Изборът на наместник-председател на Българската православна църква е от типа”кажи ми какво не се случи, за да ти кажа какво се случи.” По информация от медиите 12-те подадени гласа са били разпределени така: 7 за митрополит Кирил Варненски, 4 за сливенския митрополит Йоаникий и 1 за русенския митрополит Неофит. След като няколко дни всички духовници, обикновени граждани и дежурните коментатори обясняваха колко огромна и непрежалима е загубата на патриарх Максим, Светият синод избра за негов наместник човек, възможно почти най-отдалечен от него по всички показатели. Почти-то е заради пловдивския митрополит Николай, който в обществените представи е още по-отдалечен. Непрежалили загубата на Максим, още ронейки сълзи по патриарха, който единствен по думите им с неговата устойчивост, смирение и търпение можел да запази единството на църквата, членовете на Светия синод не избраха човека, който без съмнение е най-близко като профил до Максим, сливенския митрополит Йоаникий. Сливенският митрополит Йоаникий признаваше два патриарха – патриарх Максим и патриарха на българската литература Иван Вазов. Виждала съм го да произнася стихове на Вазов със същото блажено изражение, с което цитира думи на светци. Отваря напосоки тома със стихотворения и с каквото му се падне, с това си подслажда душата. Чете на български, руски, гръцки, а когато не чете, пише. Не може ли, питала съм го, да поизмените някое старо слово, вместо да пишете по цяла нощ ново и на сутринта пак да сте за очен лекар? Отговаря: „Как така старо? Къде се е чуло и видяло такова нещо?”

Понякога изглежда толкова невписан в пейзажа на днешния ни ден, че предизвиква умиление. Прилича на човек, с когото можеш да се справиш лесно и бързо. Той обаче има свои оръжия, наивни, но по своему силни. Преди 1989-та властта си харесала катедралния храм в Сливен за изложбена зала. Дядо владика отишъл в ОК на БКП и казал едно изречение: Не мога да ви спра, затова ще направя каквото мога – ще вляза в манастир. Странно, но подействало. По време на разкола бил отведен насила (разбирай отвлечен) в един манастир край Поморие, за да подкрепи алтернативния синод. Той не проговорил нито дума и не поел хапка и капка три дни. Странно, но подействало. Той не разказва за това, а когато съм го питала вярно ли е, отговаря: „Що може да ми направи човек, щом Бог е с мен.” Той изглежда наивен, мек, крехък. Само изглежда.  

 Суетата му се разпростира дотам, че поиска да има красотата на земята, по която ходи, на филм. Това беше подаръкът, който си направи за някаква годишнина – филм за общуването му с пролетта, лятото, есента и зимата. По този повод ще пътуваме към родното му село Пет могили, където той иска да влезе в житата, високи и натежали, и да изпее народна песен. Разказвала съм ви тази история, но сега – на фона на линкълна на новия наместник Кирил – ми изглежда още по-важна.

Пристигаме с камера пред митрополията, където сме сигурни, че ни чака новият корейски автомобил, за който се чу, че е даден от синода. Не, ще пътуваме до селото с волгата, която е на годините на българо-съветската дружба. Защо с нея? Е, как иначе – не разбира дядо владика, - това е частно пътуване, а новият автомобил е служебен. А волгата не е ли служебна? – търсим логика. Ох, тя вече не е никаква, въздъхва шофьорът Петко. Седалката му е подпряна с две щайги, иначе пада. Ние двамата с видеооператора се сместваме на задната седалка, дядо владика сяда до шофьора. Не тръгваме, седим. Побутвам шофьора Петко, питам с очи. Той пък с ръце ми показва, че дядо владика се моли. За какво? За пътя, да стигнем – шепне Петко, - нали виждаш, че тая кола разчита само на молитви. В този момент митрополитът прекръства през стъклото пътя, тръгваме.

Петко, моля Ви да спазвате Закона за движение по пътищата и Правилника за приложението му, казва дядо Йоаникий на шофьора си. Двамата са толкова време заедно, че са обиколили няколко пъти екватора, но си говорят на „Ви”. Петко все пак говори малко по-различно от владиката: „Вижте сега, дядо, не ми давайте съвети за техника, то Вие, ако имахте въобще някакво отношение към техниката, нямаше да пътуваме с такава кола. И щяхте да си носите мобилния телефон! А не да ме карате да спирам всеки път на първата бензиностанция, да звъним на протосингела да провери дали сте загасили кандилото. Защо не си носите телефона, а?”

На задната седалка ние се кискаме безгласно, защото знаем причината. Когато един ямболски бизнесмен подарил на дядо Йоаникий мобилен телефон за рождения му ден, му казал: ето, вижте, тук сега се появяват едни икони... И на дядо владика му е странно да възприеме такива икони. „Не го нося, защото не е активиран”, отговаря митрополитът победоносно, че знае такъв термин. И, вдъхновен от пейзажа, продължава да рецитира стихове.

Никого не убихме по пътя с някоя изхвръкнала ламарина, никой не ни премаза заради пушека, пристигнахме в селото. Трябваше да спрем. Петко вика: Оглеждайте се за дърво. Оказа се, че волгата по-трудно спира, отколкото тръгва. Затова на възловите спирки, шофьорът си имал по едно набелязано дърво, намалява скоростта до възможното и много плавно спира о дървото, рационализаторско изобретение на Петко. Отпред волгата си има вече оформена вдлъбнатина от това технологично решение. Тук дърво, там дърво, все циментови стълбове. Хеле, намери се една слива. „А деуто в гаража, щото това било частно пътуване”, мърмори Петко.” Виж въздухът как трепти, виж житата колко златни...” – това пък дядо владика. Въобще не се учудвам, че заради чувствителността му хората го сравняват все с едни такива поетични неща – бил като свещ, бил човек-трепетлика…

Но едновременно с това…Йоаникий никога не обясни как и защо е станал агент Кирилиевич – крие ли се зад това име нещо повече от формално съгласие. Живял ли е Кирилиевич иили исамо се е преструвал, че живее? Очакваният точно от митрополит като него катарзис не се състоя. Дядо Йоаникий благослови мегаломанския 33-метров кръст над Сливен, издигнат по замисъл на бизнесмени, който голяма част от сливенци и до днес възприемат като престараване на гузни съвести. Дядо Йоаникий преживя самотно и в мълчание позора (загадката?) с открадването на частица от мощите на св. Йоан Кръстител в сливенски храм. Няколко дни новината дори беше скрита.

Точно така би направил и Максим  във всеки от тези случаи. Светият синод обаче вече няма нужда от човек като Максим, колкото и сълзи да бяха пролети за него. Затова и не избра митрополит Йоаникий за наместник. А това означава, че в църквата предстои да се случват съвсем нови неща. Но едва ли за добро, както се надявахме.

“Редута”