Улики

Бях свършил обяда и я наблюдавах през дима на цигарата си.

— Когато аз съм се родила, млади човече, току-що е била свършила последната Световна война. Това са позорни страници в историята, но поне с тях е дошъл краят и на национализма. Земята се оказва твърде малка за нациите и те започват да се групират в Зони. Този процес се извършва не много бързо. Когато съм се родила, Съединените американски щати са били все още нация, а не просто част от Северната зона. И промяната от нации към Зони води до един златен век в сравнение с предишното столетие, за който допринасят и нашите роботи.

— Имате предвид Мислещите машини ли?

— Да, и тях, но аз си мисля по-скоро за един човек. Той умря миналата година. — В гласа й неочаквано прозвуча дълбока мъка. — Или поне взе мерки да умре, разбирайки, че ние не се нуждаем повече от него. Става дума за Стивън Байърли.

— Да, досетих се, че говорите именно за него.

— Той се появи за първи път на политическата арена в 2032 година. Тогава вие сте били още дете, та едва ли помните при какви странни обстоятелства стана това. Когато той се кандидатира за кмет, избирателната компания беше несъмнено една от най-необикновените в историята.

* * *

Франсиз Куин беше политик от новата школа. Разбира се, този израз, както и всички подобни на него, не означава нищо. Повечето „нови школи“, които непрекъснато никнат, са били известни още в обществения живот на древна Гърция, а може би и в обществения живот на древната Шумерска държава и в наколните селища на праисторическа Швейцария — само че не сме достатъчно осведомени за това.

Но за да избегнем едно въведение, което обещава да бъде скучно и сложно, най-добре ще е да отбележим веднага, че Куин не беше кандидат в изборите, не ходеше на лов за гласове, не държеше предизборни речи и не подправяше бюлетини. Точно тъй, както и Наполеон не е дал нито един изстрел в битката при Аустерлиц.

И понеже политиката има свойството да събира най-различни люде, веднъж пред бюрото на Алфрид Ланинг се озова Куин. Рунтавите побелели вежди на Ланинг, надвиснали ниско над очите му, изразяваха силно раздразнение. Той беше недоволен.

Дори Куин да знаеше това, то не би го обезпокоило ни най-малко. Гласът му звучеше дружелюбно — може би професионален навик.

— Предполагам, доктор Ланинг, че познавате Стивън Байърли.

— Само съм чувал за него. Той е известен.

— Аз също го зная. Може би се готвите да гласувате за него при следващите избори?

— Не мога да кажа. — В гласа му определено се долавяха остри нотки. — Аз не следя политическите борби и дори не знаех, че се е кандидатирал.

— Той скоро може да ни стане кмет. Разбира се, засега е само юрист, но нали големите дъбове израстват от…

— Да, да — прекъсна го Ланинг, — това съм го чувал някъде. Не е ли по-добре да пристъпим по същество към въпроса?

— Та ние вече пристъпихме, доктор Ланинг — каза Куин от меко по-меко. — Аз съм заинтересован да не позволя господин Байърли да се издигне повече от поста окръжен прокурор, а вие сте заинтересован да ми помогнете в това.

— Аз ли съм заинтересован? Хайде де! — Веждите на Ланинг се надвесиха още по-ниско.

— Е, да речем, не вие, но „Ю. С. Роботс“. Идвам при вас като бивш научен ръководител на корпорацията, защото зная, че ръководството й все още се вслушва във вашите съвети. От друга страна, вие вече не сте така здраво свързан с тях и имате значителна свобода на действие, дори ако някои действия не са съвсем позволени.

Доктор Ланинг помълча известно време, потънал в размисли. После каза вече по-любезно:

— Съвсем не ви разбирам, господин Куин.

— Това не ме изненадва, доктор Ланинг. Но работата е доста проста. Може ли? — Той запали цигара от семплата си, но много изящна запалка и на едрото му лице се появи доволно изражение. — Споменахме вече за господин Байърли — тази странна и доста колоритна личност. Допреди три години никой не го знаеше. А сега е широко известен. Той е поривист и надарен човек и безсъмнено най-способният и умен прокурор, когото познавам. Мога само да съжалявам, че не влиза в кръга на моите приятели…

— Разбирам — каза машинално Ланинг, загледан в ноктите си.

— Миналата година — продължи спокойно Куин — ми се удаде случай да проуча господин Байърли, и то доста основно. Знаете ли, винаги е полезно да разучиш подробно миналото на политик, който се обявява за реформи. Да знаете колко често помага това… — Той се усмихна странно, гледайки тлеещия край на цигарата си. — Но в миналото на господин Байърли няма нищо забележително. Спокоен живот в провинциално градче, колеж, рано починала жена, автомобилна катастрофа и бавно оздравяване след нея, юридическо образование, преместване в столицата и прокурор. — Франсиз Куин поклати бавно глава и добави: — Но в сегашния му живот има нещо много забележително. Нашият окръжен прокурор никога не яде!

Ланинг вдигна рязко глава и погледът му неочаквано се изостри.

— Какво казахте?

— Нашият окръжен прокурор никога не яде — повтори Куин на срички. — Или по-точно казано, никой не го е виждал да яде или да пие. Никога. Давате ли си сметка какво значи това? Не рядко, а никога.

— Това е просто невероятно. Заслужават ли доверие вашите осведомители?

— Заслужават и аз не виждам нищо невероятно. Освен това никой не е виждал нашия окръжен прокурор да пие — нито вода, нито алкохол — или да спи. Има и други неща, но мисля, че вече се изразих достатъчно ясно.

Ланинг се отпусна на облегалото на креслото. Известно време двамата се стрелкаха с погледи, после старият робоспециалист поклати глава и каза:

— Не. Ако съчетая казаното от вас с факта, че го казвате тъкмо на мен, става съвсем ясно накъде биете. Но това е невъзможно.

— Но той никак не прилича на човек, доктор Ланинг.

— Ако ми кажете, че той е преоблечен сатана, все още има възможност да ви повярвам.

— Аз ви казвам, че това е робот, доктор Ланинг.

— Аз пък ви казвам, че в живота си не съм чувал по-невероятно нещо, господин Куин.

И пак мълчалив двубой.

— И въпреки това — Куин угаси внимателно цигарата си — ще трябва да проучите тази невероятна история, като използувате всички възможности на корпорацията.

— Такова проучване аз няма да предприема, господин Куин, това е сигурно. Нима предлагате корпорацията да започне да се меси в местните политически борби?

