- Георги, кои са невидимите кризи?
- Те стоят зад така наречените икономически и финансови и в някаква степен са по-важните от тях. Когато станат видими, често е късно. Писах по темата за кризите по покана на Лайпцигския панаир на книгата. Заедно с пет други европейски писатели ни поканиха да говорим за случващото се от нашата си камбанария - на литературата. Беше през 2010-а - сътресенията в Европа бяха започнали. Нашите също, но още оставаха невидими. Всъщност в Европа над 80 милиона живеят под ръба на бедността - от всякакви националности. Има една невидима държава от бедни, голяма колкото Германия и Франция.

- Кои са параметрите на най-страшната невидима криза?
- Изчерпването на смисъла да се живее тук и сега. Усещането за провал. Отсъствието на всекидневна съпротива. Тоталното отчуждение между хората. Още Яворов пише, че живеем като "шепа хора под чуждо небе"
И смяната на конституцията няма да разреши постоянните разпади в отношенията. Тя ще уреди едни неща, но едва ли ще уреди нов договор вътре в обществото. А там има проблем. Помежду си трябва да решим дали държим да бъдем европейска страна. Да уточним коя мечта ще следваме. Защото много искаме да ни е охолно по ориенталски - всеки чалга клуб е сбъдната мечта. На пръв поглед всичко е уютно и фамилиарно - спокойно и комфортно, извън властта на институциите. Това е лесно сега, но трудното идва после.

- Има ли текст, който се оказа пророчески?
- Чак толкова едва ли. Едно от есетата, посветено на 1968-ма и нейната българска страна, преди няколко години провокира доста бурен спор на ръба на скандала. Там казвам, че нещата, които не са ни се случили, понякога са по-важни от случилото се. Те ни форматират в по-голяма степен. И рано или късно онова, което не се е случило, ще се завърне. В този смисъл нашата 1968-ма не се е състояла по начина, по който се случва в други точки на Европа. Става дума за пропуснати съпротиви. И че за нас е от огромно значение да говорим за това. Да не го премълчаваме. А България е богата на пропуснати събития
Включително това, което сега става на улиците - резултат на дълго примирение, нехаене и премълчаване.

- Имаш ли отговор за поредното ни разминаване с историята?
- Не бих искал да се връщам толкова назад. Но ще припомня за жестокия терор след 1944-а година, избиването на голяма част от българската интелигенция и всяването на неистов страх. Разбира се, имаме съпротивата на горяните. Но в следващите десетилетия България става най-кротката държава в съветския блок, най-послушната. Изгубва собственото си лице и досега трудно го намира. Никога не сме си изяснявали какво точно сме - не сме розово масло, не сме кисело мляко, не сме потури, не сме тракийско златно съкровище. Дошли сме на земя, на която преди нас са живели други хора със своя култура. По-лесно ни е да говорим за тях. А кои сме сега? Кои са нашите златни съкровища днес?

- Страх ли ни е от миналото?
- Продължаваме да нямаме съгласие за него. А това е една от причините за сегашния разпад на обществото. Заради това хората на протеста не се разбират помежду си и се лутат по софийските улици - метафорично и буквално. Културата е общата памет на обществото. Ако за всеки от нас тя е различна за едно и също нещо, сблъсъкът е неизбежен. Трябва да решим, че искаме бавно, но завинаги да се отърсим от соца като мислене. Иначе нищо няма да се промени. Културата и свободата са всекидневие, не са спуснати отгоре, веднъж и завинаги. Не може изведнъж да излезеш на Орлов мост и да извикаш: "Аз съм свободен". Чехов казва:
Изстисквах роба от себе си ден след ден
Имаме нужда от култура и език на протеста и съпротивата. Те ни липсват. И това стана абсолютно ясно през тези дни.

