I
Бях - малък аз, но още помня:
във стаята ни бедна, скромна
висеше образ завехтел
до божата света икона.
Над него имаше корона,
под него пък - двуглав орел1.
И често майка ми тогази
ме вдигаше да видя ази
отблизо тоз лик свят и стар
и нежно думаше ми: "Чадо,
целуни тоя хубав дядо,
целуни българския цар!"
И оттогаз го аз обикнах.
Кога на възраст попристигнах,
от моя тейко аз узнах,
че руский цар родей се с нази,
че турците той гони, мрази,
че той ще ни спаси от тях.
Кога ни псуваше тиранът,
"Московци!" - викаше ни с гняв.-
Разбрах, че тейко беше прав.
И вярвах, че да ни отбранят,
ще хвъркнат бърже къмто нас,
все колчем плачехме със глас.


 II

 И тъй отрано с таз идея,
с таз вяра хванах да живея.
И чакам аз, за мъст готов,
и целият народ ми чака,
кога в теглото и във мрака
да чуем руский силен зов.
И чакаме... тъй както роба
на мъка си последний час,
тъй както Лазар чака в гроба
да чуй гласа на своя спас!

Навред, де чуват се въздишки,
де сълзи ронят се вдовишки,
де тежки железа дрънчат
и дето кървите течат,
и дето има мъченици,
и обезчестени девици,
и бедни, голи сироти,
и окървавени бащи,
и черкви, села развалени,
и пълни с кокали полени -
при Тунджа, Тимок и при Вит;
вред, дето робът жаловит
към север горестно поглежда,
вред, дето грей една надежда,
вред, дето пълно е с тъга,
навред, по всичка България,
една се дума чуй сега,
един стон, един глас: Русия!

 

 

III

 

    Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!
    То спомня ни, че ний кога сме
забравени от целий свет,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свет.

    Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!
    Там, там молбите ни се чуват
и в днешния печален час
сърца все братски се вълнуват
осемдесет милйона с нас!

 

 

IV

 

О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руският орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"

 

 

V

 

О, здравствуй ти, Русийо мощна,
света трепнa от твоя глас,
скокни, царице полунощна,
зовем те ний, ела при нас!
България сега те вика.
Часът настана: твой завет
и твойта мисия велика
да ги изпълниш в тоя свет!

 

Затуй си ти прочута, славна
и друга нямаш с тебе равна;
затуй обхващаш полусвет -
царства, народи, океани -
и нямаш изглед, край и чет;
затуй те бог до днес отбрани
от толкова беди, душмани;
затуй можа да съкрушиш
Мамая-хан и Бонапарта,
затуй врага си ти страшиш,
кога те гледа и на карта,
затуй зовеш се ти Света,

затуй те любим кат баща
и чакаме като Месия:

    Затуй си ти Русия!

 

22 ноември 1876