Честито на всички именици!

Да си спомним за Борислав Ненов:

ЗЛАТИСТА ТИШИНА

В началото на демокрацията е и дори циганите не искат да метат площада и градинките в центъра на града, а очакват да станат чудеса и някой да почне да раздава хляб и пържоли наготово. В София народът живее от митинг на митинг и когато моят приятел Панайот, бъдещият свещеник на село Трудовец, ми цъфва на гости и разказва как с кучето си Херц станал медийна звезда, се изненадва, че към полунощ го подканям да си лягаме.

"Ама ти още ходиш на работа ли", учудва се аверът ми, за когото бумтежът на демокрацията е просто безкраен купон. Съпругата ми чете за изпити и е на път да го изхвърли от апартамента. Боксерът Херц е олигавил целия килим, жилището не е мое, но все пак още имам думата и наливам по една ракия за изпроводяк на госта...

Синьо време е, Даката обаче е потънал в своите светове и на път за работа го виждам да подрежда боклуците в градинката до площад "Освобождение". Даката е много по-възрастен и все пак едва ли знае, че тоя същият площад някога се е казвал "Кобург", после са зарязали името на монарха, за да осъмне в началото на 50-те години като "Сталин".

Даката може в ония години да е крачил бодро именно по "Сталин" - биографията му е мешавица, в която се преплита вечерна гимназия, милиционерски години, кореспондентски митарства и студентстване, което май никой не помни.

Включително и той. В деня, в който подрежда боклуци и камъчета в градинката, Даката сякаш е забравил, че е автор на стихосбирката "Тополов град", излязла през 1972 година.

Или някой добър шегобиец,
щом видял, че си хубав и млад,
глътка вино преди да отпие -
те нарекъл
Тополовград?

Така пише в дебютната си книга Даката, познат край Тунджа и като Недялко Динев. На обяд пак ще го видя - разположил се е царствено в Клуба на дейците на културата и довършва осмото си кебапче, подкрепено от солидна гарнитура и една голяма водка. Стои сам на маса, бомбето е полегнало до него, както и се полага на местен класик. Още е зората на синьото време, малцина в града имат издадени книги и този факт е вбит здраво в паметта на Даката.

Сервитьорката обаче не знае за това велико събитие и носи сметката, с което свирепо оскърбява трубадура на Тополовград. "Не съм обядвал нищо, чувам от хората, че тука идвал един, който се представя за Недялко Динев и прави сметки от мое име", отсича поетът и потъва в долината на мълчанието.

Клубът на културните дейци, за съжаление, не е филиал на Парнас и девойката се готви да вдигне лют скандал. "Остави тая работа, ние ще платим", казва един приятел и дава повод на Даката тържествено да се пренесе при нас.

"Превеждали ме на гръцки език, а не получавам никакви пари за авторските права", споделя поданикът на римите и поръчва с шармантен жест три водки. "Как я мислят тая работа!", поглежда от упор към нас Недялко и ние тутакси се съгласяваме, че това е колосална несправедливост.

Отново в града
при децата
си спомних
най-светлия ден.
И малкия кръг
на софрата
гори
като слънце във мен!

Петнайсетина години по-късно Даката и Иван Б., мислител, обхванал цялата вселена, ми махат да отида при тях. Двамата са приседнали на маса пред ресторант "Тунджа", Б. ми връчва топлата си стихосбирка, придружена с манифест към бъдещото човечество. Жестът е монументален, но не се сещам за нищо друго, освен да извикам три бири. "Говорим си тука с Даката", въвежда ме в хавата Иван Б. Аз се намествам, за да чуя беседата, ала двамата се гледат с гордо мълчание и оставят цигарите да им боядисват щедро пръстите.

Смрачава се и чак тогава авторът на "Тополов град" дава признаци на живот - трябва да хваща автобуса за Старческия дом, защото заключвали след малко. Иван Б. му напомня, че утре трябва пак да говорят и тръгва по площад "Освобождение", скандирайки своето послание към бъдещото човечество.

Повелителят на световете някак го прилъгаха да влезе в клиника и да се завърне оттам никой, притихнал след електрошоковете. Авторът на "Тополов град" не позволи да го лекуват и остана някъде "след веселия, мокър, южен вятър. И след отминалия облак над пшениците".

Вчера дъщеря му събираше камъчета из градинките, вероятно без да подозира колко много скръб има да преброди край Тунджа, докато се озове при баща си. Така и не съм намерил гроба на Недялко Динев. Много гробове не зная, дали защото мъртвият Ямбол се разрасна или понеже не смея да погледна назад?

Рисува зимата над София
последния си акварел.
И скърца меко,
скърца рохкия
сняг
пред кварталния хотел.
И някъде
съвсем накрая,
преди да стигна
у дома -
сред светлините
на трамвая
вали
златиста тишина.

"Имате ли парцел, в който вали златиста тишина. Поне понякога", ми идва да попитам чиновничката в гробищния парк, но жената се е заровила в квитанциите и просто паля една цигара, за да чуя отнякъде кашлянето на Даката.

Бел. Яс Бог да прости и колегата на Борислав Борис Начев