- Есето ти за отказания свят също провокира доста мъчителни размисли и анализи...
- Нашето разминаване с отказания свят е повече от драматично. Тотално затворените по онова време граници нанесоха непоправими травми. Самото усещане, че светът е там, отвъд оградата, където вероятно никога няма да те пуснат, е болезнено. Скоро препрочитах "Задочните репортажи" на Георги Марков. Там има едно изречение, че от всички основни човешки и граждански свободи, които всеки тоталитарен режим погазва, най-болезнено е отсъствието на свободно пътуване.

- Докъде стига влиянието на културата в подобни истерични за обществото моменти?
- Живеем във време, в което сме изчерпали смисъла и неговите залежи. Изкуството е алтернативен източник на смисъл и енергия. Литературата е бавна медия. За разлика от всички други, които се опитват да бъдат бързи. Но нещата, които тя създава, имат по-дълготраен ефект. В крайна сметка, ако не друго, литературата може да утеши. И това не е малко.

- Как приемаш мераците навсякъде и на всяка цена да откриваме българската следа?
- Понякога прекаляваме. Друг път наистина я има. В едно от есетата разказвам малко известната история за това как българският аероплан е вдъхновил през Балканската война основоположника на футуризма Маринети. Неотдавна излязоха негови късни записки, в които той споделя как през 1912 г. е газил българската кал, как автомобилът му е пропадал в българските дупки и накрая наел волска кола, за да отиде на фронта при българската армия. Именно там, край Одрин, е видял въздушното чудо с българския аероплан, който хвърлял позиви и бомби. И от тези впечатления се ражда първата и най-известна футуристка поема. Така че на обвиненията за българска следа при покушението на папата в Рим, можем да отговорим с тази при при папата на футуризма.
Чувствителен съм към излишното гордеене
Към напразното тупане по гърдите и самоцелния национализъм. Не бих се хвалил, че сме пили вино от кратуната на Никифор. Виж с учениците на Кирил и Методий, да речем, или с Ботев и Яворов мога да се гордея.

- Какво най-много бие по самочувствието ни на несъстоели се герои?
- Много ни заболя от българската тоалетна, поставена от чеха Черни в инсталацията му в Брюксел. А там всички държави бяха показани в сатиричен фокус. Но национализмът няма чувство за хумор. Той е замъгляване на диоптъра, нежелание да видим нещата каквито са. Между другото после излезе проучване, че към 40 процента от жилищата у нас наистина са с външни тоалетни.

- Имаш ли прогноза? Доминира ли улицата? Или това е поредното пиянство на народа, който от десетилетия тъне в илюзиите за своята изключителност, докато се оставя да бъде воден за носа?
- Премиерът Борисов е човек, който се влияе от улицата - това предреши нещата бързо и лесно. Улицата търси езика си - от национализация до исландски модел, който повечето хора дори не са чували. Улицата се ъпгрейдва в движение. Социолозите се опитват в движение да я снабдят с понятия. Самите те понякога не успяват да формулират ставащото. Протестът, разбира се, е справедлив. Това никой не го оспорва. Но оттук насетне какво се случва? Плашат ме пуснати във въздуха фрази за смяна на политическа система.
В подобни ситуации се хвърляме в ирационални идеи - така стана с идването на царя, така стана с идването на Борисов. Най-лошото е, ако пак започнем да търсим спасител и месия. Малко е срамно - 2013-а година сме.
Политическото непълнолетие е притеснително

- Какъв съвет можеш да дадеш като творец, като човек на свободния дух?
- Изкуството и литературата не бива да се подценяват - те са важни и за политическото здраве на обществото. Възпитават вкус. Човекът, който го притежава, по-трудно върши определени простотии. Четящият е мислещ, мислещият е колебаещ се - понякога това е по-адекватно, по-работещо в трудна ситуация, отколкото лесно палещите се, които до вчера са мълчали.

- Повечето политици обаче са убедени, че това е гнил либерализъм и напразно интелектуалстване...
- ... Това е винаги за тяхна сметка.

