Интервю на Веселина Седларска с писателя Любомир Котев за българските митологии – неверни и свидни, за българина – постоянен единствено в непостоянството си, за времето ни – така летящо всяка минутка и тъй замръзнало от векове


(бел. Яс - "нашето" ???)    
 
Любомир Котев пише „Записки върху записките”. Пише ги в Медвен, в къща, построена през 1826 година, съседна на къщата на Захари Стоянов. Не се прави на оригинален, просто там се е случило да е неговата къща. От десетилетия седмицата му е разделена – половината в Ямбол, където е гл. редактор на всекидневника „Делник”, половината в Медвен, където е писател. Тук е написал трийсетина книги – поредицата „Народопсихологии”, литературна критика, пътеписи, разкази… Май всички в крайна сметка са народопсихологически, защото, какъвто и да е жанрът, задачата е една: да търси българина. Да го търси тъй ,както Чудомир, за когото също пише книга в момента – не отпред, а отвред.

 
Вярва, че националният характер не е абстракция, а съвкупност от нашите мании, навици, умения, предразсъдъци – на всеки един от нас. И че народопсихологията не е теоретична наука, защото работата й не е само да посочи доброто и злото, но и да ги преобразува. А това го може само художествената литература. Тя има тази сила, не науката. Вижда проблема на нашите писатели в това, че не четат. И смята Захари Стоянов за най-значителния ни народопсихолог.

 

 
Когато навремето се водеше полемика роман ли е „Записки по българските въстания” с изненада открих, че това е безсмислен, абсурден спор. Тази книга е голяма, най-голямата вероятно, а каква е – няма никакво значение. Тя е събрала нашите страсти и възторзи тъй, както никоя друга. Лично аз мисля, че тя е доста нестройно написана, такъв е нравът на Захари Стоянов, тя инак и не би могла да бъде написана. За него не е важно как се изразява, за него е важно какво казва. Той не е писател. Той е голям български революционер, велик държавник, перфектен публицист. Неговият патос не е художествен патос, а патосът на съграждащия, на действения човек. Той търси българина не за друго, а защото този българин, редом с неговия приятел Стамболов, ще изгражда новата българска държавност, той ще е неговата надежда, но и неговият проблем.

 
Не знам доколко го е правил съзнателно. Той е търсил добрите енергии и това, което ще ни пречи, ще ни спъва в развитието – затова и отделя толкова голямо внимание на проблема за предателството. Тези наши малки и големи предателства в крайна сметка водят и до нашите несекващи, вечни робства. Ние не разбираме, че като предаваме държавата, предаваме себе си. Като предаваме комшията, ближния си, пак предаваме себе си. Това непрестанно боричкане, надскачане, този патологичен стремеж към лична изява пречи на обществения ни живот. Ние се боричкаме безпринципно. За кокала и не само за кокала. От суета. Това пречи да се впрегнат действените сили. Захари Стоянов е отгатнал, разгадал и показал какво ни спъва, какво ще ни пречи.

 
Предполагам има значение, че Захари Стоянов се е родил в съседния двор, но Чудомир с какво Ви привлече?

 
Чудомир е неоценен класик. Той ме изненадва на всяка крачка. В неговото битие на полуселянин-полугражданин има сетивата да види българина такъв, какъв той е. Непресторен. И има интелекта да акцентува върху същностното у него – веднъж върху доброто, друг път върху лошото. Има и мъжеството да ни покаже такива, каквито сме – без да се нагажда, без да се преструва, без да иска да се хареса някому. Например той всякога се е терзаел, че Елин Пелин е по-голям писател от него, но Пелинко е бил склонен на компромиси човек – и в живота, и в творчеството си. Той много иска да се хареса. Сам, без капчица угризение признава, че разкази като „Сълза Младенова” и други за учители ги е писал нарочно, защото са се търсили по тогавашните утра и вечеринки даскалски. Докато Чудомир показва българския учител такъв, какъвто е – като смотаняк, недоправен, недоучил, както той се изразява „пчела го е ухапала по езика, та не може да каже две думи на кръст”, друг път пък като човек, който много хубаво реди думите и ражда завист и подигравчийство, или като окаяник, какъвто всякога е бил. Чудомир ни показва точно такива, каквито сме, неразкрасени.

 
И ако не звучат отчайващо тези жестоки всъщност разкази, то е защото всичко е стоплено от бликащото у него чувство за хумор. Дали се присмива, дали се надсмива, дали се смее със страшна сила, никога не губи чувството си за хумор, дори когато разказва за най-грозни и най-страшни неща. Тука е магията на Чудомир. Открих с изненада, че той прави това не заради друго, а защото познава перфектно българина. Имам предвид не че може да го види и прецени, а че го е изучавал. Тези негови разкази, които изглеждат лесни импровизации на роден художник и талантлив човек, имат своята солидна база у един голям изследовател.

