Павел Иванов, Движение Че Гевара
Здравейте, приятели. Вие сте с мен, Павел Иванов. Добро утро на 16 април на тези от вас, които още носят в генетичната си памет вкуса на истинския хляб и онзи плътен животворен аромат на влажна пръст след пролетен дъжд. Вие гледате „Вариант“ – пространството, в което отказваме да затваряме очи пред неудобните истини. Днес ще говорим за нещо, което стои много по-дълбоко от ежедневната политическа пяна. Днес ще говорим за най-голямото престъпление, което се извършва в момента в пълна, оглушителна тишина – систематичната разпродажба на българската земя.
В продължение на векове, през робства, войни и национални катастрофи, българинът е успявал да оцелее, защото е имал своите два декара. Тази педя земя беше неговата застраховка срещу глада, неговият последен бастион на свободата. Тя беше неговият малък личен суверенитет. Но в наши дни, през тази година, този бастион пада. Не се заблуждавайте – превземането не се случва с тътен на танкови вериги или с чужди армии. То се случва с изящни банкови преводи и юридически еквилибристики. Под лустрото на фрази като „рекорден ръст на цените“ и „необходима пазарна консолидация“, нашето черно злато – българският чернозем – тихомолком изтича към анонимни структури.
Докато телевизионните екрани ви засипват с графики за инфлацията, златна Добруджа бива разрязвана хирургически на парчета и поднасяна на тепсия на глобалните финансови хищници. Днес ще разнищим как проектът „България корпоративна нива“ се превръща в реалност, докато ние все още вярваме, че сме господари на собствената си съдба. Нека започнем с това, което капиталистическата система нарича успех, а аз наричам смъртна присъда за малкия човек. Погледнете фактите, които официалната статистика се опитва да маскира като икономически триумф.
През последните две години цената на земеделската земя у нас достигна небесата. На пръв поглед звучи чудесно – земята ни поскъпва, значи ставаме по-богати. Но това е една от най-големите илюзии на пазарния фундаментализъм. Трябва да си зададем фундаменталния въпрос: за кого е достъпна тази земя при тези цени? Истината е, че нито един среден български земеделец, нито един човек, който реално обработва почвата с мазолистите си ръце, не може да се състезава на този пазар.
Малкият производител е поставен в менгеме. От едната страна е ценовият шок при торовете, горивата и семената – все продукти на глобални монополи. От другата страна са банките с техните безпощадни лихви. Фермерът е притиснат, задушен и накрая принуден да капитулира, да продаде бащиното огнище, за да покрива дългове. И точно тук, в този момент на слабост, се появяват те – едрите холдинги с бездънни джобове. Но чии са тези джобове? Собствеността им е скрита зад дебели паравани в Кипър, Люксембург или в правната мъгла на щата Делауеър.
Това не е пазарно развитие. Това е икономическо изтощение, което води до насилствено изземване на собственост. Когато земята се превърне в спекулативен актив, тя престава да бъде източник на храна. Тя става цифра в портфолиото на хора, които никога не са виждали как пониква житото, но отлично знаят как да жънат печалби от чуждото нещастие. Тук навлизаме в сърцето на хипотезата, която ние от „Вариант“ отстояваме. Ако си направите труда да проследите нишките на капиталите, които захранват най-големите земеделски фондове в България, в края на лабиринта ще откриете същите тези имена, които диктуват пулса на планетата – BlackRock и Vanguard.
Те са изключително интелигентни. Те не купуват земята директно с гръмко име. Те използват проксита – местни агробарони, които гордо се тупат в гърдите като големи бизнесмени. Карат „Мерцедес“, но в действителност са само фасада – едни лъскави марионетки на глобалния капитал. Защо им е нашата земя? Нима господата от Уолстрийт са се влюбили в българското село? Разбира се, че не. В свят, в който ресурсите се изчерпват по план, храната се превръща в най-мощното оръжие за масово подчинение.
Когато тези мастодонти притежават земята, те притежават и живота ни. Те решават какво ще се сее, какви химикали ще се влагат и на каква цена ще ни бъде продаден крайният продукт, ако изобщо стигне до нашата трапеза. Това е модерната форма на колонизация. Ние се превръщаме в ратаи в собствения си двор. Целта на този глобален инженеринг е пълното унищожаване на местното автентично производство. Те искат да ни закачат на своята електронна фактура за всяка хапка хляб, за всеки зеленчук. Искат да ни направят напълно зависими от техните логистични вериги и техните прищевки.
