Страдащият българин, за разлика от нещастния или тъжен българин, е реален нашенски феномен. Подчертавам го нарочно, защото изследването на „Галъп" за страданието в света, убеждават ме, сочело недвусмислено, че сме най-страдащия народ, трета година поред. Недоумявам кой точно ме убеждава и защо го прави, но не съм късопаметен и знам прекрасно, че преди това, лани, например, ме убеждаваха, че България е най-тъжното място. Има известна разлика, съгласете се, съществена разлика, защото е едно да се изживяваш като страдалец, а друго да живееш на най-тъжното място в света. Социолозите, ползващи методиката на Хендли Кейнтрил и разчитащи на самооценката на анкетираните, струва ми се. този път, са тръгнали от собствената си самооценка. И са проумяли, най-сетне, че не е най-гьжното място България и никога няма да бъде, слава Богу, щом сме благодатна земя, населена от непоправими хедонисти. Дали са надникнали в безкрайния празник, вихрещ се у нас, дали някой им подсказал нещичко, но са се коригирали, за да се доближат до истината за страстите български. Предишните им твърдения, нека се знае, предизвикваха ироничните и дори състрадателни усмивки на всеки що-годе интелигентен човек, докато днешните са съвсем друго нещо. Средностатистическият българин, действително, без всякакво съмнение, е страдащ, най-страдащ, неутешим индивид, непрестанно окайващ неволята си. Само че не защото се дави в мизерия, както ме убеждават всички, а защото се състезава с комшията! Прословутата ни завист ли, глупостта ли, не ни дават мира, убиват съня ни и отнемат радостта ни, ако просперира някак ненавистният съсед. А той, съседът, какъвто и да е, културен, смирен или възпитан, всякога е ненавистен и колкото по-изискани са маниерите му, толкова по-ненавистен е. Защото ни заблуждава нещо, то се знае, заглавичква ни, баламосва ни, защото никой, ама никой не се усмихва бадева у нас, ей така, без да изкяри някак, без да докопа файдицата. Най-ненавистен, разбира се, е богатият или известен съсед, няма как другояче да е, щом булката ти, благоверната съпруга, Боже опази, поглежда скришом, но с възхита, към него. Не прощава българинът никому, ако е по-богат, по-известен, по-висок или по-хубав, ако го превъзхожда някак, с нещо, с каквото и да е! Сипе огън и жупел срещу избраника на боговете, срещу всеки, ощастливен от милостивата съдба и страда тайничко, но драматично, изстрадва неправдата, тъй въпиющата несправедливост. Няма българин, може смело да се обобщи, който да не е убеден, че тъй благосклонната към някого съдба е крайно неблагосклонна към него! А в най-патологичните си рефлекции, мнозина стигат да умопомрачителното заключение, че докато другите са родени за радост, някой нещастник е роден за страдание. Този нещастник е самоокайващият се българин, разбира се, който се сърди на съдбата, че не е спечелил от ТОТО-то или не са го одарили с някое от митичните куфарчета, пълни с пари на митичната ДС, нехаещ инак за безгрижното си живуркане. Тъкмо за безгрижното живуркане на апатичния, мързелив индивид е дума, защото хора, неспособни да мислят и работят или нежелаещи да мислят и работят, се изживяват като мъченици. Тъкмо те са ревящата част от населението, неутешимите страдалци, които не само съчиняват, без умора, песимистични теории за българския народ, а и изстрадват, възможно най-драматично, безкрайния преход. Тъкмо те, може да се каже, формират и общественото мнение у нас, защото са преобладаващото мнозинство от народа, изживяващ се като по-образован, отколкото е, или по-работлив, отколкото е. Колкото и да са тези хора обаче, каквито и да са реакциите им, трябва да се признае, мизерията у нас си е мизерия, осезаема и непоносима, щом сме най-окаяни в Европа. Ние имаме, безспорно, достатъчно основания да се ожалваме, да страдаме, да изстрадваме наистина непоносимата мизерия, в която се давим. Имаме своите неволи, но твърдя, че никой свестен българин, не хленчи, че нашето величие като народ се измерва с нашата непримиримост, с непокорството ни, с умението да оцеляваме всякога, при всякакви обстоятелства. България, днешна България, действително, е една тъжна земя, може би, но ние не я окайваме и не се окайваме, а сме щастливи, че сме се родили тъкмо тук, че живеем тук, че ще ни заровят тук. Тази земя е наша земя, обичаме я, съдбовно свързани сме с нея и все съумяваме да се радваме тъй, както никой друг, върху тази щедра земя. под това южно слънце. Тъжна е днешна България, нещастна, разорена от свои и чужди, но ние сме по прежному непокорни и хедонисти, както всякога, ние не се предаваме и продължаваме да се радваме. Ние, българите, живеем със страшна сила, и в най-неблагоприятното време, побеждаваме себе си. побеждаваме и времето, защото сме Богоизбран народ. Високопарно звучи, давам си сметка, някак преднамерено, но искам да вярвам и вярвам, че наистина сме Богоизбран народ, щом сме единствената държава, опазила името си. Не само сме оцелявали, но сме и побеждавали, макар да сме на кръстопътя на човешката история! Побеждавали сме и пак ще побеждаваме, отново ще дочакаме Видовден, за да е истински, най-истински, безкрайният ни празник! А и дотогава няма да секне веселбата ни, която никога не е секнала, която все е оцветявала живота ни и земята ни. А страдалци, неутешими страдалци, за жалост, ще има, вечно ще има, щом ако родим гений, всеизвестно е, той ще е геният на завистта...

Чаршаф се нарича - огромна статия, изпълнила цялата страница на вестник....