Тези дни Господ ни замеря с градушка –
пакостливо дете е понякога той, дебела глава.
Страшна люлка небесна, а на нея се люшка
съществото на живота ни и на смъртта.

Днеска Господ е малък, колко малък обаче –
на пет години, на две хиляди, на милиард и една?
Тези дни момчето го мързи да решава задачи
и хвърля отгоре ни ледени зърна.

Ще ни счупи главите, и то най-милостиво,
но нали го обичаме – ще се примирим.
Господ е наше момче и дано ни е живо,
и дано да е жив през всичките векове Божият син.

Но да спре, да се кротне и да дойде накрая –
да поседне между нас, докато бурята реве.
Казват, че Господ е началникът на Ада и Рая,
аз не вярвам и мисля, че е момче.

И го пиша с цялата си измъчена възхита
и с цялата си безпомощност, и яд, и скръб.
Обичам те, момче, но искам да те попитам –
защо правиш живот и защо правиш смърт?

Николай Милчев @акцент