Борислав Ненов
С риск да си навлека гнева на мнозина, казвам, че на протестите в столицата на републиката ни им липсват идеи. Липсват им лидери, липсват им стъпките, които ще поведат страната ни в друга, във вярна посока.
Разбира се, че е хубаво да виждаш дефилиращи млади хора с деца на раменете си или изобретателността на отрицанието, но това не стига, това е до време.
Страхувам се протестите от края на пролетта и началото на лятото да не заприличат в обществен план на мощната и гневна вълна от февруари и март. Помните - нали?- тогава дълго събираната социална ярост срещу високите цени на живота в България и некадърното управление плисна по улиците и площадите и стигна дори до Ямбол.
Дори до Ямбол, който, за огромно съжаление, спи почти дванадесет месеца през годината и трябва наблизо да премине танк, за да сепне хъркането на спящите.
Тогава, през февруари и март, може би пропуснах един или два от протестните митинги. На другите ходих и видях, че обществената енергия не знае каква е нейната цел, какви са стъпките, които трябва да се предприемат, за да стане страната ни държава, а не просто географско обозначение, превръщащо се в пристан на работещите бедни.
От митинг на митинг, виждах как и в Ямбол, и в цялата страна, се образува омагьосан кръг – властта падаше, а нямаше кой да я вземе и да я „употреби” качествено и в полза на обществото.
Боя се, че сега ще стане същото. Повече виждаме интересна и усмихната хореография, отколкото излъчване на социално-икономически искания и посочване на действията в тази насока. Ние сме публика, която излиза от мач и коментира как е трябвало да се ритне топката, за да влезе в мрежата. Не зная дали ви е правило впечатление, но най-устати и най-компетентни при тези разговори между феновете са тези, които не са тренирали, камо ли пък играли футбол дори в училищния отбор. Понякога дарбата им е била толкова оскъдна, че не са влизали в тима дори на класа, който излиза срещу смотаняците от съседната паралелка.
Сравнението е съзнателно „снижено”, но така може да се очертае по-ясно, по-фрапантно българския проблем. Проблемът с липсата на автентични партии, движения и лидери.
Някои твърдят, че идеологиите са отмрели в световен мащаб, но тук, при нас, те не са се осъществили, особено в добрата им страна, от началото на Прехода до днес. Тук дясното не е всъщност дясно, такова е лявото – по начина, по който управляваше през годините. Всъщност, в страната ни се направи една фундаментална грешка – взеха се на въоръжение в икономиката и в социалния живот ултралибералните идеи, побългарени в най-лош  вариант.
Ние в последните години приехме икономическата криза за неизбежност, а не се оглеждаме, за да видим как това не важи за държави като Полша, Турция, Китай, Дания, Швеция. Норвегия няма да я сложа в тази „компания”, защото откакто там се откриха огромни залежи от нефт и газ за „викингите”работи самата природа, а те просто късат „билетчетата”.
Разбира се, дори и това правят талантливо. Докато, мисля го с боязън, дори да се окаже, че под нашите крака има чудовищни количества злато, ние сме способни и тогава да се окажем губещи.
Имам приятел, който е циник. В умерена степен все пак. И тия дни ме пита какво всъщност искат десетките хиляди протестиращи в София. Той ударил калема и по неговите сметки нещата се свеждали до приемане на нов Изборен кодекс и до свикване на Велико народно събрание.
Прав е, за съжаление, макар аз да съм сравнително далеч от мизантропията. Но за разлика от мнозина други, помня как почнаха да затихват протестните митинги в града ни. „Човешката вълна” изтъняваше, на площада станаха оратори хора, които не са внимавалия изобщо в часовете по история или по-скоро прочитът на историята е бил дяволски трудно за тях занимание. Почнаха да се говорят стъписващи глупости, а след като пред читалище „Съгласие” дойдоха и няколко от градските идиоти, положението се превърна във фарс.
Не беше кой знае колко по-различно положението и в столицата. „Орлов мост” или „Ястребово око”, както искате ги наричайте, се оплетоха в навалицата от искания, опитаха се да правят кръгли маси, за да се стигне до най-лошото – до факта, че българите не можем да се организираме около ясни идеи и средства за постигането им и да бием дори на техен терен „класическите”партии.
Бариерата от четири процента се оказа Възточния въпрос. Когато Бойко Борисов влезе в политическия пейзаж, потънал в креслото в зала 1 на НДК, подобно на Дон Корлеоне, в началото ми беше смешно и си мислех, че това е гротеска, давана на живо. Щом обаче върнах лентата няколко години назад, тогава, когато в зала „Диана” над 2000 зрители скочиха на крака при появата на тогавашния главен секретар на МВР и го затрупаха с овации, светна червената лампичка.
 Идваше новият месия.
Не се срамувам да призная, че не станах на крака при появата Му. Никой, дали той ще са нарича Симеон Втори или Волен Сидеров, няма особено значение, не предизвиква у мен прилив на оптимизъм, щом по същество ще размахва магическата пръчка или ще играе ролята на фюрер.
На българите обаче това им харесва. Те неистово вярват, че авторитарният характер на ББ е съвместим с истинските ценности на демокрацията. И че ония 800 дни на царя-премиер можеха да се осъществят, понеже имал близки контакти с монарсите в Близкия Изток.
И поради тези причини многохилядните протести не ми вдъхват надежда, че сега сме наясно какво искаме да направим. Просто днес сме във весела версия на станалото през зимата на 2013 г. И ще пада правителството на БСП, ДПС и „Атака”, а не онова на ГЕРБ.
Разликата между онова „зимно”правителство и днешното не е голяма. ГЕРБ въведе на власт „калинките”, Орешарски почна с рожбите на олигархията. И, както и се опасявах, няма характер да каже баста на Лютви Местан и на Станишев и да опита действително да ръководи правителството на Република България.
Ако през октомври отидем пак на избори, коя е новата ни силна карта? Завръщането на ГЕРБ или появата най-сетне в парламента на Меглена Кунева? Или може би прясната „Обединена България” на Илияна Раева, която прокламира, че трябва да имаме ”нормални условия за живот, да няма безработица, да има образование за всички”.
Това, което е казало тия дни по БНР едно от „златните момичета”на художествената ни гимнастика е прекрасно, разбира се. Само че дотук и то няма разписание - откъде тръгваме, през какво преминаваме, с каква скорост трябва да се движим и как да се движим.
Ако е за сладките лафове, Бате Бойко ги редеше по-добре. Накрая ни прати и той в канавката и от цялата му епична „програма за управление, май разбраха нещо само „калинките”.
А ще свърши лятото, зимата ще ни наеме и пак няма да можем да си платим сметките. Щом сега не можем, как този фокус ще стане през февруари?
Търси се, поне според мен, нормално правителство. А такова се намира най-трудно в България…