Някои възприеха като сензация смъртта на Мария. Ще я наричам така, а не с истинското и име, за да има мир на праха и, а и сравнително младата жена има роднини, на които и без това им е тежко не от миналата седмица, а от много години.
Мария беше открита миналия четвъртък  във фамилната и къща , намираща се в центъра на Ямбол- на улица „Бузлуджа”№11, на десетина метра от хотел „Тунджа”. По тялото и няма следи от насилие, установи полицията, предполага се, че е починала от студ. И от глад.
Мария беше шизофреничка. И баща и, известен ямболски писател, страдаше от това психично заболяване. В медицинските книги пише, че шизофренията е най-вероятно наследствена болест и „удря” през поколение. В този случай природата не бе милостива към децата на поета и още след гимназията Мария  бе болна.
Вървеше из площада, незнайно накъде и защо, отбягвана от хората, което е напълно обяснимо- шизофрениците се считат за непредвидими. След като се разминат с тях, мъжете и жените говорят със съжаление, понякога и със състрадание за съдбата им, но нищо повече.
Тежестта, огромната тежест, пада върху роднините и близките. Именно такъв близък човек години наред се опитвал да се грижи за Мария и брат и, придобил с времето същото заболяване. Носел храна в къщата на „Бузлуджа”, опитвал се да въведе някакъв ред в домакинството им. После и той почнал да губи сили, да изнемогва, защото дните се нижат, а светлите фази/ремисии/ при това заболяване, особено когато не се приемат медикаменти или пък възрастта напредне, стават все по-редки.
Човек, работил дълги години в „Социални грижи”, се сети за Мария, дори уточни, че тя е минала през ТЕЛК, което означава някаква пенсия. Вероятно нищожна, понеже тя няма никакъв трудов стаж.Възможно е да е получавала отвреме навреме и някаква социална помощ- може би пари за отопление и за транспорт.
Лекарствата за шизофрениците са напълно безплатни. Освободени са и от потребителска такса, когато пристъпят кабинета на личния си лекар. Само че сами най-често нито си пият лекарствата, нито отиват при джипито, за да им даде направление.
Така се образува групата на психично тежко болните, за които психиатрите не знаят нищо. Или почти нищо. Или не искат да знаят нищо.
Както бе при Мария. Просто няма как лекар-специалист да не разпознае болестта и фазата на заболяването, щом я види по централните улици. А тя се движеше именно по тях. И баща и, лека му пръст, така правеше.
Беше страшна гледка да ги видиш двамата. Седят един до друг и мълчат.Ужасно мълчание, което продължаваше дълго, а сетне всеки потегляше по пътя си.
Доколкото има път при такава болест. Бащата умря в Дома за стари хора.
Мария остана пак там- по улиците. Част от къщата на фабриканта инж.Павел Данчев е на нея и на брат и- вторият етаж. Социалните работници са влизали там- нямало никаква вода, мебелите били в ужасно състояние, прозорците изпочупени. След време братът на Мария отказал да пуска хора от социалните служби.
Сестра му скиташе из централната част на града, искаше от този и от онзи пари. В един момент се сприятелиха с Дана, така да я наречем, и споделяха цигарите и глътките кафе.
Когато ги имаше, разбира се, защото в кризата хората нямат вече и за себе си пари, а и мислят, с основание, че тези болни хора трябва да са грижа на държавата. Държавата обаче вдигна ръце от този проблем и чак сега, след серията трагедии, идващи от психическо рухване, почна да се заслушва какво и се говори.
До 2001 година е било задължително диспансеризирането на психично болните, после и това отпада. Проф. Вихра Миланова, национален консултант по психиатрия, счита, че тогава е направена грешка, затрудняваща грижите за тези хора. Грешка, тъй като лекарите не разполагат с информация за „хроничното протичане на заболяванията и с прилаганото лечение”. По тази причина проф.Миланова предлага да бъде създаден регистър на тези болни. Топката в момента е в Народното събрание.
Междувременно обаче Българският хелзинкски комитет надигна глас, че подобна стъпка е антиевропейски подход, който …”ще отнеме правото на болните сами да избират начина, по който да се лекуват”.
Не познавам нито един от членовете на Българския хелзинкски комитет, но ще ги предложа за Нобелова награда, ако обяснят, как един шизофреник може да определи от какво лечение се нуждае. Защото, поне в първите години от появата на тази болест, хората твърдят, че не са болни, че са напълно здрави и има заговор срещу тях.
Страшно е. Много по-лесно е да гледаш филма „Полет над кукувиче гнездо” с гениалното изпълнение на Джак Никълсън в ролята на Макмърфи, отколкото да си лице в лице с психично болен човек.
Обществото дава едно голо съчувствие и бърза да отмине. Специалистите и те гледат да мине по-гладко работния им ден, защото „другостта” натоварва. И то много. Съвсем различно е да биеш печати за ловджийски билети или за постъпване на работа  и хората с радост да плащат таксата в поликлиниката.Всъщност, разбираемо е- и психиатрите са хора като нас, нямащи желание да си навличат повече работа и да решават сложни казуси.
Шефът на една от най-големите психиатрични болници в България, тази в Раднево, преди няколко месеца предупреди чрез медиите, че положението е ужасно- заплащането на санитари, сестри и лекари е безумно ниско и персоналът не стига, за да обслужва пациентите. „Какво искат- да пусна утре болните и те да тръгнат из страната ли”, попита директорът на клиниката.
Толкова социални домове се построиха из селата за възрастни хора, из градовете се правят къщи за сираци, а съвсем малко внимание се отделя за психично болните. А там те ще имат топлина, храна и адекватни медицински грижи. И е много по-вероятно да дойде моментът, в който ще са в добро състояние и ще се приберат при близките си. Защото върху тях наистина не бива да има стигма. Защото тези болести могат да застигнат всеки.
А Мария? Не зная, все повече неща не разбирам в този наш озверял свят. Може би най-сетне и тя е намерила мястото, в което вали златиста тишина, както бе написал преди много години баща и- поетът…