— Вие нямате избор. Представете си, че реша да публикувам тези факти, без да имам доказателства. Уликите са доста косвени.

— Ваша работа.

— Но аз не искам това. За предпочитане е да има доказателства. Което е и във ваш интерес, защото такъв род реклама ще нанесе немалко вреди на корпорацията ви. Предполагам, че са ви добре известни законите, които забраняват използуването на роботи в населените светове.

— Разбира се!

— Знаете, че „Ю. С. Роботс“ е единственото предприятие в Слънчевата система, което произвежда позитронни роботи, а ако Байърли е робот, той непременно е позитронен робот. Известно ви е също, че всички позитронни роботи се дават под наем, а не се продават; че корпорацията остава собственик и стопанин на всеки робот и следователно носи отговорност за неговите действия.

— Господин Куин, няма нищо по-лесно от това, да се докаже, че корпорацията никога не е произвеждала човекоподобен робот.

— А може ли да произведе? Говорим просто за възможности.

— Да, може.

— И очевидно това е възможно да стане и тайно. Без да се регистрира в книгите ви.

— Не и позитронният мозък, сър. Тук се преплитат твърде много фактори, а и всичко става под най-строг правителствен контрол.

— Да, но роботите се износват, чупят се, повреждат се — и биват демонтирани.

— А позитронните мозъци или се използуват отново, или се унищожават.

— Виж ти! — Франсиз Куин си позволи едва забележим сарказъм. — Ами ако някой от тях случайно, разбира се, не бъде унищожен и случайно се намери човекоподобен робот, в който още не е вложен мозък?

— Изключено!

— Вие ще трябва да доказвате това пред правителството и пред народа, тъй че защо не го докажете първо на мен?

— Но какъв смисъл би имало корпорацията да произвежда човекоподобен робот? — изгуби търпение Ланинг. — Какви могат да бъдат нашите съображения? Съгласете се, че ние можем да имаме поне малко здрав разум.

— Моля ви, драги мой. Корпорацията би била много доволна, ако в различните населени светове бъде разрешено да се използуват човекоподобни роботи. Това би донесло огромни печалби. Но у хората са се наслоили предразсъдъци в това отношение. Тогава нека първо им се даде възможност да свикнат с такива роботи — ето какъв способен юрист си имаме, какъв добър кмет. А те се оказват роботи. Купувайте нашите роботи!

— Пълна фантастика И щеше да предизвика смях, ако не беше доведена до абсурд.

— Възможно е. Но защо не докажете, че е така? Или все още предпочитате да го докажете пред публика?

В стаята вече притъмняваше, но още не беше достатъчно тъмно, за да не се забележи червенината, която изби от притеснение по лицето на Алфрид Ланинг. Робоспециалистът протегна бавно ръка към бутона и стените се обляха в мека светлина.

— Ще видим — каза той.

 

 

Трудно е да се опише лицето на Стивън Байърли. По документи той беше на четиридесет години и наглед — пак на четиридесет, но неговият здрав, жизнен и добросърдечен вид лишаваше автоматично от всякакъв смисъл изтъркания израз „изглежда на толкова, на колкото е“.

Това беше още по-вярно, когато той се смееше, а в момента той се смееше Смехът му ехтеше силно и продължително, стихваше за малко, после пак се разнасяше.

А напрегнатото лице на Алфрид Ланинг представляваше нещо като паметник на недоволството. Той понечи да се обърне към жената, която седеше до него, но тя само сви тънките си безкръвни устни.

Най-после Байърли успя да си поеме дъх и дойде на себе си.

— Не, кажете, доктор Ланинг… наистина ли? Аз!… Аз робот?

— Аз не твърдя такова нещо, сър — сряза го Ланинг. — За мен е достатъчно да сте представител на човешкия род. И тъй като не сте произведен от нашата корпорация, напълно съм убеден, че сте такъв — поне от гледище на закона. Но понеже предположението, че сте робот, беше изказано най-сериозно от не случаен човек…

— Не казвайте името му, ако това ще отрони дори зрънце от нашата гранитна етика, но нека го наречем условно Франк Куин. Продължавайте!

Ланинг изсумтя силно, ядосан, че го прекъснаха, и след подчертано гневна пауза продължи с още по-леден глас:

— …от не случаен човек — сега не е време да гадаем името му, — аз съм принуден да потърся вашата помощ, за да го опровергая. Самият факт, че такова предположение може да бъде изказано и разпространено чрез средствата, които този човек има на разположение, може да нанесе голям удар на компанията, която аз представлявам — дори ако това твърдение остане недоказано. Разбирате ли ме?

— Да, съвсем ясно ми е в какво положение сте. Самото обвинение е смешно. А неприятностите, които ви чакат, са сериозни. Извинете, ако съм ви обидил със смеха си, но ме разсмя обвинението, а не вашето затруднение. Как мога да ви помогна?

— Много лесно. Ще трябва само да си поръчате обяд в някой ресторант, да се снимате на масата и да изядете обяда в присъствието на свидетели.

Сега, когато най-трудната част от този разговор отмина, Ланинг се отпусна в креслото си. Жената до него наблюдаваше внимателно Байърли и дотолкова бе погълната от това, че не вземаше никакво участие в разговора.

Стивън Байърли срещна погледа й за миг и едва се откъсна от него. После отново се обърна към робоспециалиста. Известно време въртя замислено в ръце бронзовото преспапие, което беше единственото украшение на бюрото му. След това каза тихо

— Боя се, че не мога да ви направя тази услуга — и вдигна ръка. — Почакайте, доктор Ланинг. Разбирам, че цялата тази история ви е неприятна, че са ви замесили в нея против волята ви и вие чувствувате, че играете недостойна и дори смешна роля. Но все пак този въпрос много по-пряко засяга мен, тъй че бъдете толерантен. Преди всичко не мислите ли, че Куин — така де, онзи не случаен човек — ви заблуждава, за да ви накара да вършите това, от което той е заинтересован?

— Едва ли такъв уважаван човек ще рискува да се изложи, ако не усеща здрава почва под краката си.

В очите на Байърли вече нямаше и следа от смях.

— Вие не познавате Куин. Той е способен да се задържи върху урва, на която и коза не би пристъпила. Предполагам, че ви е запознал с подробностите на това проучване, което твърди да е правил на миналото ми.

— Достатъчно, за да се убедя, че корпорацията ще има доста главоболия, докато го опровергае. А за вас това е толкова лесно.

