Сергей Довлатов, известният руски дисидент, порадвал се и на лагерите, и на всякакви гонения, след десетилетия страдание, ще каже мъдро, че след комунистите, мрази най-много антикомунистите. Той, писателят, интелектуалецът, хуманистът, за разлика от вчерашните си и днешни събратя у нас, ще забрави мъките си, ще прости на враговете си, но не и на тия, които сеят нова разруха и нови омрази. Не по-различна е и реакцията на друг знаменит дисидент, най-знаменитият, Александър Солженицин бе безмилостен към комунистите, но е още по-безмилостен към антикомунистите. А е така, защото тези мъже на честта, големи писатели и истински интелектуалци, са искрени патриоти, преди всичко, и граждани, истински граждани. Тяхната борба, както подхожда на хуманиста, е борба за човека, за щастието на човека, както и борба за Русия, отечеството на човека. Те не се гордеят с патриотизма си, не се изтъкват като националисти, но са най-последователни, понякога непримирими ревнители на всичко руско, всичко народно, което е фундамент на нацията. Тяхната борба не е доктринерска, те не воюват за власт, те са отвратени от властта, от всяка власт, като всеки изстрадал човек, а нека не забравяме, че са и философи. Те са отвратени, омерзени, не само и не толкова от властта, но и от партизанщината, от смешното и гнусно боричкане на смешните и омерзителни партийци. От всяка власт и всяка партизанщина са омерзени тези силни мъже, големи писатели и философи, изстрадали истините си. Ние, за жалост, нямаме такива мъже, такива писатели, такива философи! Нашите водители са жалки водители, партизанстващи доктринери, сини, червени, зелени или жълти, които ни заставят да се правим на маймуни, заради самоцелната си борба за власт. Нещо повече, заради тъпата надежда, че ще реставрират някак вече загубената власт, загубена, защото са я компрометирали, похабили, те самите, докато  са се опитвали да управляват. „Сакралният” призив „Кой не скача е червен!” отразява и нахалството на жалките водители, и малоумието на жалката тълпа, готова на всякакви маймунджулуци, за да опази, осигури, не своето, а тяхното благоденствие. Подскачащият по команда човек, разбира се, е тълпа, безлична и безразсъдна тълпа, а не гражданин, който знае какво иска и за какво се бори, който отстоява гражданските си свободи и демокрацията. Непрестанното натякване, че безличното множество е от хора с лица, или че очевидно немислещите са здравомислещи, идва да ни покаже, че кукловодите си дават сметка за колкото тъжната, толкова и прозрачна реалност. По-интересното в случая е не това, а целта на упражнението: стремежът е, като че ли, да се вдъхне увереност на протестиращите, а не да се заблудят скептиците, тези, който имат бистра, непокварена от партизанщини глава на раменете си. Манипулирането на мислещия човек, съвсем закономерно, е невъзможно, а принизяването му до тълпа, напълно невъзможно. Няма как да убедиш мислещия гражданин, че ще е по-гражданин и по-мислещ, чак красив, ако подскача скандирайки и се кунди, за да поотложи осъждането на любимия вожд Цв. Цв. или друг, още по-любим вожд, да речем. Гражданинът, ако действително е гражданин, прекрасно разбира, че не маймунджулуците са същественото, той знае, че трябва да се преодолеят, на всяка цена, разрухата и омразата, който раждат разруха и омраза, карат ни да се въртим в дяволски кръг и правят прехода непреходен. Гражданинът, ако действително е гражданин, знае че заинтересовани от опазването на статуквото са разните пара-мафиотски структури, т.е кукловодите, т.е. хората от задкулисието, принуждаващи безличната и безразсъдна тълпа да скандира против мафията и задкулисието. Парадоксално е, но тълпата се обижда, ако кажеш, че е тълпа, нехаейки, че всяко деструктивно множество, залагащо на разделението, омразата и разрухата, е тъкмо тълпа. Гражданското общество, напротив, по дефиниция, е конструктивно, градивно, ратуващо за развитие, опазващо развитието. Гражданското общество е и никому неподвластно, то не е сбирщина, нуждаеща се от водител, а отбор от индивидуалисти, от личности, които следват най-ярката личност, ако следват някого. И, бързам да вметна, най-ярката личност не значи Месията, а още по-малко лъжемесията, защото всяка личност отдавна е проумяла, че Месията е един-единствен, че всеки друг е само жалък имитатор, смехотворен лъжемесия. Всяка личност, всеки достоен гражданин, знае прекрасно, че Царят, дошъл да управлява република, не е цар, а срам за царете, че е същество, предизвикващо състрадание. Всяка личност, всеки достоен гражданин, знае прекрасно, че там където се е провалил с гръм и трясък Царят-републиканец, ще се провали още по-грандиозно гавазина му, предизвикващ умиление, като всяко екзотично същество.  Невъзможно е, разбира се, някоя личност, някой гражданин, да се повлече подир лъжепророци и лъжемесии, това е приоритет на тълпата, тя следва всякакви шарлатани най-себеотречено, докато ги разлюби и хукне подир поредния измамник. А кукловодите не спят и сега, колкото и нережисиран, спонтанен да изглежда устремът на тълпата, той е някак провокиран, някак насочен в „правилната” посока. Задкулисието в политиката го е имало всякога, политиката е шашарма, а проблемът е колко са безропотните партийци и колко непримиримите граждани. Безропотните партийци, нека поясня, са безропотни, защото се надяват да осребрят подскачането си, т.е. партизанщината, а гражданите пък са непримирими, защото няма сила, която да ги застави да подскачат. Мамунджулуците, с които доказваш, че си „правилно” оцветен, тутакси те подреждат при партийците, разбира се, и смешно, ама много смешно е, да имаш претенцията, че си гражданин, след като си се скъсал от скачане. А тъжното, най-тъжното в тази нашенска история, е, че сме неспособни да вникнем в тъй ясните истини, че продължаваме да угаждаме на отдавна компрометиралата се политическа класа, която уж ненавиждаме. Има и нещо по-лошо, по-страшно, а то е, че вярваме точно на тия, които трябва да мразим, че ги следваме послушно, като стадо, дори когато смъкват по две кожи от гърбовете ни. Така е защото нямаме писатели като Солженицин и Довлатов, мъже като Солженицин и Довлатов, граждани като Солженицин и Довлатов! Нямаме своите духовни водачи, нямаме граждански лидери и следваме политическите мошеници, които ни карат да се кундим и подскачаме! И си купуваме, с маймутджулуците си, нови страдания, по-страшни, нова безизходица, която изглежда непроходима…