Факторът "Страх" от 1878 г. до днес неизменно ръководи парламентарните избори в България.

На тези от 27 октомври т.г. се усещаше особено силно.

Страх тресе осезателно от 35 години, и ЦИК, а протоколите от заседанията й са по-секретни и от досиетата "Х". Както и винаги до сега, тя взема решения под силен политически натиск, най-вече в името на финансовото благополучие на своите членове.

Страх изпитва и служебното правителство, което скоростно подменя областни управители и важни длъжностни лица в различните държавни структури, и ни оставя натрапчивото усещане, че си харесва предимно онези, които са силно мотивирани от нещо си. Може би от тази скрита висока инфлация, която ще трябва да преборят?

Страхуват се и социолозите, за да не сгрешат в прогнозите си. Или защото не знаят какво да кажат? Или защото предпочитат да говорят така, както искат техните платежоспособни клиенти. Българите вече не желаят да отговарят на въпроси. Това очевидно е страх да се формулират оценки и позиции, макар и анонимно, които могат да не се харесат на някого. Тези почти 50% мълчаливи граждани в държавата ни са индикатор за нашето индуцирано чувство на страх и усещане за тотален контрол върху живота.

Страхуват се и много от българските журналисти, за да не ги пребият... За да не ги оставят без правото да работят в средствата за масова информация... За да не загубят свободата си...

Страхуват се дори храбрите български евроатлантици след изборите в САЩ. И не се чува вече ни вопъл, ни стон в защита на Зеленски, който си повярва, че светът е обединен зад неговата лудост. Беше време, когато българските политици страстно повтаряха мантрата „ще помагаме на Украйна и нейния народ до победата“.

Вярно е! Победата е близо. В Русия скоро отново ще звучи „День победы“, ала скованите от страх мозъци на нашите „тавански герои атлантици“ едва сега проумяват какво се случва.

САЩ ще се скрие, за да ближе рани и да се готви за нова военна интервенция някъде по света. ЕС, оставен насаме със себе си, няма да удържи, а Русия, бъдете спокойни, няма да ни освобождава повече. Вече ни определи като неприятелска страна.

Страхува се и Ердоган как ще се справи Турция с катастрофалния спад на лирата и мераците си да владее Българското Черноморие чак до Варна. Гърците от 80 години не могат да простят жестоката българска окупация на нейната северна екваториална част, македонците ни мразят, сърбите не ни обичат още от времето, когато Севастократор Момчил е управлявал техните земи като част от България, румънците си искат Добруджа, а Русия, ако реши, би изпратила свои бойни кораби с насочени оръдия към пристанище Варна не за първи път.

Тъжно е, защото страхът продължава да се разраства!

Силен страх ни подсигурява и онова писано-недописано улично право, наложено ни грозно през последните 34 години, в които се родиха професиите „социално слаб“ и „безработен“.

Страхът, че ни слушат какво си говорим по телефона, надничат в спалнята ни, разглеждат душата ни, увеличават данъците ни, демографския срив, мигрантите и емигрантите, зависимостта на политици и управници от чужди интереси, измамниците около нас и живота със заеми от банки и бързи кредити, който днес ни налагат да живеем.

Страхът, че се връщат „мутренските“ години в България с убийствата, побоите, отвличанията, завишена употреба на наркотични вещества, натискът на ЛГБТ и психясването на все повече хора, които се стрелят, колят се и се заплашват едни други.

Страхът, че вместо институциите да въздават справедливост срещу недосегаемите олигарси, то те, недосегаемите, се взеха в ръце и започнаха да „раздават справедливост“ на нас, суверена на Република България.

Страхът от една държава, която ни предлага всякакви „цветни дъвки“ за отвличане на вниманието от най-важния проблем днес: разграждането на нашата държавност заради два разпадащи се съюза в Северна Америка и в Европа. Тях и НАТО няма да може да ги спаси. Просто кротко ще загине заедно с тях! И с Мария Габриел, ако стане заместник на Марк Рюте.

Страхът е завладял дори Бойко Борисов, вечният оптимист, който има работещо решение за всеки проблем в България и е готов на всяка цена да оглави поредното правителство безкористно, да ни натресе поради личен интерес генерал Атанасов за Председател на Народното Събрание, за да управлява 2-3 месеца и да ни „вкара в Шенген“. А защо ни е да влизаме там, след като по-голямата част от държавите в него вече затварят границите си? Но на този въпрос и Урсула фон дер Лайен се страхува да даде отговор.

Страхът, да си призная, ме владее и мене. Страхът от поредните предсрочни парламентарни избори, може би през м. март догодина, страхът, че следващите политици и държавници ще бъдат забележителни единствено с повече умствени дефицити от днешните и все по-семплата си интелектуална мощ, страхът, че такива като тях успешно ще досъсипят държавата, нацията и духа на България,

страхът, че след още някой и друг избор за народни представители, поради липса на кадри и желаещи, ще се наложи някой партиен лидер да почерпи иновативен опит от император Калигула, който преди 2000 години решил да направи любимия си кон Инцитат сенатор в Рим.

И възнамерявал след това да го назначи за Римски консул, но не успял. Смъртта му върнала Инцитат от личната мраморна конюшна в общия обор. Както става и с някои наши депутати все по-често напоследък.

Въпросът, който си задавам от известно време, е дали все пак един кон не би бил по-полезен в Българския парламент? Ако не се намери подходящ кон - магарета бол. И те стават!

„Колкото повече, толкова повече!“, както би определил ситуацията с магаретата знаменитият Мечо Пух.