— После, вие сте повярвали, че аз не ям. Но вие сте учен, доктор Ланинг! Каква логика само! Никой не ме е виждал да ям, следователно аз не ям. Което и трябва да се докаже.

— Вие прибягвате до прокурорски маневри, за да усложните един толкова прост въпрос.

— Напротив, мъча се да изясня въпроса, който вие с Куин толкова много сте усложнили. Знаете ли, аз наистина не спя много, това е вярно и, разбира се, никога не спя пред публика. А и не обичам да ям с други хора — някаква особена идиосинкразия, вероятно на нервна почва, — но това не вреди никому. Вижте, доктор Ланинг, нека ви изложа една хипотеза. Да допуснем, че имаме работа с политик, който гледа на всяка цена да отстрани своя противник и ровейки се в частния му живот, се натъква на такива странности, за каквито току-що стана дума. Да допуснем след това, че за да очерни колкото е възможно повече своя противник, той прибягва до вашата компания като идеално средство за тази цел. Допускате ли в такъв случай, че той ще дойде и ще каже: „Еди-кой си е робот, защото не яде с хора и аз никога не съм го виждал да заспи на заседание на съда, а веднъж, когато надникнах през прозореца му посред нощ, той четеше книга и забелязах, че в хладилника му няма никакви продукти?“ Ако ви кажеше такова нещо, щяхте да се обадите да му сложат усмирителна ризница. Но той ви казва: „Той никога не спи, никога не яде“, и вие дотолкова сте поразен от това твърдение, та не ви идва наум, че е невъзможно то да се докаже. И започвате да играете по свирката му.

— Независимо дали смятате този въпрос за сериозен, или не — каза Ланинг със застрашително упорство, — за да се ликвидира той, е необходим само обядът, за който ви казах.

Байърли отново се обърна към жената, която го наблюдаваше все тъй внимателно с каменно лице.

— Извинете, добре ли чух името ви? Доктор Келвин, нали?

— Да, господин Байърли.

— Робопсихологът на „Ю. С. Роботс“?

— Робопсихологът, моля.

— Нима психологията на роботите е толкова различна от човешката?

— Колкото Луната от Земята — позволи си да се усмихне студено тя. — Преди всичко роботите са безкрайно честни.

В ъгълчетата на устата на юриста трепна усмивка.

— Това вече е тежък удар. Но аз исках да кажа друго. Тъй като сте психо… тоест робопсихолог, при това жена, готов съм да се обзаложа, че сте направили нещо, за което доктор Ланинг не е и помислил.

— Какво именно?

— Взели сте в чантата си нещо за ядене.

Нещо трепна в очите на Сюзън, тренирани да гледат с безразличие.

— Вие ме удивлявате, господин Байърли.

Тя отвори чантата си, извади една ябълка и спокойно му я подаде. Доктор Ланинг, след като едва не подскочи в началото, сега проследи със затаен дъх как ябълката премина от едната ръка в другата.

Стивън Байърли спокойно отхапа парче от ябълката и все така спокойно го сдъвка и глътна.

— Видяхте ли, доктор Ланинг?

Доктор Ланинг се усмихна с такова облекчение, че дори веждите му добиха за секунда добродушно изражение. Но това продължи не повече от миг. Сюзън Келвин каза:

— Бях любопитна да видя дали ще я изядете, но това, разбира се, нищо не доказва.

— Нима? — усмихна се Байърли.

— Естествено, не доказва. Очевидно е, доктор Ланинг, че ако този мъж е човекоподобен робот, имитацията би трябвало да бъде пълна. Той прекалено много прилича на човек. В края на краищата ние цял живот се движим между хора и някакво само приблизително сходство не би могло да ни измами. Той трябва да бъде направен безупречно. Обърнете внимание на кожната тъкан, на цвета на ирисите, на костите на ръката. Ако това е робот, жалко, че не е произведен от нашата фирма. Такава изпипана работа! И мислите ли, че който се е погрижил за всички тези подробности, не би се сетил да добави няколко устройства за ядене, сън, отделяне? Може би само за извънредните случаи например, за да се избягнат положения като сега създалото се. Така че едно ядене нищо не доказва.

— Чакайте малко — изръмжа Ланинг, — аз не съм чак такъв глупак, какъвто се мъчите да ме изкарате и двамата. За мен няма значение човек ли е господин Байърли, или не. Важното е да спася от беда корпорацията. Един обяд на публично място ще ликвидира този въпрос веднъж завинаги, каквото и да направи Куин. А тънкостите можем да оставим на юристите и робопсихолозите.

— Но, доктор Ланинг — каза Байърли — вие забравяте, че в случая е замесена политика. Аз толкова много държа да бъда избран, колкото Куин — да попречи на избирането ми. Между другото, забелязахте ли, че се изтървахте и казахте името му. Това е един стар професионален трик. Знаех си, че ще се изтървете.

Ланинг се изчерви.

— Какво общо имат тук изборите?

— Сензацията е нож с две остриета, сър. Щом Куин иска да ме обяви за робот и има кураж да направи това, аз пък имам куража да поема хвърлената ръкавица.

— Искате да кажете, че… — ужаси се Ланинг.

— Именно. Искам да кажа, че ще го оставя да действува — да си избере въже, да опипа здравината му, да си отреже колкото е нужно, да му върже примка, да пъхне главата си и да се озъби. А с останалите подробности ще се заема аз.

— Прекалено самоуверен сте.

Сюзън Келвин стана.

— Да вървим, Алфрид. Няма да го разубедим.

— Ето, виждате ли, че разбирате и от човешка психология — усмихна се Байърли.

 

 

Но вечерта, когато Байърли остави колата си на транспортьора, водещ към подземния гараж и се приближи до къщата си, в него като че не личеше онази самоувереност, която бе направила впечатление на доктор Ланинг.

Когато той влезе, човекът в инвалидната количка вдигна поглед към него и се усмихна. Лицето на Байърли грейна от обич. Той пристъпи към количката.

Гласът на сакатия представляваше хриплив, чегъртащ шепот, който излизаше от завинаги изкривена уста, зинала на лицето, цяло насечено от белези.

— Закъсня, Стив.

— Закъснях, Джон, зная. Но днес се сблъсках с една необичайна и интересна трудност.

— Така ли? — нито обезобразеното лице, нито немощният глас можеха да изразят нещо, но в ясните очи личеше тревога. — Не можеш ли да се справиш с нея?

— Не съм съвсем сигурен. Може би ще се наложи да ми помогнеш. Ти си големият ум в тази къща. Искаш ли да те изнеса в градината? Навън е чудна вечер.