- Може ли да напишеш сценарий или новела от екшъна из държавата?
- Нещата се случват рязко, бързо, свръхдинамично. Това е време по-скоро за публицистика и анализи. Добре е те да се върнат в медиите - не само от социолози, политолози и експерти.
Сполетя ни провал на Хомо Икономикус
Стана ясно, че само в макрорамка не може да се живее. Направени сме от доста други микроневидими състояния. А кризата иска някой да я мисли, да я изговаря. Глупаво е да пъхаш културата в рубрика "шоу" или "развлечения". Различна е като скорост и усилие.

- Защо правителствата в България по традиция смятат, че могат да минат без култура?
- Поради незрялост. Ясно е, че с нефт и газ няма да учудим света. Само културата е конвертируема. България се появява рядко в западната преса от последните 10 години. Не сме им особено интересни. Когато информацията не е негативна, то най-често е по повод на културно присъствие или участие.

- Имаш ли идея как може да се въздейства на властниците така, че по-често да се занимават с култура?
- Имам едно предложение към медиите. Политиците периодично трябва да бъдат препитвани съвсем конкретно и извън заучените фрази - за книги, художници, театър, кино. Какво четат, какво гледат, какво мислят за съвременната култура. Така, както нас ни питат за политика. Обикновено за културата се сещат, когато стане напечено и няма накъде. Културата влиза накрая като един Фортинбрас - да преброи, изнесе труповете и да разкаже. Интелектуалецът винаги е виновен - стане ли обществена драма, по традиция искат от него обяснението.

- Неотдавна си дойде от манастир в Швейцария - какви случки и емоции те споходиха там?  
- Швейцарската културна фондация "Ландис унд Гир" всяка година кани четирима писатели - за шест месеца да живеят и пишат в крилото на манастир от ХIV век в градчето Цуг, близо до Цюрих, известно с политиката на ниски данъци. Имаш цялото свободно време да пишеш. Мой съсед на етажа беше унгарецът Петер Надаш. Според залозите на букмейкърите беше вторият след Мураками кандидат за "Нобел".

- Не беше ли леко стресиращо - всеки от нас си представя малко зловеща библиотека, примерно, като тази в "Името на розата"?
- В началото си беше малко плашещо. Питах се дали ще успея да живея толкова време там. Но свикнах и сега ми липсва. Освен това пътувах доста - имах четения, премиери на книги в Берлин, Варшава, Краков. Така че не успях да стана монах
Манастирът си имаше ферма и ябълкова градина - идилично, работещо в синхрон, човешко място. Обратно на нашите стереотипи за студените хора от Запада. Всъщност студенината и липсата на любопитство един към друг са много по-силни тук, у нас. Мислим си, че сме много топли и любознателни, но въобще не е вярно. Лошото живеене изостря нещо, на което сме свидетели през последните десетилетия - пада прагът на чувствителност. Ако 30 години си живял в криза, вече си изгубил знанието за това какво е да живееш нормално. И подхождаш от все по-ниски и по-ниски очаквания. Ако някога те е дразнело, че третокласници крещят и се псуват на улицата, сега не обръщаш внимание, приемаш все повече и повече неща.

- Какво написа зад стените на средновековната сграда?
- Подготвих книгата с есета, която сега излезе, и започнах нова с разкази. Тя май ще се появи точно 12 години след първата ми "И други истории". Не бързам.

- Какво е усещането в светата обител? Промени ли се нещо у теб за тези шест месеца?
- Водих си записки, може би някога ще видят бял свят. В манастира постепенно разбираш, че можеш да живееш в мир със себе си. Но става бавно и трудно. Ние толкова сме свикнали да не сме сами, толкова сме се отучили от вглъбяването, че през първите дни на самота си беше стрес. Едно тяло в една стая в една страна, която не е моята и функционира по напълно различен начин. Вярно е, че съм бил за година в Берлин, но мегаполисът е по-близък до нас. Швейцария сама по себе си е манастир, така че швейцарският манастир е манастир на квадрат. Ако имаш какво да пишеш и да правиш, е идеалното място. Смених нагласата и започнах постепенно да забелязвам малките неща - времето тръгна по друг начин. Когато се затвориш сам, то тече по-бавно и го усещаш почти физически - кога се вдига мъглата, кога пожълтяват листата, кога берат ябълките, как с идването на зимата монахините зареждат къщичките за птици, как пеперудите вечер се блъскат в прозореца ти. Хората в Швейцария са два пъти по-малко от нас, почвата им е два пъти по-неплодородна от нашата, но те работят страшно много. Едно семейство се справя леко с цяла ферма с 50 крави. Успели са да постигнат хармонията между човека и природата - резултат от дълга традиция на отношенията. Тази култура ни липсва. Ще ни се да сме Швейцария на Балканите. А те едва ли искат да са България на Централна Европа.

