Любомир Котев
    Футболните страсти, като всяка от нашите страсти, комай всякога, непременно ни отвеждат при неволята. Има нещо недоправено, недовършено, нехармонично в битието ни, в цялостния ни живот напоследък, има някаква невъзможност да преодолеем немощта си. Давим се в собствената си немощ, физическа и духовна, неспособни сме да напрегнем мишци и съберем мисълта си, за да сме силни, сигурни и самоуверени. Меракът ни да побеждаваме, когото и да било, където и да било, е незащитен с умения, с воля и мощ! Меракът ни да побеждаваме, наместо да ни приближи към успеха, стоварва бреме върху ни, оттласква ни, отдалечава ни от него. Случилото се по време на квалификациите за световното първенство по футбол е красноречив пример и за нехармоничното ни битие, и за печалните родни страсти. Случилото се по врече на квалификациите сякаш бе грандиозен спектакъл, режисиран от талантлив режисьор, някаква мащабна и впечатляваща драма. Драма, казвам, а не траги-комедия, както би се изгаврил поредният обиден на народа си креслив псевдо-патриот, неспособен да надникне в народната душа. Драма, да, същинска драма е туй, че летяхме цели две години на крилете на вдъхновението, окриляни, действително окриляни от надеждата, че вече сме победители, за да се окажем накрая отново в незавидно положение. Несправедливо е, страшно, че проиграхме, в края на краищата, шансовете си, че убихме сами надеждата, че отново загубихме, че не съумяхме да спечелим дори мача на честта. Несправедливо е, че след толкова усилия и толкова успехи, след толкова възторзи, отново сме предпоследни, наравно с Армения, победили единствено футболното джудже Малта. Пак сме там, където сме били всякога, би заключил мъдро черногледият българомразец, пак сме след Италия, Чехия и Дания, съвсем закономерно, съвсем очаквано, а мерим мегдан с Армения, пак закономерно и очаквано. Да, така е, няма как да не се съгласиш, привидно всичко си е на мястото, на точното място, но този път имаме право, имаме моралното право да негодуваме. Този път, за разлика от друг път, посрещаме незавидното класиране с гордо вдигната глава, защото се видя, че никой не ни надигра, победиха ни, но не ни надиграха. Този път, за разлика от друг път, няма да се оправдаваме, този път имаме право, моралното право, да обвиняваме. Бяхме ощетени, жестоко ощетени, в онзи нещастен мач срещу Дания, която ни изравни с измислена дузпа, за да додрапа до второто място в класирането накрая. Ако не беше тази дузпа, ако го нямаше съдийският реверанс към Дания, ние щяхме да сме още по-самоуверени, още по-сигурни, по-близо до бъдещите победи. Бяхме ощетени, жестоко ощетени, и от съдбата, преследваше ни малшанс всякога, навсякъде, а най-очевидно бе това в онзи незабравим мач с Италия, който трябваше да завърши поне наравно, щом бяхме видимо по-добри. Това не са оправдания, повтарям, а анализ на случилото се, би се съгласил всеки непредубеден наблюдател, струва ми се, че са множко двама изгонени в решителен мач, без да има някакви фрапантни нарушения. Както и да е, загубихме за пореден път, преследвани от зла прокоба сякаш, но този път не сме отчаяни, този път имаме повод да се гордеем с играта си, с волята си, с мъжеството на младия отбор. Имаме отбор, млад и неопитен, но силен, упорит, навит, устремен към победата, която днес му се изплъзна, но утре ще постигне, ако остане верен на стила си, ако е съшият този отбор. Публиката, най-верният индикатор, която се завърна, която изпълни стадиона, която подкрепяше любимците си, въпреки фиаското, показва и доказва, че наистина имаме отбор. Имаме отбор, в който трябва да вярваме, ако искаме да му помогнем! И не трябва да се самозабравяме, разбира се, нека си го кажем, засега сме постигнали само още един неуспех, а успехите предстоят, ще дойдат тепърва, ако сме готови за тях! Ако сме готови за тях, защото са налице успехите, но са налице и пробойните и, нека не се заблуждаваме, не е сигурно, че успехите са повече и кой знае какви. Ние направихме заявка за бъдещи успехи, нищо повече, а гаранция, че непременно ще ги постигнем, няма да има, докато този отбор не се състои от титуляри, не от резерви във второстепенни европейски отбори, да речем. Способностите, хъса, че и късмета на треньора, ако е той доказалият се, според мен, наследник на славната треньорска фамилия, няма да стигнат, ако му липсва подкрепа. Родното футболно първенство, раздърпаното ни първенство, едва ли ще я осигури когато и да е, но дано се  наложат в отборите си, дано израснат тези момчета Тонев, Миланов, Неделев, които наред с по-опитните вече Попов, Манолев, Михайлов са надежда за бъдещето. Дано се появят и нови таланти, защото е очевидно, че ако имаме защитник като Иван Иванов в този отбор, нямаме нападател като Димитър Бербатов, а се видя колко нужен е той. Въобще, има какво още да се желае, ако искаме да преодолеем най-сетне малшанса, да се отървем от неволята, дето съпътства футболните ни страсти и всяка наша, българска страст! Има какво да се желае, има какво да се направи! Нека помогнем, ако можем, поне със съучастие, ако не с друго, наместо да се присмиваме, според нрава си и навиците си…