Силните му ръце вдигнаха Джон от количката. Внимателно, почти нежно те обхванаха раменете и бинтованите му крака. Байърли мина бавно през стаите, спусна се по полегатата бетонна пътечка, направена специално за инвалидната количка, и през задната врата излезе в градината, оградена със стена с бодлива тел по горния й край.

— Защо не ме оставиш да се возя в количката, Стив? Това е глупаво.

— Защото ми прави удоволствие да те нося. Имаш ли нещо против? Нали и на самия теб ти е приятно от време на време да излезеш от това механизирано возило. Как се чувствуваш днес?

Безкрайно внимателно той положи Джон върху прохладната трева.

— Как искаш да се чувствувам? Но разкажи ми за твоята трудност!

— Тактиката на Куин в предизборната кампания ще се опира главно на твърдението, че аз съм робот.

Джон отвори широко очи.

— Откъде знаеш? Това е невъзможно. Просто не мога да повярвам.

— Е, щом ти казвам, значи е така. Днес при мен идваха едни от главните учени на „Ю. С. Роботс“, а зад това несъмнено стои той.

Ръцете на Джон късаха стръкче след стръкче трева.

— Ясно. Ясно.

— Но нека го оставим той да избира оръжието — каза Байърли. — Знаеш ли, имам една идея. Чуй я и кажи ще можем ли да я осъществим.

 

 

Тази вечер в канцеларията на Алфрид Ланинг се разиграваше няма сцена — само от погледи. Франсиз Куин гледаше замислено Алфрид Ланинг. Ланинг гледаше свирепо Сюзън Келвин, а тя гледаше с нищо неизразяващ поглед Куин.

Франсиз Куин наруши мълчанието, опитвайки се да разведри атмосферата:

— Блъф! Измислил го е, но не го е домислил.

— И вие сте готови да заложите на тази карта, господин Куин? — попита с безразличие доктор Келвин.

— Как да ви кажа, всъщност вие залагате.

— Слушайте — викна силно Ланинг, с което се мъчеше да скрие явния си песимизъм, — ние направихме това, което искахте от нас. Видяхме с очите си този човек да яде. Смешно е да се твърди, че е робот.

— Така ли мислите? — Куин се обърна към Келвин. — Ланинг казва, че вие сте специалист.

Ланинг започна почти заплашително:

— Внимавайте, Сюзън…

Но Куин го прекъсна меко:

— Моля ви, защо не я оставите да се изкаже? Вече половин час седи тук жената и дума не е обелила.

Ланинг съвсем се обърка. Струваше му се, че от лудостта го дели само една крачка.

— Добре — каза той, — говори, Сюзън. Ние няма да те прекъсваме.

Сюзън Келвин само го погледна, после прикова студения си поглед в Куин.

— Има само два начина да се докаже вън от всяко съмнение, че Байърли е робот. Засега вие разполагате само с косвени улики, които позволяват само да се повдигне обвинение, но не доказват нищо. А господин Байърли, струва ми се, е достатъчно умен, за да отбие такова нападение. Вие сигурно мислите същото, иначе не бихте дошли тук. И така, има два начина да се докаже, че е робот: физически и психологически. Първият включва дисекция или рентгенова снимка. Как може да стане това, е вече ваша работа. Вторият предполага да бъде проучено поведението му. Ако той е позитронен робот, неизбежно ще се подчинява на Трите закона на роботиката. Позитронният мозък не може да бъде конструиран другояче. Знаете ли тези Закони, господин Куин?

Тя процитира бавно, отчетливо, дума по дума прословутите Закони, които са напечатани с едър шрифт на първа страница в „Наръчник по роботика“.

— Чувал съм за тях — каза Куин нехайно.

— Тогава ще ме разберете лесно — отвърна сухо Сюзън Келвин. — Ако господин Байърли наруши макар един от тези закони, той не е робот. За съжаление това правило е еднопосочно. Ако той се подчинява на законите, това не доказва нищо.

Куин вдигна учтиво вежди:

— Защо, докторе?

— Защото, ако се замислите, Трите закона на роботиката са по същество принципни в повечето системи от етични норми, съществуващи на Земята. Всеки човек, предполага се, има инстинкт за самосъхранение. Това е Третият закон при робота. Всеки „порядъчен човек“ с обществено съзанание и чувство за отговорност се подчинява на известни авторитети: вслушва се в мнението на своя лекар, на шефа си, на правителството, на психиатъра, на приятеля; подчинява се на законите, спазва общоприетите норми, съобразява се с обичаите дори когато това нарушава спокойствието му или го излага на опасност. Това е Вторият закон при робота. И накрая всеки „порядъчен човек“, предполага се, обича ближния си, защищава приятеля си, готов е да рискува живота си за другите. Това е Първият закон при робота. С две думи казано, ако Байърли спазва всички Закони на роботиката, той може да бъде робот, но може да бъде просто и един много свестен човек.

— Значи никога не можете да докажете, че той е робот — произнесе Куин.

— Може би ще успея да докажа обратното — че не е робот.

— На мен това не ми трябва.

— Налага се да приемете наличните доказателства. А желанията ви си остават чисто ваша работа.

В този миг Ланинг биде озарен най-неочаквано от една мисъл.

— Чакайте! — запъна се той. — Идвало ли ви е наум, че длъжността окръжен прокурор е доста необичайно занимание за един робот? Съдебно преследване на хора, смъртни присъди — нима това не значи да нанасяш безкрайни вреди на хората?

Куин застана нащрек.

— О, няма да се измъкнете така лесно — каза той. — Това, че е окръжен прокурор, още не означава, че е човек. Нима не знаете служебната му биография? Та той се хвали с това, че нито веднъж не е възбуждал съдебно преследване срещу невинен, че десетки хора са останали неосъдени само защото е отхвърлил като недостатъчни уликите срещу тях. Въпреки че вероятно би могъл да убеди съда да ги осъди. Така стоят нещата.

Слабите бузи на Ланинг потрепваха.

— Не, Куин, не! В Законите на роботиката не се казва нищо за вината на човека. Един робот не може да реши дали даден човек заслужава смърт. Това не е във възможностите му. Той не може да причини вреда на човека — бил той негодник или ангел.

— Алфрид — обади се уморено Сюзън Келвин, — не говори глупости. Какво ще стане, ако един робот види някой умопобъркан, който се готви да подпали някоя къща заедно с хората в нея? Ще попречи ли на умопобъркания, или не?

