И когато животът озъбен над мен се намръщи,

и ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма,

аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи

с девет цветни лехи и усмивката топла на мама.

Мама прави юфка. И разстила корите на двора

върху чисто платно, от брашно и любов натежало...

И присядат смирено край нея животни и хора,

всеки стиснал във скута си своята купичка бяла.

Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има.

Не оставя за себе си даже строшена коричка.

И със своята обич и своята сила за трима

до небето израства. И сякаш е майка на всички.

Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне –

вие идвайте тихо, сами или двама по двама.

Аз ще давам по равно на всички, които са гладни,

и ще расна полека... Додето достигна до мама.

© Ники Комедвенска