Когато ти решиш да си заминеш, недей си взема сбогом нито с мен, нито с морето. . . Иди си, без да се сбогуваш. Отплувай до съседното пристанище - до другото пристанище отплувай незабавно. Там ще намериш пак и чайките, и ветровете, и лодките със гърбове катранени. Ще отпочиват пясъците кротко и всички улици ще водят към морето. . . Иди си, без да се сбогуваш. По кея, опустял внезапно, по облака, над залива застинал, по дюните, внезапно занемели, ще разбера, че вече си заминала. Тъй сребърните малки риби идват и недокоснали брега, се стрелват пак навътре във морето. Аз дълго ще почуквам със лулата си по камъка, горещ от светлина, и ще си тръгна, без да я запаля, оставил купчинка студена пепел по камъка от светлината топъл. Вълните ще шумят със белите си гребени и този шум, дълбок и тъмносин като морето, ще спре до тебе, тъмносин като морето там, във другото пристанище. Но ако сушата не ти предложи нищо ново, ако в сърцето ти нахлуе властният й повик - веднага си тръгни. Ще те разтваря бално хоризонта, брегът ще губи свойте очертания. Морето има хиляди пристанища: отплувай, без да се сбогуваш с нито едно от тях. Додето някой ден ще чуя смях, ще чуя стъпки - бързи и отчетливи - по стълбите на дървената къща и върху устните си ще усетя устни с дъх на море и нар. И със затворени очи ще знам, че ти се връщаш. Защото всичко край морето е море. То идва, за да си отиде - отива си, за да се върне пак. Затуй недей си взема сбогом ни със мен, ни със морето. Иди си, без да се сбогуваш. Иван Пейчевпубликувано от г-н Ненов през декември 2017 г.