— Ще му попречи, разбира се.

— А ако единственият начин да го възпре е да го убие…

Ланинг издаде само някакъв неопределен гърлен звук. И толкоз.

— Отговорът на този въпрос, Алфрид, е, че роботът ще направи всичко възможно да не го убие. Ако умопобърканият все пак умре, роботът ще се нуждае след това от психотерапия, защото иначе самият той може да полудее, изправен пред такова противоречие — да наруши буквата на Първия закон, за да остане верен на духа му.

— А да не би Байърли да е умопобъркан? — попита Ланинг, като вложи в тези думи всичкия сарказъм, на който бе способен.

— Не, но досега той лично не е убил никого. Той само разкрива факти, които показват, че даден човек е опасен за околните — за множеството, което наричаме общество. Така той застава в защита на мнозинството и по този начин изпълнява безукорно Първия закон. По-нататък от това той не отива. Съдията е този, който осъжда престъпника на смърт или на затвор, ако заседателите са го признали за виновен. Тъмничарят затваря престъпника. Палачът го екзекутира. А господин Байърли само изяснява истината и помага на обществото. След като вие, господин Куин, се обърнахте към нас за съдействие, аз се позапознах с кариерата на Байърли. И открих, че в нито една от заключителните си речи той не е искал смъртна присъда. Открих още, че неведнъж се е изказвал за премахването на смъртното наказание и е финансирал щедро изследователски институти, които работят в областта на съдебната неврофизиология. Той очевидно е привърженик на схващането, че престъпникът трябва да бъде лекуван, а не наказван. Според мен това е показателно.

— Така ли? — усмихна се Куин. — Показателно в смисъл, че намирисва на робот?

— Не е изключено. Кой отрича това? Такива действия и постъпки са присъщи само на роботите или на много благородни и почтени хора. Разберете, че е просто невъзможно да се прокара разграничителна линия между роботите и най-добрите измежду хората.

Куин се отпусна в креслото. Гласът му трепереше от нервност.

— Доктор Ланинг, възможно ли е да се създаде човекоподобен робот, който външно да не се различава по нищо от човека?

Ланинг се позамисли и отговори неохотно:

— Експериментално това вече е правено в „Ю. С. Роботс“ — без позитронен мозък, разбира се. Като се използуват човешки яйцеклетки и хормонален контрол, може да се получи човешка плът и кожа върху скелет от пореста силиконова пластмаса, чието естество не може да бъде определено при външно изследване. Очите, косата, кожата могат да бъдат наистина човешки, а не човекоподобни. И ако към това се добави позитронен мозък и каквито щете още вътрешни устройства, ще се получи човекоподобен робот.

— Колко време ще отнеме това?

Ланинг се замисли.

— Ако имате подръка всичко — мозъка, скелета, яйцеклетките, необходимите хормони и апаратура за облъчване, — горе-долу два месеца.

Политическият деец стана.

— Тогава ще видим как изглежда господин Байърли отвътре. Това ще донесе лоша слава на „Ю. С. Роботс“, но не можете да отречете, че ви дадох възможност да я предотвратите.

Щом останаха сами, Ланинг се обърна нетърпеливо към Сюзън Келвин:

— Защо настояваше…

Тя отвърна рязко и мигновено:

— А ти какво искаш: истината или оставката ми? Нямам намерение да лъжа заради тебе. Корпорацията може да се погрижи за себе си. Не бъди страхливец.

— Ами ако той разпори Байърли и се разлетят пружинки и зъбчати колела? Тогава какво?

— Няма да го разпори — каза презрително Келвин. — По съобразителност Байърли е най-малкото равен на Куин.

 

 

Една седмица преди да бъде утвърдена кандидатурата на Байърли, вестта обиколи града. Но „обиколи“ не е точната дума. Вестта залиташе, препъваше се, падаше и ставаше. Отначало тя предизвикваше смях и остроумни шеги. Ала невидимата ръка на Куин лека-полека засилваше натиска и смехът започна да става пресилен, зазвуча кухо и неуверено и хората взеха да се замислят.

На самото събрание за утвърждаване на кандидатурите цареше смут. Макар да не се очакваше борба. Още преди седмица беше ясно, че няма друг сериозен кандидат освен Байърли. Той нямаше съперник и сега. Щат не щат, трябваше да утвърдят неговата кандидатура, но това хвърляше хората в такъв смут.

Положението не било толкова лошо, ако средният гражданин не се разкъсваше между нещо крайно сериозно — ако обвинението беше вярно, и невероятно глупаво — ако то беше лъжливо.

На другия ден след като събранието утвърди как да е кандидатурата на Байърли, в един вестник се появиха извадки от обширното интервю с доктор Сюзън Келвин, „световноизвестната специалиста по робопсихология и позитроника“.

Това, което настъпя после, народът лаконично нарича „лудница“.

Фундаменталистите само това чакаха. Те не представляваха някаква политическа партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към „атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост. Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия живот.

Фундаменталистите не се нуждаеха от нови поводи, за да проявят ненавистта си към роботите и робопроизводителите. Но поводи като обвинението на Куин и интервюто с Келвин бяха достатъчни, за да придадат тежест на тяхното негодувание.

Огромните заводи на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ напомняха кошер, който кипеше от въоръжена охрана. Заводите се готвеха за война.

Около къщата на Стивън Байърли в града гъмжеше от полиция.

Всички останали проблеми на предизборната борба бяха забравени, а предизборната кампания можеше да бъде наречена така само дотолкова, доколкото запълваше промеждутъка между утвърждаването на кандидатурите и самите избори.

 

 

Появата на суетливия дребен човек не смути Стивън Байърли. Не му направиха впечатление и мяркащите се на заден план униформи. На улицата пред кордона от мрачни полицаи чакаха верни на традицията на своя занаят, репортерите и фотографите. Една предприемчива телевизионна компания беше закотвила камера срещу входа на скромната къща на прокурора и говорителят с изкуствено възбуден глас правеше най-подробни коментари.

Суетливият дребен човек пристъпи напред. Той държеше в ръце дълъг официален документ.

— Господин Байърли, това е разпоредбата на съда, която ме упълномощава да обискирам тези помещения с оглед на незаконното присъствие на… ъ-ъ-ъ… механизирани хора или роботи от всякакъв вид.

Байърли се понадигна и взе хартията. Хвърли й равнодушен поглед, усмихна се и я върна.

