Харесвам отминалите години. Там още ме има. Пътувам, работя, раждам децата си. Лицето ме сърби от мъха на прасковите. Не се налага да взимам решения, защото всичко се е случило. Ако поискам изненада, трябва просто да си спомня внезапно. Без последствия. Отминалите години са нашето изкуство. Игра на ужким в определени граници. Не можем да пострадаме, но и не можем да обичаме повече. Не зная как се прави равносметка. Мисията на живота е самият живот. И все пак предпочитам миналото си. Страхувам се от бъдеще, в което ще се повторят разнообразни нюанси на чувствата. Аз ги познавам. Няма логика да ги изпитвам отново и отново. Проблемът на реалността е, че забравяме. Както избледнява лятото през дългите зимни месеци, или книга, прочетена в детството. Във всеки следващ миг ни спохожда онова, което сме преживели, но не като игра, а с цялата сила на истинските усещания. Бъдещето е нашата единствена неограничена свобода да съхраним крехкото си съществуване, което търговците на стоки и души смятат за незначително. Бъдещето ще върне смисъла на думите достойнсво, чест и дълг, каквото и да ни струва това. Кой е казал, че свободата е невинна. Не бързайте да научавате какво предстои, защото фактът на опита се свежда до болка и радост. Нека радостта бъде повече! Всеки, както я разбира. Честита Нова Година!

Теменуга Маринова, ама наистина ексклузивно