Наградата „Дамян Дамянов“ /на Сливен/ за 2024 г. получИ поетът Кръстьо Раленков от гр. Пловдив .

УМОРА
Обича да разопакова разумът
невнятния подарък на живота.
Ти слушаш как жените разговарят
и как мъжете спорят за белота.

Изглеждат някак непредназначени.
Безцелни.
Скучни.
Иронични.
Като нехрумнала идея,
сменена с горестна въздишка.

Прелива празникът в неизбродима пустош…
Защо са всички те?
И ти –
защо си?
О, как изящно мисълта се спуска
по въжената стълба на въпросите.

Но тя, която бе принцеса някога,
сега е грозна и недоверчива.
Сега е зле прикрит инстинкт за бягство,
метафора за мъртва перспектива.

Но тя, която беше всепроникваща,
сега на себе си е симулация.
И дарбата й да се самопредизвиква,
е просто навик, нелишен от грация.

И в свят, безсмислен като женски разговор,
креслив като мъжете със белота,
ти си припомняш: Господ взема разума.
А след това си взема и живота.

АЙДЕ, ГЛУПОСТИ

Бръсти стадото. Хлопа скокливо със хлопки.
Археолози на хълма правят разкопки.

И е много зелено, но не е твърде зелено.
Точно колкото трябва - не повече. Не прекалено.

Със култура, която се пита отляво надясно,
питам кой е по-жив: този миг или тези възкръсващи
пластове.

"Айде, глупости!" - рече ми убедено козаря.
"Миналото е минало. Виж това стадо. То сега е България."

ЕДНОКРАТНО

Не е пътека – намек за пътека е.
Тук някой е пресякъл през тревите,
преминал е случайно, еднократно, вълните им са стигали до
кръста му.
Къде е искал да отиде, господ знае, един такъв плувец
насред тревите,
но тук, изглежда, устни е разквасил със шепа дяволити
горски ягоди,
а по-надолу, без да забележи, е стъпкал следващите без да
иска.

О, тъй навярно съм вървял през книгите и устни съм
разквасвал
с дъхав смисъл, а два-три реда по-надолу – съвсем неволно

смисъла съм стъпквал. Къде съм искал да отида – господ
знае.
Това е онзи еднократен господ, който държи ръката на
четящия
в една единствена и невъзможна за никой друг и никога
вселена.
Не е пътека – намек за пътека е…

ИЗПРАЩАЧЪТ НА СТРАСТ

Той минава насън през места, дето не е вървял
и тъгата внезапно го сепва.
Натежава в сърцето му,
както жива и жилава кал
по обувките есенни лепне.

Пали бавна цигара в нощта
и с наслада отровата вдишва.
И се срива със стълбчето на пепелта
в онова,
за което не може да пише.

Онова, за което не може да пише, е дим.
Композиции дни, отпътували страстно за никъде.
Изпращачът на страст може само да замълчи.
След страстта да сънува.
И тихо насън да извика.

Тъй, навярно, сънува и всяка скала
и мълчи,
и обраства със лишеи…

Той сънува в нощта своя странен талант –
онова,
за което не може да пише.

Кръстьо Раленков