— Всичко е редовно. Влизайте и си вършете работата. Госпожо Хопън — повика той икономката си, която влезе неохотно от съседната стая, — моля ви, придружете ги и им помогнете, с каквото можете

Дребният човек, който се казваше Хароуей, се поколеба, почервеня, опита се напразно да улови погледа на Байърли и каза на двамата полицаи

— Да започваме.

След десет минути се върнаха.

— Готово ли е? — попита Байърли с безразличен тон на човек, който не се интересува особено от отговора.

Хароуей се покашля, подзе с писклив глас, но се спря и започна отново, този път гневно:

— Слушайте, господин Байърли, ние имаме инструкция да претърсим най-внимателно къщата.

— Не го ли направихте вече?

— Беше ни казано съвсем определено какво да търсим.

— Е, и?

— С една дума — да не го усукваме повече, — наредиха ни да претърсим вас.

— Мене ли? — усмихна се широко прокурорът. — А как смятате да направите това?

— Ние носим флуорограф.

— Значи искате да ми направите рентгенова снимка. А имате ли това право?

— Нали ви показах разпоредбата.

— Може ли да я видя още веднъж?

Хароуей, на чието чело блестеше нещо повече от обикновено усърдие, подаде втори път документа. Байърли каза с равен глас:

— Сега ще ви прочета какво трябва да претърсите: „жилищната собственост на Стивън Алън Байърли на адрес 335, Уилоу Гроув, Ивънстрън, а също гаражи, складове и всякакви постройки и помещения, принадлежащи към нея, а също дворното място, принадлежащо към нея…“ да-а… и така нататък. Всичко е вярно. Но, драги мой, тук няма нито дума, че трябва да претърсите вътрешностите ми. Аз не съм част нито от жилището, нито от дворното място. Можете да претърсите костюма ми, ако смятате, че съм скрил в джоба си някой робот.

Хароуей знаеше много добре кому дължи назначението си и нямаше никакво намерение да отстъпи, щом му се представяше възможност да заеме много по-добра, тоест по-високоплатена длъжност. Той каза с отсянка на закана в гласа:

— Вижте, имам разрешение да огледам цялата мебелировка и всичко, което намеря в къщата ви. А вие се намирате в къщата, така ли е?

— Забележително умозаключение. Да, аз се намирам в къщата. Но аз не съм мебел. Като пълнолетен и вменяем гражданин — мога да ви покажа медицинско свидетелство за второто — аз, съгласно законите на Зоната, имам известни права. Да ме претърсите по начина, по който вие искате, би означавало посегателство върху личната ми неприкосновеност. В случая този документ не е достатъчен.

— Да, но ако сте робот, нямате право на лична неприкосновеност.

— Безспорно. И все пак документът не е достатъчен, защото от него се подразбира ясно, че съм човек.

— Къде пише това? — Хароуей грабна листа.

— Там, където се казва „жилищната собственост на“ и така нататък. Роботът не може да има собственост. И добре ще е, господин Хароуей, да кажете на работодателя си, че ако той се опита да издаде документ, в който да не се подразбира, че съм човек, аз незабавно ще заведа срещу него гражданско дело и той ще трябва да докаже, че съм робот, въз основа на сведенията, с които разполага в момента. Не успее ли да направи това, ще заплати солидна глоба за опита да ме лиши неоснователно от правата ми, предвидени в законите на Зоната. Нали ще му предадете всичко това?

Крачейки към вратата, Хароуей се обърна:

— Вие сте много хитър юрист…

Пъхнал ръка в джоба, той постоя така няколко секунди. После излезе, усмихна се към телевизионната камера, която все още работеше, махна с ръка на репортерите и извика:

— Утре ще има нещо за вас, момчета. Шегата настрана.

Когато се намести в колата си, извади от джоба някаква машинка и се вгледа в нея. За първи път му се случваше да прави снимки с рентгенов рефлектор. Надяваше се, че ги е направил както трябва.

 

 

Куин и Байърли никога не бяха се срещали насаме лице срещу лице. Но видеофонът почти се равняваше на една такава среща. Всъщност това беше в буквалния смисъл на думата среща лице срещу лице, въпреки че за всеки един лицето на другия представляваше черно-бяла снимка, получена посредством фотоелементи.

Инициативата за тази „среща“ беше на Куин. Именно Куин се обади пръв и заговори доста безцеремонно:

— Рекох си, ще ви е интересно да знаете, Байърли, че смятам да направя обществено достояние факта, че носите защитен екран против рентгенови лъчи.

— Виж ти! В такъв случай сигурно вече сте го направили. Имам чувството, че нашите предприемчиви представители на печата вече от доста време подслушват всичките ми телефонни разговори, които водя от кабинета, та затова през последните седмици съм се окопал вкъщи.

Байърли говореше така, сякаш води разговор с близък приятел.

Куин присви устни.

— Този разговор няма опасност да бъде подслушан. Взел съм мерки, макар и с известен риск за себе си.

— Не се съмнявам. Никой не знае, че вие стоите зад тази кампания. Поне това не е казано официално. Иначе то е обществена тайна. На ваше място бих се разтревожил. Та казвате, нося защитен екран, а? Предполагам, че сте открили това, когато рентгеновата снимка, направена онзи ден от вашата пионка, се е оказала преекспонирана.

— Давате ли си сметка, Байърли, как на всички ще стане съвсем ясно, че вие се боите от рентгенов преглед?

— С което ще стане и ясно, че вие или вашите хора сте посегнали незаконно на личната ми неприкосновеност.

— Кого интересува това?

— Може и да интересува някого. Във всеки случай то е показателно за вашата и моята тактика, не мислите ли? Вие пет пари не давате за правата на отделния гражданин. А аз много държа на тези права. Аз няма да се подложа на рентгенов преглед не за друго, а защото по принцип държа на правата си. И когато ме изберат, ще защищавам по същия начин правата на другите.

— От това несъмнено ще излезе интересна предизборна реч. Но никой няма да ви повярва. Звучи твърде високопарно, за да е искрено. И още нещо — изведнъж с по-твърд тон, — онзи ден вашето „домочадие“ не е било в пълен състав.

— В какъв смисъл?

— Според този рапорт — той запрелиства книжата пред него, които се виждаха на видеофона — едно лице е липсвало — сакатият.

— Точно така — каза спокойно Байърли, — сакатият. Моят стар учител, който живее при мен, сега е в провинцията — вече два месеца е там. Такива случаи се определят като „крайна необходимост от почивка“. Да имате някакви възражения?

— Вашият учител, казвате. Той не беше ли някакъв учен?