Но това не е всичко. Капиталът винаги се нуждае от морално оправдание за своите грабежи. Забелязали ли сте напоследък как се говори само за устойчиво земеделие и така наречените стандарти ESG – екологично, социално и корпоративно управление? Не искам да ме разбирате погрешно – опазването на природата е свещен дълг, но в ръцете на финансовия елит тези стандарти са просто последният пирон в ковчега на българското село. Тези правила са измислени в същите стъклени небостъргачи, за да изхвърлят малкия играч от терена.
Как един фермер земеделец с 50 или 100 хектара може да си позволи безумно скъпата „зелена“ техника, огромните такси за сертифициране и бюрократичната тежест на новите регулации? Не може. И това е целта. Това е новият дигитализиран феодализъм. Малкият производител е заклемен като замърсител или неефективен. Земята му се изкупува за жълти стотинки, а след това се уедрява в гигантски индустриални полигони. Там природата няма как да съществува. Има само производство, захранвано с химия, произведено от същите корпорации, които притежават земята. Кръгът се затваря херметически.
Хранителният суверенитет на България не е просто някакво патриотично клише. Той е гръбнакът на националната ни сигурност. А в момента този гръбнак бива прекършван с всеки един продаден декар. Ние губим правото си да се храним сами, а това е най-висшата форма на робство. Нека погледнем социалния аспект на тази трагедия. Когато корпорациите превземат една земя, те изтриват хората от пейзажа. Големите машини, управлявани от сателити, не се нуждаят от селски общности. Те не се нуждаят от училища в селата, от читалища, от лекари. Те се нуждаят само от логистични пътища.
Българското село няма как да не бъде обезкръвено, и то умишлено, за да се освободи място за индустриалната нива. При един марксистки анализ в действие можем да кажем, че капиталът се концентрира в ръцете на малцина, а мнозинството се превръща в безличен пролетариат, който е излишен дори на собствената си територия. Ние гледаме как се унищожава един хилядолетен бит, една култура, свързана с почвата, за да се отстъпи място на бездушния алгоритъм на максималната печалба.
Те ни казват, че това е прогрес. Казват ни, че светът бил едно глобално село, но в това село българинът е оставен да проси пред вратата на собствената си къща. Тези финансови структури нямат родина. Те нямат сантимент към българската история. За тях Добруджа не е люлка на нацията ни – тя е просто актив с висок потенциал за добив. И когато изстискат земята ни, когато я отровят с пестициди и я изтощят до краен предел в гонитбата за тримесечни отчети, те ще се преместят на следващия континент, оставяйки след себе си мъртва пустиня.
Какво ни остава на нас? Да слушаме поредните дебати в парламента за това кой е по-европеец или по-атлантик. Тези спорове са прах в очите. Докато политическите ни елити се занимават с геополитически пози, истинската България бива разпродавана на парче. Никой от тях не смее да постави въпроса за мораториум върху продажбата на земя на офшорни компании. Никой не смее да попита защо държавата не подпомага малките кооперативи, а налива субсидии в джобовете на агроолигархията. Отговорът е прост – те са част от същата машина, маската, която позволява на механизма на колонизацията да работи гладко и безшумно.
Трябва да разберем едно: земята е единственото нещо на този свят, което не се произвежда повече. Тя не е стока като телевизорите или автомобилите. Тя е жива плът. Когато я продаваме на анонимни фондове, ние не просто се лишаваме от имот – ние продаваме правото на децата ни да стъпват на своя територия. Ние продаваме правото им да бъдат българи в България. Прогнозата на „Вариант“ е тежка и безмилостна. Ако не се събудим веднага, ако не поискаме сметка за всяка педя земя и не спрем инвазията на офшорните хищници, до по-малко от пет години нашата родина ще бъде просто географско понятие. Тя ще бъде една огромна корпоративна плантация, оградена с бодлива тел и охранявана от частни армии, където местното население няма да има право дори да влезе.
Вие гледахте „Вариант“. Когато днес излезете навън, когато пътувате през страната и видите тези безкрайни ниви, не се възхищавайте само на мащаба им. Попитайте се колко от тази земя още е наша. Попитайте се кой държи ключа за вашия хляб. Добро утро на събудените и пазете земята си със зъби и нокти, защото тя е последното нещо, което ни държи изправени и ни прави хора, преди окончателно да е станало твърде късно. Пожелавам ви един усмихнат, ползотворен, устремен и революционен ден.