Свободата да виждаш отвъд маските: за „телешкия възторг“, политическите аналогии и страха като власт

Свободата, както обича да казва Волен Сидеров, е нещо изключително – особено когато се използва като инструмент за дисекция на една реалност, често замаскирана под пластове медиен блясък и фалшив оптимизъм. В последните си размисли той ни предлага не просто коментар, а своеобразно „лекарство“ срещу сивите зимни дни и депресията, която понякога ни наляга. Това лекарство обаче не е захаросано; то има горчивия вкус на истината, поднесена чрез ирония към сутрешните блокове, където „телешкият възторг“ и широко отворените детски очи на водещите често ни пренасят в Гренландия или Венесуела, докато София тъне в боклуци, а по празниците българските села остават без ток и вода.

В този лабиринт от геополитически въпроси Сидеров прокарва интересна нишка, свързваща световната сцена с нашенския бит. Той ни припомня съветското филмче „Искам всичко да знам“, за да илюстрира повърхностното любопитство на медиите, които питат за Тръмп и Путин, но пропускат да попитат българския народ за еврозоната. Именно тук се появява фигурата на Доналд Тръмп, видяна не през призмата на предизборните плакати, а през страниците на книгата „Страх“ на Боб Удуърд. Сидеров цитира Тръмп с едно смразяващо откровение от 2016 година: „Истинската власт е... страх.“ Това признание служи за основа на неговия по-нататъшен анализ – за него Тръмп не е гениален стратег, а „арогантен тип“ и „въжеиграч“, чиято кариера е поддържана от мощни мафии и държавни структури.

Най-ярката част от този разказ обаче е паралелът между американския президент и българския премиер Бойко Борисов. Сидеров ни връща към 2001 година, към една лична среща в офиса на „Ипон“, където бъдещият генерал го посреща по шорти и джапанки, чопли пръстите на босите си крака и разказва „лакардии“ за службата. В тези детайли – от навика на Тръмп да поглъща хотдози до начина, по който Борисов „нагъва кюфтета и пържоли“, пазейки чинията си като овчарка – авторът вижда една и съща природа: тази на простака, който притежава единствено дарбата да се представя за добряк и да оцелява чрез наглост.

Преходът към днешния ден е болезнен, защото статистиката показва сериозен спад в доверието към основните политически играчи. Докато лидерите на ГЕРБ, ПП-ДБ и „Възраждане“ се надпреварват кой ще бъде „първа сила“, Сидеров напомня, че Борисов е изгубил половин милион гласа, а БСП – цели 700 000. В тази среда на политическо изтощение погледът се обръща към Румен Радев. Авторът предупреждава, че ако президентът се поддаде на страха или започне да хитрува, очакванията на народа ще бъдат предадени. „Сега е моментът Радев да разбие този модел,“ призовава той, подчертавайки, че алтернативата е просто „да занесат една кофа пържоли на Бойко и да го гледат как яде“.

В крайна сметка, текстът ни оставя с усещането, че независимо дали става дума за „оранжевия перчем“ във Вашингтон или за „статуткавото“ в София, механизмът е един и същ. Светът и България не се нуждаят от нови самохвалци и стратези, а от смелост да се назоват нещата с истинските им имена. Защото докато се питаме „какво ще стане сега?“, отговорът често е пред очите ни – нищо особено, докато страхът остава основният двигател на властта, а народът е оставен да следи предаванията с широко отворени, но нищо не виждащи очи.