— Някога беше юрист — преди да осакатее. После получи официално разрешение да се занимава с биофизически изследвания. Има собствена лаборатория и съответните органи, към които можете да се обърнете, са уведомени подробно за работата, която той върши. Тя не е кой знае какво, но за него, горкия, е хоби, което му запълва времето. А аз му помагам, доколкото мога.

— Разбирам. Ами този… учител… разбира ли от производство на роботи?

— Не мога да съдя за познанията му в една област, в която самият аз съм невежа.

— А той има ли някакъв достъп до позитронни мозъци?

— Попитайте за това вашите приятели от „Ю. С. Роботс“. Те ще знаят най-добре.

— Ще бъда кратък, Байърли. Вашият сакат учител е истинският Стивън Байърли. А вие сте робот, създаден от него. Ние можем да докажем това. Именно той е претърпял автомобилна катастрофа, а не вие. Това може да се провери.

— Нима? Тогава проверявайте. Желая ви успех.

— Можем да обискираме и имението на вашия тъй наречен учител. Да видим какво ще се намери в него.

— Как да ви кажа, Куин — усмихна се широко Байърли, — за съжаление моят тъй наречен учител е болен човек. Имението в провинцията е нещо като санаториум за него. При това положение правото му на лична неприкосновеност има двойно по-голяма сила. Няма да можете да получите разрешение за обиск, ако не представите сериозни причини. Но независимо от това аз няма да ви преча.

Последва пауза. Куин се наведе напред, така, че лицето му изпълни целия екран и проличаха тънките бръчки по челото му.

— Байърли, защо упорствувате все още? И без това няма да ви изберат.

— Така ли?

— Нима това не ви е ясно. Не виждате ли, че отказът ви да опровергаете обвинението, че сте робот — което бихте могли да сторите много лесно, като нарушите един от Трите закона, — още повече убеждава хората, че наистина сте робот?

— Засега виждам само, че от малко известен и не особено забележителен юрист станах фигура от световна величина. Не може да се отрече, че ви бива в рекламата.

— Но вие все пак сте робот.

— Казано, но недоказано.

— Доказано достатъчно, за да не ви изберат.

— Тогава успокойте се — вие печелите.

— Довиждане — каза Куин, за първи път с отсянка на злоба в гласа си, и екранът угасна.

— Довиждане — каза невъзмутим Байърли пред празния екран.

 

 

Байърли доведе учителя си в града една седмица преди изборите. Автопланът се спусна в покрайнините.

— Ще останеш тук, докато минат изборите — каза му Байърли. — Ако нещата тръгнат зле, по-добре да си по-настрана.

В хрипливия глас, който се изтръгна от кривата уста на Джон, би могло да се долови безпокойство.

— Нима има опасност от изстъпления?

— Фундаменталистите се заканват, тъй че теоретически такава опасност има. Но аз не мисля, че ще успеят да направят нещо. Те не са реална сила, а само постоянен дразнител, който след време може да доведе до смутове. Нали нямаш нищо против да останеш тук? Не ми се ще да се безпокоя за теб.

— Добре, оставам. Все още ли мислиш, че всичко ще мине добре?

— Убеден съм. Някой да те е безпокоил там?

— Не.

— И ти изпълни добре задачата си.

— Дори много добре. Можеш да бъдеш спокоен.

— Тогава разполагай се и утре гледай телевизията.

Байърли стисна коравата му ръка.

 

 

Сбърченото чело на Лентън беше самото напрежение. Той имаше незавидната задача да ръководи предизборната агитация за Байърли, но как се води предизборна агитация, когато кандидатът хем отказва да разкрие стратегията си, хем отхвърля стратегията на своя доверен, когото е упълномощил да води агитацията.

— В никакъв случай! — това бяха любимите му думи, а напоследък станаха единствените му думи. — Казвам ти, Стив, в никакъв случай!

Той се изправи пред прокурора, който прелистваше машинописния текст на речта си.

— Хвърли това, Стив. Погледни, тази тълпа е организирана от фундаменталистите. Кой ще те слуша? По-скоро ще те замерят с камъни. Защо трябва да излизаш пред публика? С какво е по-лош един видеозапис?

— Ти искаш ли да спечеля изборите? — попита меко Байърли.

— Какви ти избори! Нищо няма да спечелиш, Стив. Аз се мъча да спася живота ти.

— Че животът ми не е в опасност.

— Не е в опасност! Не е в опасност! — Лентън издаде някакъв странен звук, като скърцане на пила. — Искаш да кажеш, че ще се изпъчиш на онзи балкон пред петдесет хиляди малоумници и ще се мъчиш да им налееш нещо в главата? На балкон, като средновековен диктатор.

Байърли погледна часовника си.

— Да, и то само след пет минути — щом телевизията бъде готова.

Лентън отговори почти нечленоразделно.

 

 

Множеството изпълваше оградения с въжета площад. Дърветата и къщите сякаш растяха направо от плътната човешка маса. А останалата част от човечеството гледаше по телевизията. Въпреки че бяха нищо и никакви местни избори, следеше ги целият свят. Като си помисли за това, Байърли се усмихна.

Но видът на самата тълпа не можеше да предизвика усмивка. Тя издигаше плакати и транспаранти, които повтаряха във всички възможни варианти едно и също обвинение. Враждебната атмосфера дотолкова се бе сгъстила, че беше почти осезаема.

Още от самото начало речта нямаше успех. Заглушаваха я ревът на тълпата и кресливите скандирания на организирани групи от фундаменталисти, които образуваха цели острови сред тълпата. Но Байърли продължаваше да говори — бавно, спокойно.

В стаята Лентън скубеше коси и пухтеше. И чакаше кръвопролитие.

Предните редове на тълпата се люшнаха. Някакъв костелив гражданин с изпъкнали очи и с костюм, който беше къс за тънките му дълги крайници, се провираше напред. Полицаят, който тръгна след него, едва си проправяше път. Байърли му махна гневно с ръка да остави човека.

Слабичкият гражданин излезе точно под балкона. Думите му не се чуваха от рева на тълпата. Байърли се наведе напред.

— Какво казвате? Ако искате да зададете смислен въпрос, ще ви отговоря. — Той се обърна към полицая, който стоеше до него: — Доведете го тук!

В тълпата се чувствуваше напрежение. От различни места започнаха да се чуват провиквания „Тихо!“, които постепенно се сляха в обща глъч, после позатихнаха. Зачервен и запъхтян, слабият човек застана пред Байърли.

