КРАЯТ НА ИЛЮЗИИТЕ

Любомир Котев

Българинът, като котката, мъчно пада на гърба си. Непримирим е нашенецът, инат, не иска, за нищо на света, да признае поражението си. Така е всякога и във всичко, но особено упорити сме, ако трябва да признаем, за пореден път, че сме се подлъгали, когато правим политически избор. Избор, било екзистенциален, било политически, ние обикновено сме безсилни да направим и най-често сме увлечени от харизмата или лъжите на поредния месия. Следваме сляпо нарочения за спасител лъжепророк, загрижени не толкова за неговия, колкото за собствения си авторитет, дори като виждаме вече провала му. Ние – ако сме достатъчно откровени, непременно ще си признаем – не сме и особено изненадани от провала, някак сме се досещали, че предстои, знаели сме, че непременно ще се случи. Ние, общо взето, най-често гласуваме не „За”, а „Против”, гласуваме не толкова за новото начало, колкото против тия, дето са си пълнили кемера за наша сметка. Ние гласуваме, водени от негативни чувства, водени от завистта и злобата, гласуваме, по правило, деструктивно, не конструктивно. Жадуваната от мнозинството „ желязна ръка” е жадувана, заради надеждата, че ще бъдат наказани властниците, забогатели, докато ограбват труда ни. Инак, желязната ръка, е недолюбвана у нас, щом е всеизвестно, че всеки гледа я да крадне, я да кръшне, пък на тези, дето си гледат съвестно работата се подиграваме. Въобще, сложно е уж елементарното ни мислене, усложнено от противоречията, в които всякога е оплетено, а ги има тези противоречия, заради вечното ни хитруване. Българският народ, знае се, е измислил поговорката за вълка и агнето, чието отношение към диалектическите противоречия е, меко казано, странно. Нашият мерак всякога, при всякакви обстоятелства, да се стремим да примиряваме непримиримото е особено пакостен, когато е гарниран с политика. Нашата страст да търсим месията и следваме сляпо месията, всъщност, иде от нежеланието ни да решаваме сами проблемите си, както трябва и когато трябва, както се случва това във всяка цивилизована страна. Ние, образно казано, все се надяваме някой да извади кестените от огъня, докато ние се греем на него, а после да ни ги поднесе с обгорелите си ръце. Нашите илюзии, всъщност, не са илюзии, а сметки, криви сметки, непремерени, сметки без кръчмар, в които напразно, но неотстъпно вярваме. Непоколебима и непримирима е вярата ни в чудото, ако ще ни донесе лесна слава, или лесни пари, без да се мъчим, без да се поизпотим или попритесним. Илюзиите у нас умират бавно, мъчително, тъкмо заради неповяхващата вяра, че той, нарочения за месия, ще свърши работата ни тъй, както ни е удобно, тъй, както искаме. И не щем, за нищо на света, не щем да вникнем в простичката истина, че този, когато сме нарочили за спасител, е някой от нас, някой като нас, но по-порочен, още по-порочен, щом тъй щедро го ласкаем, щом гъделичкаме и без туй голямата му суета. Ние започваме да мислим, що годе сериозно, що годе рационално, за проваления, за провалящия се спасител, едва когато ножът е опрял в кокала, както казваме. Краят на илюзиите, простичко казано, идва, когато не можем да си купим хляб, или когато не можем да платим сметката си за тока, когато трябва да гладуваме или студуваме. И сега, като сме разочаровани, дори ако сме уплашени, страхливи, сме още по-непримирими, преливащи от омраза. Не знам способен ли е да обича силно българинът, но е сигурно, че може да мрази силно, разрушително и непоколебимо! И страшно, защото като мрази, ако мрази истински, той е не просто яростен, но и притворен, както всякога, не разчита толкова на открития бунт, колкото на подмолното действие. Дълбае, като къртица дълбае, разочарования, отвратен или отчаян българин, дълбае бавно, но методично, разрушително, докато срути и челичния авторитет, докато срути всяка обществена сграда, дори самата държава, ако остане сляпа за гнева му. Излезлият на улицата народ е само едно предупреждение, категорично предупреждение, но не и фатално, ако може и иска да му угоди държавата, ако има волята да реши проблемите му. Нашата държава обаче, ако се доверим на опита, обикновено не иска, или не може да реши и най-простичкия проблем, най-лесното социално уравнение. Причината е, че нашата държава се състои от чиновници, които са или корумпирани, или некомпетентни, а най-често и корумпирани, и некомпетентни. Липсата на смислена социална политика у нас, може да се твърди, се дължи, преди всичко, на корупционните схеми, гълтащи безмилостно средствата, които биха могли да формират надеждни социални фондове и да гарантират надеждна социална политика. И, като е невъзможно да се откажат от рушветите, заради които са влезли в политиката, родните политици и държавните чиновници, като не могат да разчитат на смислена социална политика, разчитат на безсмислени лъжи. Най-трогателните сред тях, направо затрогващи, са, че у нас, точно тук и точно сега, консумираме най-евтиния бензин в Европа или най-евтината електроенергия, например. И аз не знам дали за цинизъм става дума, или за малоумие, но инак е ясно, че тия, които ни управляват, са безсилни да измислят поне една свястна лъжа. Инак биха се позамислили, биха схванали, че някой ще се сети, че цени изобщо няма, че цените винаги се съотнасят към работната заплата, към доходите на населението. Да, хората не са толкова прости, обидно е да се гледа тъй безпардонно на човека и е наивно да се вярва, че той е неспособен да направи някоя най-простичка сметка. Тази, например, че ако бензинът у нас е с няколко евроцента по-евтин от бензина в Германия, където средната заплата е поне осем пъти по-висока, то бензинът у нас, въпреки номиналната цена, е поне седем пъти по-скъп. Още по-страшна, по-отчайваща е тази сметка, когато е дума за цената на електроенергията, защото е очевидно, че потребителят е неправомерно натоварен с такси, уповавайки се на благоразположението на правителството към монополите. И се стига до подобен парадокс, но далеч по-смущаващ, ако сравняваме цената на електроенергията в Германия и у нас, разликата сега, като че ли, е по-голяма, отколкото при бензина. Е, щом е тъй, ножът наистина е опрял о кокала, положението наистина е станало нетърпимо и само политическото късогледство може да накара някой от самозабравилите се родни политици да вярва, че народът е случайно на улицата, или че гневът ще е от ден до пладне. Търпението ни, това прословуто, робско търпение, очевидно е изчерпано, краят на илюзиите е дошъл и послушният, вечно хитруващ българин, вече е непослушен. Фатално ще е, ако в мига, в който се отърсва от илюзиите си народът, разчитат на илюзии управляващите, фатално за нас, но фатално и за тях! Дано го проумеят навреме, защото ако провалът им, така или иначе, е неизбежен, предизвестен отдавна, провалът на България все още може да се избегне, поне отчасти…