Протестът като класова борба: Кой взриви София и защо надстройката е провалена

Павел Иванов

Здравейте, приятели на Вариант. Вие сте с мен, Павел Иванов. Днес съм ви подготвил акцент върху темата, която предизвика моя интерес. Ще ви бъда признателен, ако се абонирате за канала, като натиснете бутона непосредствено под видеоклипа и по този начин подкрепите работата върху акцентите, които ви представям.

Днес искам да говорим за протестите в София. Протестите, които ескалираха и които поставят редица въпроси. Днешният поглед ще бъде малко по-необичаен и ще се опитам да направя един лек, малък, необичаен класов анализ.

Сцената на вечерта на 1 декември беше арена на многохиляден протест в София, който бързо се превърна в класически израз на засилваща се класова борба в българското общество. Формалният повод – проектобюджет 2026 – е само искрата, която възпламени дълбокото противоречие между икономическата база и нейната политическа надстройка.

Това, което наблюдавахме, не беше просто политически спор, а симптоматика на неспособността на държавния апарат да управлява ефективно антагонистичните, противоречащи си интереси на различни обществени групи. Този път обаче картината беше допълнително усложнена от ожесточаване на сблъсъците и ексцесиите в късните часове. Данните, с които разполагаме, сочат за над десетина арестувани, ранени граждани, пострадали полицаи – един със счупен крак, както и погроми срещу централи на политически сили. Тези действия превръщат протеста от легитимен израз на недоволство в инструмент за радикална дестабилизация на управляващата надстройка, т.е. правителството.

Анализът ни днес, денят, в който продължават парламентарните сблъсъци и противоречия по отношение на обсъждането на бюджета, трябва да бъде малко по-безкомпромисен. Този процес е открит конфликт за контрол върху разпределението на общественото богатство и управлението на механизма на експлоатация. За да разберем днешната ситуация, трябва да погледнем към скритите икономически сили, които движат политическата фасада.

Икономическата база на българското общество

И така, за да анализираме протеста, нека започнем с икономическата база на българското общество. Българската форма на капитализъм е периферен, силно олигархичен модел, характеризиращ се с прекомерна концентрация на средства за производство и извличане на принадена/добавена стойност.

Основният конфликт тук не е между добрите и лошите политици, а между собствениците на капитала (които преди наричахме буржоазия) и наемния труд. Пак ще използвам терминология, която е по-подходяща за случая: говорим за пролетариат и част от дребната буржоазия. Експлоатацията се осъществява чрез поддържане на ниско заплащане на труда, относително към високата производителност и високата норма на печалба, която остава в ръцете на едрия капитал.

Проектобюджет 2026 се явява опит на държавната надстройка/правителството да преразпредели част от тази принадена/добавена стойност чрез увеличаване на данъчните и осигурителните тежести. Този опит обаче засяга пряко ключови фракции на дребната и средна буржоазия (собствениците на капитал), както и висококвалифицираната част от наемния труд (така наречената интелигенция и технократите).

Тези групи, които генерират значителна икономическа стойност, протестират срещу опита за намаляване на техния личен доход в полза на един неефективен и непрозрачен държавен апарат. Техният гняв е насочен срещу така наречения "комитет за управление на общите работи на буржоазията", т.е. правителството, който комитет не успява да защити техните специфични интереси в рамките на общия капиталистически проект. В този смисъл голяма част от протеста е вътрешнокласов конфликт между различни фракции на капитала и неговите съюзници.

Феноменът на отчуждението

Тук се намесва и феноменът на отчуждението. Огромната част от пролетариата – нископлатените работници, пенсионерите, бедните, социално слабите – не участваха масово в този протест или, ако участваха, участваха с неразбираеми искания.

Това е трагичен показател за политическото отчуждение. Тези хора са отделени от контрола върху продукта на своя труд и върху политическите решения. Те възприемат протеста като сблъсък на елитите или битка между богатите, тъй като исканията са доминирани от фискалните проблеми на по-имотните слоеве, а не от фундаменталните въпроси за премахване на експлоатацията или контрол на работниците върху средствата за производство.