 
Божидар Димитров изпусна обидата „шибан народ”, ние шибан народ ли сме?

 
Разбирам патоса на Божидар Димитров. Не бива, мисля, да се правят генерални изводи от гневни думи. Но в същото време е задължително да се замислим върху тях. Дали сме шибан народ не е въпрос, който може да получи отговор в кавга. Безспорно е, че реакциите на някои археолози бяха абсурдни. Само професионалната злоба и завист могат да накарат някой българин да роптае срещу туй, че в Созопол, на остров „Св. Иван”, са намерени мощи на Йоан Кръстител. Това безспорно е шибана реакция. Ние трябва да се радваме, да сме щастливи, че и тук е останало нещо от Кръстителя, че това място ще стане поклонническо. Не бива лековато да го отричаме заради собствените си мании. Предпочитам тази мания - да измислим близостта си до Бога, отколкото манията да я отречем.

 

 
Значи пак стигнахме до отричането…

 
Проблемът за отрицанието е средищен за българщината. Ние се гордеем с богомилството и не напразно се гордеем, защото то е тиха преобразуваща сила през Средновековието и в него се коренят тези мощни християнски движения на Мартин Лутър и Калвин, това е едната страна на медала. Другото, което остава скрито, върху което не щем да се замислим, е, че ние като народ всякога сме били обладани от патоса на отрицанието. Че сме силни, като рушим, не като съзидаваме. У нас има много митологизирани герои, които рушат, безчинстват, и твърде малко съзидатели. Гледаме с благоговение на хайдутите, макар че хайдутин и до ден днешен значи разбойник, и някак се съмняваме, когато трябва да изтъкнем достойнството на строителя Кольо Фичето, да речем. Този неук човек, който не може да чете и смята, но е сътворил шедьоври, които в други държави са дело на образовани екипи, не е големият български герой, въпреки очевидната си гениалност.

 
Големият български герой си остава някой набеден юнак като прословутия Крали Марко, който, знаем от историята, не е просто васал, син на васал, а

 
Човек, който се е отрекъл от своите, от вярата си, от народа си, за да запази своите привилегии на властник. Който е умрял под байрака с полумесеца, воювайки срещу своите. Това е абсурд, ние се гордеем с родоотстъпници, с измислени юнаци. И като говорим за Крали Марко, трябва да стигнем до партийните герои, които също величаехме, а те не бяха способни дори да преодолеят дребната партийна правда.

 
Защо сме такива?

 
Големият проблем на българина е в това, че цял живот е живял на своя земя, но в чужда държава. Тези наши дълги, несекващи робства са ни карали да гледаме на държавата като на ненаша, ограбваща, мащеха. Този проблем да живееш на своя земя – обичана, но в необичана държава, е същностен за нашето развитие, той пречи да се впрегнем в голяма обществена работа, ражда свиреп егоизъм. Драматичният, но смислен въпрос на Иван Динков: „Как можа Отечеството ни да се падне в такава държава?” И в същото време, пак според поета, историята ни е пълна с „облизвачи на държавни сахани, с трапезни патриоти.”

 
И какво: отиват българите в чужда държава и тъкмо там се чувстват по-добре и по-добри – това не е ли парадокс?

 
Парадокс е, ние сме си парадоксален народ. При нас никога не е ясно кой откъде тръгва и накъде отива, но пък в това е играта, удоволствието. Ние съчетаваме несъчетаемото: ксенофобия и гостоприемство, самовлюбеност и чуждопоклонничество, мързела и „залудо работи, залудо не стой”, парадоксални сме. За разлика от северните народи, които трябва всеки ден да се борят… Ние сме част от юга, където удоволствието, радостта постига духовното, не толкова трудът. Най-голямата ни заблуда е, че сме трудолюбиви. Не е и имало за какво да бъдем. Ние живеем на благодатна земя и всякога сме били богати…

 
А сме си мислили всякога, че сме бедни !

 
Нашата мания за бедност идва от съизмерването. Да прочетем Михаил Маджаров, за да видим колко прасетата са се колели в една Копривцица. Колко овце е имало в едно Павелско. За каква бедност говорим? Ние и сега сме по-богати от холандците, които живеят, за да получат наследство и за да оставят наследство. Богат е не този, който притежава много пари, както те мислят, а този, който харчи на воля, както правят повечето от нас…

 
Един от ранните султани издава указ, че не бива да ходят гяурите по-наконтени от правоверните. Повод явно е имало. Ако говорим сериозно, трябва да променим възгледа си за турското робство. Ние го интерпретираме по-скоро идеологически, отколкото научно. Българите сме имали изрично гарантирани права още при Мехмед Завоевателя. Права, за които крепостните в Русия или селяните на запад дори не подозирали, че съществуват. Крепостното право в Русия, знаем, пада през 1861-ва, не е кой знае колко отдалечено от нашето освобождение. Трябва да се разбере, че борбата на нашите революционери не е от глад, а е борба политическа, за държава. Иначе животът в робство не е бил робски тежък. Докато по същото време квакерите в Кънектикът са убивали за пиянство или изневяра, тук – какво? – качвали са нечестната мома на магаре, което си е просто и само едно ругателство. Що се отнася до пиянството, знаем какво е било положението. Дори турците, на които Аллах им забранява да пият, са сърбали виното с лъжици на попара. По нашите места животът има друг, различен строй.

