„СВОБОДАТА ДНЕС“ ОСИГУРИ ПЪРВО МЯСТО ЗА ДИМИТЪР ДРАГАНОВ
Поредно първо място заслужи младия стралджански творец Димитър Драганов. С есето „Свободата днес“ ученикът от ХІІ клас при СУ“П.Яворов“оглави класирането в Националния конкурс на МОН и Национален дворец на децата „Хората еднакви и различни“, група VІІ-ХІІ клас. И даде поредното доказателство, че с лекота пише поезия и проза и тепърва трябва да очакваме много повече от него. Така само в рамките на твърде кратко време Митко събра няколко големи награди и много почитатели. Браво, Митко!
Националният конкурс „Хората еднакви и различни“ има за цел да активира интереса на учениците към правната проблематика, да ги стимулира към усвояване на знания, умения и компетенции, необходими за ролята на граждани в съвременното общество, да съдейства за развитието в дух на уважение към човешките достойнства и ценности, равноправие и свобода.
СВОБОДАТА ДНЕС
Свободата е ценност, която всеки от нас трябва ревностно да брани. Тя няма плът и очертания – не можеш да я срещнеш, когато се разхождаш по улиците, и да я поздравиш. Не можеш да я видиш, но я чувстваш като свежа капка, разбила се в дланта ти. Тя е неразривна част от човешката ти същност – нещо като второ сърце.
Свободата се крие се в първия плач при раждането, в първите стъпки, в първите изречени думи и извършени дела, които поставят човека на стартовата права на живота, от която трябва да излети с космическа скорост. После огромната центрофуга го завърта с нечувана и невиждана сила, променяйки много неща в света, в който живее.
Всеки вижда различен смисъл в тази дума.
За един ,, свобода'' е да посрещне утрото с усмивка. За друг означава да се реализира и да има щастливо семейство. Трети може да вижда в лицето и́ най- голям враг, защото понякога свободата върви ръка за ръка със самотата.
Ако изразяваш мислите и чувствата си, без да се страхуваш от някакви ограничения, си свободен. А чувствал ли си се някога ограничен?
Това са едни невидими бариери, които сами издигаме и сами можем да разрушим. Ако някой ти каже, че не можеш да успееш в нещо, се опитва да те разколебае. От теб зависи дали ще му позволиш да направи това.
Животът е една сложна картина, която всеки от нас трябва да нарисува. Не е важно дали си художник, не е важно дали можеш да държиш четката по правилния начин, не е важно дори дали си далтонист – важно е да имаш желанието да я започнеш!
Аз съм българин! За мен думата ,,свобода’’ има сакрално значение. Тя кънти като огромна камбана в съзнанието на всеки, наричащ се с гордост такъв. Защо ли? Дай ми възможност да ти разкрия.
Ние сме велик народ! Историческата ни градина е най- голямата сред всички други. Закърмени на свещена земя, носим завета на смели и могъщи ханове, князе и царе. Славата, постигната с цената на пролети морета и реки от кръв, е запечатана в името на нашата държава и народност.
Всяко нещо има начало. Не си мисли, че в своето такова България е била могъща страна. Утвърдила се е основно чрез успешни битки. Веднага мога да ти изброя поне две такива – през 680 г. при Онгъла и през 811 г. при Върбишкия проход. Ще спра дотук. Не искам да те затормозявам с историческа лексика. Нали все пак си свободен?
Какво виждаш зад тези години? Просто едни числа? Суха материя, която трябва да запомниш, за да се тупаш гордо в гърдите с претенции за патриотизъм? Това ли те прави българин в пълния смисъл на думата?
Такъв ли ще се чувстваш, ако не знаеш кой е хан Аспарух? Ще имаш ли самочувствие, ако не си чувал за Тервел, Крум, Омуртаг, Борис, Симеон и още куп владетели, запазили вечното си място в пантеона на безсмъртните? Отговори си сам.
Историята отразява различни моменти в етапите на развитие на народите. Тя е като албум, запълнен с весели, но и тъжни снимки.
Всеки българин трябва да знае за най- тежкия момент в нашето съществуване досега – петвековното турско робство.
В студените прегръдки на това бездуховно време културата на нашия народ е изгоряла като лист хартия, запален от неопитната ръка на дете. Идентичността ни се е къпела в калните потоци на гнусно миришещата забрава. Страданието е имало плът и очертания.
Тъмен облак е покривал небето над нашата държава. Българинът е изпил пълната чаша с отрова. С много труд – с еволюция от бездействие към действие – сме достигнали жадуваната Свобода, която се свързва със свещената дата – 03.03.1878 г. Едно ново начало!
Моите съвременници се опитват да нарекат това време „съжителство“, но аз не мога да приема това!
Съжителство ли е времето на хилядите отнети български животи? Заради съжителство ли Левски увисна обесен? Заради съжителство ли Райчо Николов преплува Дунава едва на тринадесет години? Защо Кочо Честименски отне живота на семейството си? Заради съжителство ли Ботев, Каравелов, Раковски, Бенковски, Волов и още куп Българи застлаха земята ни с кръвта и костите си? Заради това ли Батак остана в историята? Заради това ли се води Шипченската епопея? Заради това ли?....
Карл Ясперс е казал, че : ,,Най- дълбоките противоречия между хората произтичат от тяхното разбиране за свобода.’’ Чувствам ли се свободен днес? Това е въпрос, на който тепърва ще отговоря.
Живея във време, в което свободата се приема просто за даденост. Моралните ценности са напълно изкривени, ударени от камшика на глупостта на съвремието. Смисълът на принципите е потъпкан и захвърлен в кошчето на вечната забрава.
Моите връстници са приели мечтите за нещо жалко, ненужно и безсмислено, вървейки на сляпо към блясък, който ги привлича като магнит. Сред тях се чувствам като клечка в кибритена кутийка, отчаяно опитваща се да избяга от друга. Сякаш вървя сред пъзел, в който всяко парче е различно и уникално посвоему. Усещам силно стегнато около врата си въже, което ме принуждава да робувам.
Робувам на очеизвадния отпор на желанието за развитие. Будните и можещи хора получават дъжд от удари право в сънната артерия, но продължават напред, люшкайки се като клон на дърво след отминала наскоро буря.
Робувам на политическата обстановка, заради която деца бъркат в кофите за огризки от надежда за по-добро утро, а възрастни жени продават топлите си сърца, за да се опитат да улеснят живота на децата и внуците си.
Робувам на несправедливостта, която създава разяждащо чувство в душите на тези, които не искат да робуват и се борят по донкихотовски с непобедимите обстоятелства на негово величие – Животът.
Това за мен се превърна в състояние на духа. Робувам – следователно съществувам.
Бавно се спуснаха завесите на нощта, в която преминах разстоянието от връх Шипка до центъра на съзнанието си само с лист, химикалка и лампа с мъждукащи светлини.
Свободни ли сме днес? Мисля, че отговора вече го получи...