- Почувства ли се по аскет?
- Да. Разбрах колко малко неща са ми нужни. И че не е толкова страшно да си сам
ако си в хармония със себе си. Ако обаче не си, е истински кошмар. Не изпитвам културен шок, когато пътувам навън. Той се случва, когато се върна в България. Това е проблем - аз съм оттук, не е нормално да се чувствам по този начин. Но така сме поставили нещата от живота си, че малкият ни ад е именно тук.

- Имаше ли телевизор в килията ти?
- По принцип не трябваше да има, но някой беше оставил един миниатюрен. Дъщеря ми гледаше анимационни филмчета, като ми дойде на гости. Швейцария е идеалната държава за отглеждане на деца.

- А България?
- Ние много обичаме децата си, но не си оправяме държавата, поне за тях. А това е българската мантра - за децата. Когато бях на 6, на колкото е сега дъщеря ми, майка ми и баща ми говореха: "Ясно е, че нашият живот е пропилян, но поне за децата да се оправи". Всички говореха така. Сега е моят ред да кажа същото. Това е лошо повторение. Иначе дъщеря ми се чувстваше прекрасно в Швейцария. В тамошните зоопаркове животните ходят между хората, природата е запазена и чиста, детски площадки, музей на играчките... Манастирът първо й се видя малко странен, но бързо се адаптира. Тя пътува навсякъде с нас, настройва се лесно и бързо.
Не иска да ходи на детска градина което не ме учудва.

- Какво друго видя из Европа?
- Пътувах два пъти до Полша - излязоха ми две книги там. Подемът в литературата на средна Европа в момента е огромен. преди съм бил леко подозрителен към полското - заради прекаления католицизъм. Но сега виждам, че там има страхотен интерес към музика, литература и изкуства - вътре в обществото, стимулиран от държавата. Полша е бързо и силно развиваща се средноевропейска страна. Значи все пак изкуство и икономика са свързани. Фестивалът в прекрасния Краков, където участвах, си беше позволил да покани 10 чужди автори от ранга на нобелиста Орхан Памук, много нашумялата британска писателка Джанет Уинтерсън, Дубравка Угрешич, Петер Естерхази и др. Беше пълно с млади хора - автентичен интерес към литературата. Между държавата и обществото има неписан договор, че културата е от огромно значение. Но и моят съсед, унгарският писател Надаш, призна, че при тях също има тежка криза. Иначе той е истинска звезда. Превеждан на много европейски езици, но особено популярен в Германия. Романите му са големи, тежки, централноевропейски - предпочитани от немците, трудносмилаеми за англосаксонците.

- Как се отнасят към теб събратята ти по перо?
- Разбираме се добре. Но е по-лесно да си унгарски писател, отколкото български. Стъпваш на натрупвания, които са известни на западноевропейския читател. Имаш литературно лоби в Западна Европа. Но пък ние имаме един особен шанс - да изненадваме, да използваме това, че не знаят нищо за нас.

- Организирахте ли си бохемски вечери?
- Умерено. Все пак Петер Надаш е на 70. Но при тях възрастта няма голямо значение. Никой не се интересува на колко си години. В чужбина времето тече по различен начин и хората остаряват по-бавно. Тъжно е, когато сравняваме родителите си с техни връстници в Европа. Там изглеждат много по-съхранени.
Албена АТАНАСОВА
вестник Стандарт