Не минава година напоследък, в която да не се натъкнем на нови и нови отцеругатели, готови да зачеркнат, с лека ръка и без да им трепне окото, и Ботев, и Алеко, и Вазов. Отцеругатели, казвам, защото да не почиташ Вазов, ще рече да не почиташ Отечеството, а като не почиташ Отечеството, т.е. Татковината, предал си баща си! И това не е игра на думи, не е красива метафора, а самата истина, защото Вазов е България, защото Патриархът на родната литература олицетворява Отечеството. Писал съм книга за него, тъкмо за шедьовъра му „Чичовци”, който несвестни чиновници искат да изхвърлят немилостиво от учебниците. Писал съм в тази книга, че „Чичовци” е големият български епос, защото ни показва каквито сме, а не онази измислена, романтична епопея „Под игото”, където сме показани не такива, каквито сме. И затова, именно, заради това, че не искаме да се видим такива, каквито сме, заради това, че вечното българско парвеню вечно бленува героичната поза, „Чичовци” задълго не влизаше в учебниците. Тя бе одумвана и отричана книга, обявена за гротеска, защото показвала, видите ли, гротескна действителност и гротескни човечета! Сякаш е била нещо друго уродливата ни действителност, сякаш не са били по-смешни и от много смешните чичовци недомаслените ни нотабили! Тъй сме орисани, за жалост, че все произвеждаме парвенющина, на талази, на талази, следосвобожденска, земеделска, комунистическа, демократическа. Такава е тъжната истина, роят се парвенютата под родните небеса непрестанно, роят се, но не искат да са парвенюта, нещо друго им се ще да са, ама ако се случи чудодейно, без да си дадат зор. И не харесват, то се знае, никоя от книгите, които ги описват такива, каквито са, нищо че не умеят да четат, че сричат, нищо че не обичат да четат. „Чичовци” не е единствената отричана и оплювана Вазова книга, още по-отричана и още по-оплювана, пак по същите причини, е „Нова земя”, макар да е роман, ако не по-добър, не по-лош от „Под игото”. И как да му простиш, наистина, като е описал той лекар, който преглежда пациентите си без да слиза от коня, или партиец, на който са измислили длъжността, колкото и невероятно да е, да отговаря за природните бедствия. Несвестните чиновници, също партийци и също парвенюта, то се знае, няма да простят никому подигравките, пък бил той и Иван Вазов! Те дори са някак милостиви към него, защото е било време, помним, когато е бил направо забранен. А още по-милостиви са към Алеко, който е по-немилостив към тях и от Вазов, но не за друго, а защото няма как да зачеркнеш, все пак, „Бай Ганьо” – книгата на българския народ. Алеко, разбира се, е ненавиждан, най-ненавиждан, заради туй, че измисли този невероятен герой, с който се гордее и идентифицира целия народ, но не и тези, които са типичните Байганьовци. Писал съм книга и за „Бай Ганьо”, която Бай-ганьовците стръвно отрекоха, но нормалните хора, слава Богу, харесаха, та и тя, като тази за Чичовците, бе преиздадена. В предговора към това второ издание съм отбелязал, че не харесват Бай Ганьо тези, които знаят прекрасно какви са недостатъците му, защото са им присъщи байгънлиците и байганенето, но са недорасли до достойнствата на вечния български герой. Нашите министерства, не се съмнявайте, преливат от тъкмо такава паплач, партийни креатури, учили-недоучили калинки и бръмбари, за които няма нищо по-лесно от туй да зачеркнеш Вазов, Алеко или Ботев. Преди всичко Ботев, войводата, геният, дори само заради туй, че на тези министерски мишоци са най-неприятни войводите, всяка извисила се личност, а гениите пък са направо непоносими. И нека не се заблуждаваме, че е ненавистен Ботев, заради революционните си писания, които логично са насочени против поробителя, което ги превръща в антитурски. Някому се прищя, преди време, да обясни много лесно, съвсем профански, съвсем преднамерено, атаките срещу чудната, чудовищна, невероятна публицистика на великия поет с нейния антитурски патос. Логично изглеждаше, като че ли, във време, когато ни заставяха наместо за Турско робство да говорим за Османско присъствие, да се забрани Ботев. Логично изглеждаше, но тъжната истина е, че не турските дьонмета воюват ожесточено с Ботев, а други нашенски продажници, които гледат на Запад, не на Изток. А заедно с тях и цяла една каста, най-могъщата, най-богатата, макар и по нашенски несъразмерна и недоправена, кастата на Чичовците и Байганьовците, на уродливото и безродно българско парвеню. Ботев е описал тези уроди, т.е. бащите им, твърде живописно, като „рояк скотове, със сюртуци, реси”, пък и още по-живописно, пък и по-обстоятелствено в публицистиката си, която те не напразно ненавиждат. Проблемът, като че ли, е не в описанието на турските зверства, които са описани и другаде, а в описанието на българския чорбаджия и съпровождащите го ибрикчии, които днес наричаме клиентилистки кръг. Напразно ни втълпяват политиканстващите безродници, маскирали се като патриоти, че Ботев мрази неистово турците, заради което и турците му отвръщат с омраза сега. Христо Ботев, който го е чел внимателно знае, не се задъхва от любов по поробителя, разбира се, но може да се каже, че по-ненавистни са му българските чорбаджии, а най-ненавистни ибрикчиите им. Той е безмилостен към тях, не ироничен, а саркастичен, истински изобличител на нашенските, български недъзи и последователен изобличител. Дотолкова последователен е великият ни поет и революционер, че  едно структурално изследване на големия литературовед Роман Якобсон, безстрастно сочи, че „български народ” за Ботев е отрицателно понятие. Ботев, ако е вярно това, умря за народа си, като безпримерен патриот, без да го е обикнал! Заблудата, всъщност, иде тъкмо от патоса на отрицанието, с който великият българин немилостиво бичува несвестните си сънародници. Ботев бичува същата тази паплач от турски дьонмета и пъргави ибрикчии, която винаги оцелява, докато достойните българи, като него, винаги погиват! От тази паплач извират байганлъците ни, на тази благотворна почва расте чичовщината ни, в тази отровна среща вирее родното парвеню. И това жалко нещо, родното парвеню, е колкото жалко, толкова силно, защото гениите като Ботев, минават като метеор през окаяния ни живот, а то щедро ни залива с отровната си светлина. Под родното небе, би могло да се каже, вирее най-добре парвенюто, ненавистно на гения, което не прощава на гениите! Нужно ли е, щом всички прекрасно знаем, че е тъкмо тъй, да моря още думите, за да докажа и покажа: Кому пречи Ботев?...

Любомир Котев