Времето на липите е време за цигани. Горан Брегович го няма наоколо, за да ги прибере в оркестъра си или просто да им осигури някакво друго занимание и те се концентрират пред къщата ми.
Единственото, което имам. Всъщност го имам наполовина, другата половина държи мой роднина, който щеше да ми приписва своя дял, след като аз наплатя нужното на друг роднина, но в крайна сметка не сложи подписа си.

И сега съм наполовина с имот, наполовина съм на нокти, защото не зная какво ще му  хрумне на моя човек. Няма страшно, категорично казваше вуйчо ми, докато си оправяхме с него сметките, но после дръпна към апартамента си далеч от Тунджа и ме остави да си блъскам главата как да оправя положението.
Адвокатът, стар приятел от филизите на демокрацията, се опитваше да ми вдъхне кураж, но по закон не можа да измисли нищо. Абсолютно нищо. И така си стоя с половината къща и тръпна кога другият ще дойде да поиска своята половина.

Циганите това не ги интересува. Те са в диханието на късната пролет и като котки на валериан налитат върху липата. Аз пък налитам да браня дървото. Имам опит от предни пролети и зная, че ще изпочупят клоните и ще офейкат.

Преди години имахме куче и смуглите ми приятели не смееха да припарят. Кучето обаче замина в отвъдното и сега те ме чакат още от сутринта, за да им дам знак да се качват на липата. Аз обаче се ослушвам – нямат стълба и уж са само две момичета, но виждам как на двайсетина метра дебне цяла тумба и качат ли се на дървото всичките, от липата няма да остане и папер.
„Ще пусна кучето и ще стане лошо”, опитвам се да ги сплаша, обаче те помнят, че вече имам само котка, а тя като ги чуе хуква да се крие чак в салмата. А пустата липа ухае неистово и ромчетата стават все по-агресивни.

Циганско време, каквото и да ми разправят от „Джемини” и всички други възможни подобни организации. Единият от съседите ми е полицай и се позовавам на неговия авторитет, ала възмургавата група е видяла как той е отпрашил с колата на работа.
И ще се върне чак вечерта, а дотогава от липата може да няма и помен. Съседът- полицай има в двора си лозница, но тя е навътре, а оградата му е не само желязна, но и много висока и неговата е лесна. Моята е неясна, понеже като нямат стълба, ще се качат на дувара и той няма да има кой знае колко по-различна съдба от дървото.

„Да ти пикая на липата, нека да я оберат, само да се махнат”, казва в тия пролетни дни брат ми, който живее далеч от къщата и му е лесно да се прави на ларж. А аз, като ги пусна да се катерят по оградата, сетне няма защо да се чудя къде са изчезнали дюлите, сливите или ябълките.
Просто времето е циганско. И е за сватби и погребения, както казваше моят приятел Горан Брегович, преди да се скараме. Той има огромна къща, не си знае стаите, обаче не пуска ромите вътре, а ги държи в сърцето си. Затова се и скарахме.
В сърцето си и аз държа много етноси, но когато са на разкрач от мен, ми идват други помисли. През зимата една от смуглите уж предлагаше безплатна любов на ъгъла на улицата, а сетне един съсед се оказал без мобифона си. За капак, отказал бързата любов, така че беше на зян отвсякъде. И на втората ракия все това ми разправя.

Дали заради мобифона, дали заради несъстоялата се свирка, не върви да го питам.
Тумбата е набъбнала, вероятно са наясно, че след малко трябва да отивам на работа и най-сетне ще могат да окупират дървото.
Ако собственикът на другата половина от къщата се интересуваше често от нея, можех да му се обадя и да дежурим на смени. Той обаче пази железен неутралитет, само дето не слага подписа си пред нотариуса, както се бяхме разбрали.

Докато водя поредната словесна канонада с братята – роми и им обяснявам, че искам да видя дървото непокътнато довечера, идват бачкатори от Енергото. Вадят такъмите и за двайсет минути подстригват липата нула номер.
Пречела на кабелите.
„Бате, ти си виновен, досега щяхме да я оберем и можеше да останат и клони”, подсмърча едно от ромчетата.
И е право, да го вземат мътните.