Стигнахме до безумие, всички, без изключение, целият български народ! И странно, и срамно е, но сме обезумели дотам, че са ни чужди най-съкровените човешки чувства и най-нормалните човешки реакции. Така е, щом не ни вълнуват вече и най-трагичните пропадания на ближния, щом стоим безчувствени и пред най-печалния подвиг. Не един, а трима нещастници се самозапалиха за седмица време, но нито трогна някого, нито освести някого техният отчаян жест. Други народи тачат, способните на такава саможертва и онзи чешки студент, Ян Палах, е национален герой в родината си, а ние само споменаваме, някак сконфузено и някак мимоходом, тези достойни за уважение хора. Всъщност, някой би казал, вероятно, че са достойни за презрение, а друг би избълвал друго, но го няма тъй нужният, задължителният в такива случаи обществен дебат. Още по-нужен е той, заради туй, че националното безумие се отразява не само в нашата безчувственост, а и в склонността на мнозина напоследък към невиждани ексцесии. Никой не бе и помислял, че ще доживеем мига, в който баща да застреля децата си и съпругата си, а сетне и себе си, но видяхме това чудо. А и други такива чудеса видяхме, по-кървави, страшни, някак нереални, направо сюрреалистични, но не се трогнахме. Всеки от нас, наместо да е солидарен със страдащите, се свива в черупката си, търси завет, защита, огражда се, изолира се, бяга от порочния свят, от света на другите. Адът – това са другите! – познатата формула на Сартр, изведнъж придобива нов, още по-зловещ смисъл, а и някак одомашнен и опрофанен смисъл, щом сме склонни да се самозаблуждаваме. Да, досущ като лудите, ние всякога сме склонни да вземаме желаното за реалност и в драматични моменти, като днешния, наивно се самоуспокояваме, че трагедията е някъде отстрани и уж далече. А вършее огнен вятър край нас, срутва се светът, в който сме живели, променя се всичко, трагедията не е далече, но си оставаме и наивни, и инертни. Нещо повече, ние не желаем, не искаме, за нищо на света, да се откажем от навиците си, колкото и архаични да са те, не се решаваме да променим някак битието си, дори като знаем прекрасно колко неудобно е. Националното безумие, не ще и дума, се оглежда и в тази верига от закономерности, нашите навици, може би, ни носят нашите нещастия, а нашата инертност ни прави безсилни да се противопоставим на злото. Обезчовечаването, до което стигнахме, тепърва ще роди чудовища, близо е до ума, но и това не ни тревожи. Обезумяваме методично, неотстъпчиво, категорично и не щем сякаш да се съпротивляваме, да се запънем, да се опитаме да променим нещо. Естествено е да се запитаме откъде дойде тази лудост, как ни облада, как ни завладя? А отговорът, за жалост, е лесен, известен всекиму, макар че малцина са склонни да си признаят греховете, безчислените грехове, делничните грехове. Дефицитът, отсъствието на морал, презрението към морала, ширналата се всеобща аморалност, поощряването на аморалността ражда днешните ни проблеми. Способни сме да убиваме, а сме неспособни да състрадаваме, заради отсъствието на морал! Стоим като пънове, тъпи и безчувствени, пред горящия като факла човек, горящ заради нас, жертващ се заради нас, заради отсъствието на морал. Препираме се до премала, когато мислим за властта, когато жадуваме властта, пак заради отсъствието на морал. Общественият дебат, тъй нужен днес на отчаяните, обезверени хора, тъй неизбежен, заради драмата на улицата и в душите ни, е подменен с дежурната препирня за властта. Общественият дебат е подменен от аморалното говорене, защото нехае, общо взето, за проблемите на хората, защото баламосва, общо взето, протестиращите, за да спаси, за пореден път, некадърните политици и корумпираната власт. Интересът клати феса! – тази колкото популярна, толкова безобидна, наглед, народна поговорка, всъщност, не е тъй безобидна, щом в нея се отразява деформираният ни морал. В името на келепира, на файдицата, ние сме склонни на всякоя низост, заради интереса си сме готови на всякаква подлост, не на компромис, а на откровена подлярщина. Такава е тъжната истина, а политиката и властта, вървят редом с нашата подлост, те я индуцират, оплождат, провокират, щом покрай тях крадем и лъжем до премала. И пак покрай тях, покрай политиката и властта, обръгваме за нужните на ближния, за мъката на човека до нас, за падението и трагедията на хората. Днешната национална трагедия дочакахме, заради бездарните политици и безскрупулната власт, днешно национално безумие дочакахме пак заради тях. Въртим се обаче в дяволския кръг, инертни и безпомощни, вечни заложници на покварената политическа класа, на безсъвестните властници, неспособни да ги преодолеем, неспособни да се освободим. Общественият дебат, ще повторя, ако го има, доколкото го има, е подменен и опрофанен, служи не на обществото, на хората, а на политиците, на вчерашните, днешни и утрешни властници. А е тъй, защото обществото ни е незряло, неспособно да излъчи действителни, автентични лидери, да застане зад тях, защото е недорасло до гражданско обществото ни. Ако политическите мерзавци и безбройните, разноцветни тарикати, ловко подменят обществения дебат, за да сеят заблуди, подменят и гражданското общество, като имплантират сред протестиращите подставени лица. А по-страшно и същественото, разбира се, са не подставените лица, а идеите, изкривяването на народните желания, заглушаването на народния глас. Национално безумие е и това, че гледаме безпомощно, как някой отново, се опитва да открадне, съвсем безнаказано, революцията на народа и надеждите на хората, че гледа да ги залъже, че съумява да ги залъже. Казвал съм, че съм противник на Якобинските безчинства, а още по-противни са ми Хунвейбинските идиотщини, но това не е повод, разбира се, да минаваме безчувствени край народните вопли. Гласът народен е глас Божи! Длъжни сме всички да се вслушваме в гласа на народа, да се съобразяваме с гласа на народа, да се прекланяме пред гласа на народа. Всички, казвам, но най-напред властниците и политиците, пък и интелектуалците, всеки който има претенцията да е водач, трябва да следва народния завет, да се вслушва в народните вопли, за да е достоен водач. А това, уви, не се случва, щом дочакахме националното безумие, щом не отрезвяваме, а обезумяваме, под напора на събитията, които би трябвало да ни освестят и възвисят. Дано се освестим, все пак, не е късно все още, имаме шанс, имаме историческия шанс да постигнем по-добрите дни, да стигнем най-сетне до брега на нашето благоденствие! Как ли? Ами просто е, като мислим, като обичаме и мразим! Добре ще е, ако най-сетне, се научим да мислим и правим правилния избор, още по-добре ще е ако прегърнем спасителната идея, а най-добре ще е ако сме безмилостни към всички, които ограбват мечтите ни, ако сме способни да ги накажем…