Навремето, когато телевизията не беше това, което е сега, наивно смятахме, че тя не създава власт – а самата тя е власт.

Още по-рано пък, когато бяхме далеч по-наивни, обичах да повтарям, че телевизията не бива да се влачи като пиян слепец след всяка власт. Е, всички виждате какво се случи.

Сега ни остана единствено утешението, че тя е ефикасен механизъм за публични само­убийства, поне това.

Гледах по телевизията министъра на правосъдието – и изведнъж той си направи харакири! Без никакво предупреждение, без никаква милост към хората с по-слаби нерви; а харакирито не е приятна гледка – дори когато се разрязва министерски корем. Ако искаме да сме прецизни, въпросното харакири по-скоро приличаше на лоботомия, но както и да е. А ако пък държим да сме съвсем изрядни, става дума не за харакири, а по-скоро за сепуко – доколкото министърът се самовъзприема като Самурая на съдебната реформа.

Не бързайте обаче да се радвате: сепукото бе извършено с думи, нямаше кървища, увиснали вътрешности и пр. – само несмислени думи, но и те никак не са безопасни.

Ето какво каза Самураят: „Ние ще обсъдим професионално промените в съдебната власт.“ Вече сте забелязали, че ножът за сепукото е думата „професионално“. Това е най-неподходящата дума в устата на нашия Самурай. Жал ми става вече за него.

Няма ли кой да посъветва това момче да не се тика в „професионалното“, защото това никак не е възпитано, когато си един неуспял адвокат.

И когато кариерата ти като юрист практически не съществува, думата „професионално“ направо се взривява в лицето ти и целият те оцапва с неизтриваема боя – синя, а може би някакъв меланж, понеже още не сме видели какъв цвят има знамето на тъй наречените протестъри. Тъй или иначе, боята е от онези, които от ФБР слагат в пачките за откуп, предназначен за похитители. Да не отиваме много далеч и да кажем, че и в случая със съдебната реформа сякаш си имаме работа с похитители и с откуп, но кои са те – не е наша работа. Целта ни е друга – с едно скромно предупреждение да изчистим езика на похитителите и да го направим по-приемлив. Да им подскажем, деликатно и любезно, че когато не си истински професионалист, е невъзпитано да използваш думата „професионално“. Защото българинът е пределно скептичен – и веднага ще те затисне в ъгъла с въпросите: „На какво отгоре, бре, точно ти ще говориш за „професионализъм“? И какво приемаш като „професионално“? Каква е представата ти за „професионалист“?“ И пр., и пр.

Затова, стой по-далеч от скептиците, не ги дразни излишно. Иначе – сепуко!

Добре, да речем, че изхвърляш от речника си думата „професионално“, тихомълком и без излишни разправии. Но с нещо трябва да я замениш, за да обясниш участието си във въртопа, който трябва да минава за „реформа“. Но и тази дума е опасна – може би е хубаво да се замени с „плетка“ или „дантела“. Ето колко хубаво звучи: „Седим си тук и си плетем професионално една брюкселска дантела.“ Кой може да те упрекне за нещо? Никой! Всеки може да си плете колкото си иска, дори и конституцията не го забранява, нали. (Не е лошо все пак да се направи справка, може и да има някакъв текст, който да забранява да се извършват глупави действия публично; питайте Конституционния съд, поне това ги питайте, след като изобщо не участват в професионалния ви разговор, неизвестно защо.)

И така, ето колко елегантно се отдалечихме максимално от сепукото. Остава обаче един детайл, за който намекнах по-горе: как да обясни Самураят участието си в плетенето на дантела?

Това не е задължително – след като толкова случайници, хора, направо взети от улицата или изплували от мъглата в годините на Прехода – който пък е нашето Колективно Сепуко, – бяха произведени за една нощ в нещо си. Вече всичко е възможно.

И все пак плетачките на дантели като граждани на страна от Европейския съюз и особено след визитата на Маковей трябва да са пунктуални. В случая с конкретния Самурай има няколко обяснения, всички са гламави, разбира се, обаче и плетенето на дантели не е кой знае колко сложно занимание, не съм чувал досега някоя плетачка да е станала Нобелов лауреат. Така, ето ги опциите: Самураят може да каже, че е посредник – че е Министър-Самурай-Посредник, идеално изглежда.

Но тогава пък ще се намъкне отнякъде въпросът: „Чий точно посредник?“ Вече стана ясно, че българинът е скептичен, но в същото време е и любопитен. А това е най-глупавото нещо, което може да си позволи един скептик, ясно защо. И тук са възможни няколко отговора – но най-безобидният е, че Самураят, който вече се съгласи, че не е професионалист и дори се закле да не използва тази дума, е Посредник на Ксавието, френския посланик, любимеца на българските скептици. Самураят-Посредник и Ксавието са овощарите, които подбират гнилите ябълки и правят от тях специален калвадос и една глътка от него принуждава човек да си плещи каквото си иска и да прави каквато си ще реформа. Така че – Посредник звучи добре, особено ако и ние отпием от калвадоса.

Затова да се спрем на думата „посредник“ и да заменим с нея думата „професионалист“. Посредник – между българската съдебна система, която пречи на френски, примерно, фирми да ограбват партньорите си, и ценностите на европейското право.

Посредник! Защото да си посредник в един дебат никак не е зле – не е малко да разнасяш папките между професионалистите, участващи в плетенето на дантели; ставаш нещо като разсилен от адвокатска кантора – изглежда непрестижно, но пък е справедливо към особата ти. Другата опция е сепуко – обаче да не се връщаме пак към началото на текста.

По този начин кротко и деликатно Самураят ще намекне, че неуспели адвокати не могат да правят реформи, каквито и да са те – освен в ролята на болшевишки Комисари.

„Комисар“ също звучи добре, но не настоявам да бъде използвана; ето колко респектиращо изглежда фразата: „Комисарят Фурманов на българската съдебна реформа изглажда разправиите между Чапаев и Петка.“

Ксавието или някой друг посланик може да бъде видян като Чапаев, а за ролята на Петка ще се намерят колкото искате кандидати.

Между другото една история за Чапаев, когато бил на предсмъртно легло – сещам се за нея, понеже Посредникът твърди, че и нашето правосъдие също е на предсмъртно легло. И тъй, до Чапаев седи Петка и горчиво плаче. Онзи се опитва да му каже нещо, но не успява. Накрая със сетни сили грабва лист хартия и надрасква нещо. И се преселва в комунистическия рай.

Петка излиза навън, където го чака славният чапаевски полк, сваля шапката си и неудържимо плачейки, прочита бележката на Чапаев, неговия последен завет: „Петка, идиот такъв, стани от кислородната възглавница!“

Надявам се, че тези кротки размишления донейде ще помогнат на Посредника да избегне сепукото.

Но не можем да не се запитаме защо толкова бързо истинските професионалисти се примираха с недомислиците на комисарите. А в по-общия смисъл, защо всички се примирихме с краха на професионалното. Още преди близо четвърт век веднъж Тончо Жечев с тъга отбеляза, че у нас дори тесните специалисти вече са дилетанти. А днешните, постни във всяко отношение години изобщо не могат да се сравняват с онези времена, когато имаше изобилие от забележителни личности.

Сега човек го е страх дори наум да попита някой политик в каква област е специалист.

Даже изглежда неприлично той да е специалист в някаква сфера. Познавачите мълчат – а случайниците с видимо удоволствие се разпорват от телевизионния екран.

Кеворк Кеворкян

оригиналът е във вестник ПРЕСА