— Искате да зададете въпрос ли? — попита Байърли.

Човекът впи поглед в него и каза с дрезгав глас:

— Ударете ме!

И неочаквано чевръсто подложи брадата си.

— Ударете ме де! Вие твърдите, че не сте робот. Докажете това. Не можете да ударите човек, чудовище такова!

Странна, пуста, мъртва тишина. Наруши я гласът на Байърли.

— Няма причина да ви ударя.

Слабият човек се изсмя дивашки.

— Не можете да ме ударите! Невъзможно ви е да ме ударите! Вие не сте човек, а чудовище, което се прави на човек.

Стивън Байърли стисна зъби, замахна с юмрук и му нанесе страшен удар в челюстта — пред очите на хилядите, които гледаха от площада, и на милионите, които гледаха телевизионния екран. Човекът падна възнак в безсъзнание. Лицето му изразяваше само безкрайна изненада.

— Много съжалявам — каза Байърли. — Вкарайте го вътре и се погрижете за него. Когато се освободя, искам да поговоря с него.

И когато доктор Келвин подкара колата си, само един от репортерите беше успял да се опомни дотолкова, че хукна след нея и изкрещя някакъв въпрос, който тя не чу. Но въпреки това Сюзън извика през рамо:

— Човек е.

Това беше достатъчно. Репортерът се втурна, накъдето трябваше.

Останалата част от речта може да се опише като „произнесена, но нечута“.

 

 

Доктор Келвин и Стивън Байърли се срещнаха още веднъж — една седмица преди той да положи клетва като кмет. Беше късно — минаваше полунощ.

— Не ми се виждате уморен — каза доктор Келвин.

Новоизбраният кмет се усмихна:

— Издържам и по-дълго без сън. Само не казвайте на Куин.

— Няма. Знаете ли — понеже споменахте Куин, — той имаше интересна версия. Жалко, че я опровергахте. Сигурно ви е известна.

— Само отчасти.

— Тя е във висша степен драматична. Стивън Байърли бил млад юрист, великолепен оратор и голям идеалист и имал известна слабост към биофизиката. Между другото вие интересувате ли се от роботика, господин Байърли?

— Само откъм юридическата й страна.

— А този Стивън Байърли се интересувал. Но станала автомобилна катастрофа. Жената на Байърли загинала, а неговата съдба била още по-лоша. Краката му останали осакатени, лицето — обезобразено, изгубил гласа си, а пострадал отчасти и разсъдъкът му. Не пожелал да се подложи на пластична операция и се откъснал от света. С юридическата професия се свършило — останали му само едни ръце и един ум. По някакъв начин той успял да се снабди с позитронен мозък, и то с един от най-сложните, способен да решава етически проблеми, което е най-висшето постижение на роботиката. После му създал тяло. И направил от своето произведение всичко онова, което самият той мечтаел някога да бъде. И го пуснал на бял свят под името Стивън Байърли, а той останал старият сакат учител, когото никой никога не е виждал…

— За съжаление — каза новият кмет — аз разруших тази версия, като ударих човек. По този повод, както разбрах от вестниците, вие сте казали окончателно думата си — аз съм човек.

— А как стана това? Ще ми кажете ли? Едва ли е случайност.

— Не съвсем. По-голямата част от работата свърши Куин. Моите хора започнаха лекичко да разпространяват слуха, че аз никога не съм ударил човек, че не съм в състояние да ударя човек; и че ако не направя това дори когато ме предизвикат, то ще е сигурно доказателство, че съм робот. Затова аз инсценирах тази глупава публична реч с целия шум и реклама около нея. Изключено беше някой глупчо да не се хване. По същество това беше евтин трик. Но в такива случаи всичко решава изкуствено създадената атмосфера. И, разбира се, емоционалният ефект осигури избирането ми, което беше и моята цел.

Сюзън Келвин кимна:

— Както виждам, навлизате в моята област — вероятно това е наложително за всеки политически деец. Но аз безкрайно съжалявам, че стана именно така. Аз обичам роботите. Обичам ги доста повече от хората. Ако бъде създаден робот, способен да стане обществен ръководител, той не би имал равен на себе си. По Законите на роботиката той няма да е в състояние да причинява зло на хората, ще бъде чужд на тиранията, на корупцията, на глупостта и предубежденията. И след като прослужи известно време, ще се оттегли, макар да е безсмъртен, защото за него ще е невъзможно да огорчи хората, като ги остави да разберат, че ги е управлявал робот. Това би било повече от идеално.

— Освен ако роботът не се провали в някоя работа поради вродените недостатъци на своя мозък. Защото позитронният мозък не може да се сравнява с далеч по-сложния човешки мозък.

— Той ще има съветници. Дори човешкият мозък не може да управлява без помощници.

Байърли погледна с интерес Сюзън Келвин.

— Защо се усмихвате, доктор Келвин?

— Защото Куин не е помислил за всичко.

— Искате да кажете, че неговата версия може да се допълни?

— Съвсем малко. Преди изборите този Стивън Байърли, за когото говори Куин, е бил три месеца в провинцията по някакви неизвестни причини. И се е завърнал точно в навечерието на вашата знаменита реч. В края на краищата той би могъл да направи втори път това, което веднъж вече е направил, още повече че втората задача е била значително по-лесна от първата.

— Не ви разбирам съвсем.

Доктор Келвин стана и приглади полата си. Очевидно се готвеше да си върви.

— Искам да кажа, че има един случай, в който роботът може да удари човек, без да наруши Първия закон. Но само в един случай.

— Кога?

Доктор Келвин, стигнала вече до прага, отвърна спокойно:

— Когато човекът, който трябва да бъде ударен, е просто друг робот. — Тя се усмихна широко и слабото й лице просия. — Довиждане, господин Байърли. Надявам се да гласувам пак за вас след пет години — в изборите за Координатор.

— Дотогава има много време — засмя се Стивън Байърли. Вратата се затвори след нея.

* * *

Гледах я стъписан, с широко отворени очи.

— Вярно ли е всичко това?

— От първата до последната дума — отвърна тя.

— Значи великият Байърли е бил робот.

— О, това никога няма да узнаем. Според мен да. Но когато е решил да умре, той е взел мерки да атомизират тялото му. тъй че е невъзможно да се докаже каквото и да било. И после, какво значение има дали е бил робот или не?

— Мммда…

— Вие също имате предубеждения към роботите, което е съвсем неоснователно. Той беше много добър кмет; и пет години по-късно действително стана Зонален координатор.

Айзък Азимов