Още мъничко комунизъм и още мъничко, и пак комунизъм – шегуваме се ние, - но докато се шегуваме чергата ни гори! Да, чергата ни вече гори, а ще изгори и колибата, защото не е мъничко, а множко комунизмът, загнездил се в бедните ни глави. Ние, оказва се, сме непоправими комунисти, последователни комунисти, щом жадуваме революции, а не признаваме демокрацията. Ние, комай целият народ, за жалост, а не някакво незначително малцинство – така стоят нещата! Фактите са премного и неопровержими, но най-натрапващият се е чудото във Варна, т. е. крахът на демокрацията в морската ни столица. И чудо, и крах едновременно,щом се оказа, че броят на протестиращите надвишава броят на гласувалите. Не знам дали се занимава с политика известната институция „Гинес”, но ако се занимаваше, случилото се във Варна, със сигурност, щеше да бъде отразено в прочутата книга на рекордите. Това чудо, поредното нашенско чудо, откъдето и да го погледнеш, си е рекорд, световен рекорд, може би, но от тези, заради които те съжаляват, наместо да ти завиждат. За окайване сме, не ще и дума, като народ и държава, а демокрацията ни пък е най-окаяната демокрация, ако все още е останало нещичко от нея. Правя тази уговорка, защото аз собствено не вярвам, че е останало нещо от окаяната ни демокрация, щом революционерите са премного, а гласуващите обидно малко. Случилото се във Варна, повтарям, е парадокс, световен парадокс, не нашенска гламавщина, ние създаваме, каквото и да се каже, опасен прецедент. Гражданското недоволство, както назовават протестите, дори ако наистина е гражданско недоволство, в което аз също се съмнявам, би трябвало да опазва демокрацията, а не да я игнорира. Видяхме с изумление, че гражданското недоволство, насочено уж към реабилитиране на поруганата демокрация, не реабилитира демокрацията, а напротив. Протестите срещу кмета на Варна, като че ли, бяха заредени и с гражданско недоволство, и с демократичен патос, народът искаше, като че ли, възраждане на демокрацията. И, какво се оказа, само месец по-късно? Същият този народ, гражданите на Варна, заявил своята решимост да отстоява своите права, след като е постигнал частична победа, изведнъж се отказва от по-нататъшната борба! Чудо, наистина чудо е, че след като сне ненавистния кмет, същият този народ, гражданите на Варна, бе тъй апатичен при избора на новия кмет. Непримиримите граждани, съвсем неочаквано, абсурдно, са някак примирени, някак спотаени, когато трябва да направят решителната крачка, когато трябва да доведат до края своята драматична борба. За тях сякаш е безразлично кой ще ги управлява, за тях е било важно единствено да се отърват от проклетника Кирил Йорданов май! Или, може би, за тях, а и не само за тях, е важна революцията, а не демократичната процедура! Да, ние, целият български народ, не само жителите на Варна, току се вълнуваме и току сваляме ненавистните властници, нарочените за ненавистни властници. Днешното ни правителство не е първото, което е подложено на уличен натиск, макар да е съвсем законно, както всички преди него, подложени на уличен натиск.  Такава е тъжната истина, не един и две, демократично избрани, законни правителства, бяха съборени революционно, след улични ексцесии. Каквито и да са тия правителства, каквито и да са греховете им, натискът върху тях недемократичен и антиконституционен! Крайно време е да се проумее, разбере тази простичка зависимост: всеки натиск срешу законното правителство е беззаконие и, преди всичко, погазване на Конституционните свободи. Нелепо е, абсурдно, и смешно, и тъжно, че скандират в защита на свободата и демокрацията тия, които най-безцеремонно потъпкват свободата и демокрацията! И, ако подобен жест, бе оправдан в някаква мяра, в онази държава, току събудила се сред тежкия комунистически сън, от днес е недопустим. Да, тогава наистина трябваше да се победи, на всяка цена и с всички средства, твърде монолитният все още комунизъм. Да, тогава можеше да се воюва за демокрация с антидемократични средства в онази сбъркана, посткомунистиечска реалност.Само че сега, когато сме член на Европейския съюз и НАТО, когато имаме претенцията да сме световен защитник на световната демокрация, всеки антидемократичен жест е недопустим у нас! Ако в зората на родната демокрация, антикомунизмът ни подтикваше към антидемократични жестове, за да победим непобедимият комунизъм, то сега нямаме право на комунистическо поведение, за да опазим демокрацията. А поведението ни, за жалост, откъдето и да го погледнеш, е комунистическо, щом разчитаме на революцията и пренебрегваме процедурата. Демокрацията е процедура, няма да се уморя да го повтарям, която не се влияе от емоции, не гледа кой е син и кой червен, е се спазва или не се спазва, пък и се игнорира, което е най-страшно. Във Варненския случай, ние игнорирахме демокрацията, като че ли, щом си позволихме непростимото нехайство, щом не благоволихме да покажем що-годе приемлива активност. За сметка на това пък, продължаваме да вдигаме гюрултия по площадите, което също е обидно за демокрацията и също вади на показ комунистическите ни рефлекси. Очевидно е, откъдето и да погледнеш, че предпочитаме революцията, пред демокрацията, че сме народ, който продължава да се опиянява от рушенето, не от съграждането! А дали точно комунизмът е виновен за тази ни нагласа, не е съвсем сигурно, но инак е съвсем сигурно, безспорно, че вилнее из бедните ни глави пустият комунизъм! Четвърт век след като погребахме уж миналото си, ние пак сме неспособни да направим правилния, екзестенциалния, не политическия, избор! И сега, след толкова време, ние си оставаме неспособни да превъзмогнем комунистическата си тъпотия, не може и не искаме да сме демократи, ненавиждаме и обиждаме свободата! Да, тъкмо тъй, докато скандираме в защита на свободата и демокрацията, за да шетаме на партийните тарикати, а не гласуваме, сме несвободни и обиждаме жестоко, както себе си, така и свободата…

Любомир Котев