Отчуждението им се подхранва от дългогодишната убеденост, че всяка смяна на надстройката, всяко ново правителство, в крайна сметка продължава да служи на интересите на едрата буржоазия и капитал.

Насилието като радикализиран тактически ход

В този контекст сблъсъците и ексцесиите не са случаен вандализъм, а радикализиран тактически ход в една класова борба. Те могат да бъдат използвани от опозиционни фракции за ескалация на кризата и за насилствено сваляне на надстройката – правителството. Последните данни, че вандализмът е бил насочен срещу централи на управляващи партии (ГЕРБ, ДПС), доказват, че атаката е била пряко срещу символите на текущата политическа власт.

Този директен акт на насилие предизвика мигновена реакция от правителството/комитета на буржоазията. Кметът на София и други политически лидери незабавно заклеймиха "хулиганите с качулки", като по този начин се опитаха да разделят мирните протестиращи от радикалните елементи. Тази тактика цели дискредитиране на цялото движение, като се използва насилието като оправдание за бъдеща репресия и за отклоняване на обществения фокус от икономическата същност на недоволството. Чрез изолиране на вандалите държавата се опитва да убеди широкия, отчужден пролетариат, че протестът е обществено опасен и не заслужава подкрепа. Целта е политическа стабилизация на системата, дори с цената на използване на държавната сила и медийния контрол.

Диалектическото противоречие и бъдещето

И така, пред нас стои диалектическо противоречие. От една страна имаме легитимното недоволство на дребната буржоазия и висшата работническа класа, чиито интереси са застрашени от фискалните мерки на надстройката. От друга страна наблюдаваме отсъствието и отчуждението на основния пролетариат, който е най-потърпевш от експлоатацията в базата, но остава пасивен, защото не вижда в протеста своя собствен класов интерес.

В този вакуум на масово организирано класово действие сблъсъците се превръщат в политическа валута. Те дават основание на държавния апарат да засили контрола си, докато същевременно служат като претекст за управляващите фракции да направят минимални, козметични отстъпки по бюджета. Тези отстъпки не променят фундаменталния механизъм на експлоатация и концентрация на капитала, а само временно регулират напрежението между отделните групи в рамките на буржоазния обществен ред. Това гарантира, че докато базата остава непокътната, класовата борба ще се повтаря като поредица от кризи в надстройката, без да доведе до качествена обществена промяна.

Протестът в София, особено след сблъсъците, е тревожен диалектически момент. Той показва, че противоречията в българската икономическа база са достигнали точка, в която политическата надстройка не може да ги управлява мирно. Класовата борба се изостря и фронтовете стават по-твърди. Вече не говорим само за преговори, а за пряк сблъсък, който е предвестник на по-дълбока дестабилизация.

Правителството, така нареченият комитет на буржоазията, вече предприема стъпки за козметични отстъпки по бюджета, търсейки съгласие със своите социални партньори (работодатели и синдикати), за да тушира напрежението и да изолира протестиращите като неконструктивни. В същото време фокусът ще бъде изместен към осъждане на насилието и търсене на провокатори, за да се легитимира строгият контрол.

Дългосрочен план, без радикална промяна в начина, по който се разпределя и преразпределя богатството, протестите ще бъдат просто буря в чаша вода. Промените в управляващите лица трябва да гарантират стабилността на икономическата структура и продължаването на експлоатацията, т.е. да продължи забогатяването на шепа хора вследствие на чуждия труд. За да бъде този протест истински прогресивен, той трябва да постави под въпрос не как се харчат парите, а чия е властта над средствата за производство и механизмите на експлоатацията.

Докато отчужденият пролетариат не се присъедини и не промени дневния ред от фискални искания към фундаментални обществени промени, политическите елити ще продължават да администрират интересите на тесни групи, а не на широката общественост. Гражданският мир ще бъде несигурен, а улицата ще остане единственият клапан за натрупващия се гняв.

Приятели, това беше акцентът, който ви представих днес. Благодаря ви, че бяхте заедно с този класов вариант и с другата гледна точка