 
А сега? Държим ли се вече като хора, които не са в робство?

 
Проблемът с робството и свободата за мен е индивидуален. Ако ти самият не искаш да си свободен, няма да живееш в демократично общество. Ако си независим по душа, себеотстояващ се човек, ще си свободен и в най-тиранската държава. Сократ, Диоген, винаги е имало и ще има хора, които искат още свобода, повече свобода. Имаме и ние такива хора, пак невидяни, недооценени, като Бачо Киро. Той е изпълвал другите с такова уважение, че и турците са се чудили как да го отърват от бесилото. „Недейте, на нашето знаме пишеше „Свобода или смърт” – не можахме да постигнем едното, ще постигнем другото.” За мен той е велик колкото Левски.

 
Българинът свиква трудно със свободата. „Петимен съм – казва Вазовият дядо Нистор – да видя пиян човек…Преди имаше време и за работа, и за почивка, па и за веселба. Сега политиката не оставя никого да спи и трови кръвта и на млади, и на стари… Това ли им е свободата?” Горе-долу така разсъждава и посттоталитарният човек. Робството – казва една полска пословица – учи на свобода. Нас робството не ни е научило на свобода. Свободата не е нещата да стават, както на теб ти се иска. Свободата е нещата да стават, както трябва да стават.

 

Членството в Европейския съюз променя ли ни, ставаме ли по-европейци?

 
Колкото и да сме опърничави и инатливи, все се надявам, че това членство ще ни накара да се ръководим от цивилизационни принципи, а не от нашенските табиети. И това ще стане като и когато погледнем по-различно на държавата. Когато приемем, че е наша, че ние сме държавата. Туй е нашата нецивилизованост – че се противим на закона, че го приемаме като пречка, като табу, а не като охрана на самите нас. Лъжата е голямото ни откровение, а кражбата – голямото ни съкровение. Всеки от нас копнее да крадне. Ние лъжем, дори когато искаме да изразим най-съкровените си мисли, в мига на любовната игра. Няма българска мома, която да е кандисала, без да е била излъгана. Тя знае, че я лъжат, но иска да я лъжат. И какво да прави клетият момък – лъже.

 
Българинът лъже за щяло и нещяло, страстно, с вдъхновение. А способността да излъжеш майсторски у нас е мерило за интелект. Ние идеализираме лъжеца и му се възхищаваме къде тайничко, къде ачик. Нашите любимци: Лъжлив Съби, Андрешко, Хитър Петър… Надлъгваме се с комшията, с бирника, с властта. И тъй драмата от лична става обществена, драма на държавата. Крадем и лъжем. Най-страшното е, че нямаме угризения, за нас туй всякога е било бабаитлък. Поговорката казва, че нехванат крадец е по-голям от царя. И той наистина е по-голям от царя (държавата), защото го е окрал.

 
Какви сме ние, българите, в политиката – практични, романтични?, - за да не кажа умни или глупави?

 
Тази наша опърничавост, това голямо разминаване между лични щения и общите очаквания води до една голяма какофония в обществения ни живот. Това го прави абсурден, нелогичен, по своему удивителен. Да вземем това толкова типично за нас юрване – подир царя, да речем. Царят ще ни спаси, царят ще ни оправи… Кой цар, какъв цар, цар ли е този човек, който въпреки династическото си достойнство идва да управлява република? Видя се. Ние обаче не се учим от провалите. Наш патент е да се възхищаваме от един или друг политик, докато се бори за власт, после да го псуваме, докато властва, а накрая, когато падне от власт, да му съчувстваме. Продължаваме да търсим месия, не разбираме, че няма месии. Имало е – един! Силата е в гражданското общество. Само че – къде са гражданите? Ние все ревем от своето битие, но имаме едно битие, което не даваме никому. Изглеждаме бедни, но всъщност не сме. Живуркаме, хубаво ни е, уютно ни е така.

 

В какво Ви е надеждата?

 
В каквото и отчаянието – че сме опърничави. Но сме и творчески, жизнен народ. Силни сме, показали сме го по време на войните. Всеки у нас е башка луд, затова ни е трудно да намерим нужния ни водач. Но колкото повече ставаме част от добрия свят, толкова по-лесно ще ни бъде да намираме и точните хора, и верните пътища.

оригиналният текст тук:
http://www.temanews.com/index.php?p=tema&;iid=622&aid=14667