем.
Водещ: Всъщност ние тогава какво избираме? Търсим авторитети или търсим поредния месия?
Д-р Николай Михайлов: Търсим по-скоро хора, които да облекчат нашата фрустрация, че сме безстопанствени, безпътни, че не можем да разберем какво означава собствено Европа, нашето място в тази културна и политическа дестинация. Ние търсим човек, на когото да прехвърлим отговорностите за собствената ни отговорност като общество, като национална общност и хора, които могат да мислят и извън политиката — не в смисъла на някаква груба и неразумна деполитизация на съзнанието, но чисто и просто да мислят дълбочината на ценностния произход, чрез който тази страна е оцелявала, оцелява и евентуално има бъдеще. Този въпрос стои пред големи празници — търсят се отговори, но в една леко-лекомислена празничност, която се изчерпва с часовете на празника.
Водещ: Една от темите, които са ни отличавали от европейците, е подходът и отношението към Русия. Нека да приключим и с този въпрос. Задава ли се нова парадигма в подхода и на Европейския съюз в отношението може би не само към Русия, но и към Щатите?
Д-р Николай Михайлов: Това е много сериозен въпрос. Може би трябваше да започнем с него. Финландският президент Стуб — един много радикален човек що се отнася до украинската война (Финландия има граница с Русия и той е много радикален към нея) — напоследък каза, че ние ще трябва да преговаряме с Русия, ще трябва да говорим. Това е много голям обрат — по-голям, отколкото някои допускат. Защо? Защото самата Европа изглежда е раздвоена и няма ясна представа какви са нейните намерения.
От една страна, тя обяви курс към подготовка за пряк сблъсък с Русия, милитаризация на Европа с една дежурна — по-скоро по неизбежност — допълнителна федерализация. При положение че става дума за подготовка за война, това включва федерализация на бюджети, на политики, на публично поведение и така нататък. От друга страна, трябва да се говори с Русия, което е в противоречие с първото малко или повече. Което означава, че мирът не може да бъде постигнат с война, каквато беше първата идея. Сега има осъзнаване за това, че мирът е проблем на разговор. Това е много голяма промяна. Това е промяна, която въведе диалога с един, както се говори канонично, „агресор“, с който не може да се разговаря. Той трябваше да бъде победен на бойното поле, осъден от Международен съд заедно с неговата администрация... И само когато Русия бъде в този смисъл победена, тогава ще се говори за следвоенна ситуация на мир. Сега тази военна победа се отлага по причина на това, че нейната нереалистичност е очевидна.
Водещ: „Мирът е проблем на разговора“ — много силно казано. Историята го доказва. Позволете ми само да допълня едно изречение.
Д-р Николай Михайлов: Изречението е следното: нашата фанатизация — идеологическа и политическа — трябва да отстъпи на една общонационална грижа за българското оцеляване, без всякакви двусмислици относно тъй наречените ценности на нашето европейско членство. Това не може да бъде поставено под въпрос, защото е нереалистично. Но ако не бъде поставено под въпрос, то поставя един друг въпрос — за собственото ни оцеляване. Ние трябва да се погрижим за България, преди да сме се погрижили за собствените ни идеологически фанатизми.
Водещ: Благодарим ви много, д-р Михайлов. Беше удоволствие този разговор.