разделиха тези дни демократичното ни общество

на два кръвожадно ненавиждащи се полюса (нищо ново).
Ако не знаехме, че историята на Галя е история от
нашето съвремие, много лесно можеше да се заблудим и
да си помислим, че разказваме за мъченичеството на
една жена, изгорена на клада през богоугодното
Средновековие.

Ала не сме в Средновековието. В България сме.
Без непременно да вземаме страна, нека зададем
необходимите въпроси. А те ще ни отведат където
трябва.

В пловдивското село Иван Вазово живее жена, заедно с
3-годишния си син, когото тя е избрала да назове
Буда. Тази жена не използва пари. Тя се храни с
всичко онова, „което пада от дърветата“ (по нейни
думи), а в дома ѝ често няма нито електричество, нито
чешмяна вода (без това да значи, че там няма светлина
и вода по принцип).
Първа точка: Галя е луда и детето ѝ трябва да се
отнеме.

Да проверим обаче кое е това общество, даващо с лека
ръка дефинициите за лудост и нормалност. Защото:
- нормално е мъже в рокли да тръбят на всеослушание
(най-вече по телевизията), че са жени и да изискват
от общността да се отнася с тях като с такива;
- нормално е същите тия мъже да водят на каишка едно
дете в пловдивски мол;
- нормално е в „цивилизования“ западен свят такива
мъже да посещават детски градини и да рекламират на
3-годишни хлапета колко е хубаво да си сменят пола;
- нормално е НФ „Култура“ да финансира изложба с
травестити по картини на Владимир Димитров-Майстора
(а за разкопки на тракийската гробница край Текето
няма пари);
- нормално е на българския книжен пазар да циркулира
книжка със заглавие „Юлиан е русалка“;
- нормално е в Софийския университет да се провежда
„обучение по ЛГБТ“.
Не е нормално обаче една майка да откаже детето ѝ да
бъде ваксинирано или пък да не пожелае то да се
сдобие с ЕГН.

Та, питането е следното: кой точно е оторизирал
нашето болно и извратено общество с правото да решава
кой е луд и кой – не, след като последните няколко
десетилетия доказаха, че повсеместно лудостта се
счита вече за нормалност?
В кой точно антиутопичен роман се намираме, че да
може настървени държавни чиновници безпроблемно да
отведат насилствено една жена от дома ѝ (след
„доброжелателен“ донос, разбира се), да я заклеймят
като побъркана и да я вкарат в лудница, след като тя
не е сторила нищо лошо на никого?
Детето на Галя трябва да бъде отнето.

А, да, детето трябва да се отнеме. Защото след още
двайсетина години, то също ще започне да тръби
наляво-надясно колко е хубаво човек сам да отглежда
храната си, вместо да се тъпче с полуфабрикати от
„Кауфланд“, които на 50 години ще го убият от рак.
Детето трябва да се отнеме, защото се намира в
рискова среда, рекоха „специалистите“. Ама, разбира
се.
Къде обаче са загрижените инквизиторски социални
служби, когато в циганските квартали през зимата
полуголи деца бягат по калните улици, въргалят се в
планини от боклуци (буквално) и се хранят с огризки
от контейнерите за смет? Къде са същите тия служби,
когато стотици български деца всяка нощ заспиват
пребити, разплакани и ужасени вследствие на поредния
домашен скандал с участник баща алкохолик или майка с
разстроени нерви? Къде са детските бранители, когато
педофилската мрежа в страната се разраства с
невиждана мащабност и съвсем необезпокоявана
показност (къде въобще е държавата в тоя случай?)?

Не. Рисковата среда е онази, в която има потенциална
възможност едно дете да НЕ се превърне в разглезен,
нагъл, изпростяващ Тик-Ток-ър, дрогиращ се в някое
ъгълче на Студентски град. Това е истинската
опасност. Защото именно такива са питомците на същата
тая система, която Галя толкова силно ненавижда.

В интервютата си Галя говори още за липсата на
доброта, състрадание и приятелство между хората, за
античовечността на системата и нашето сляпо
подчинение към нея, за всеобщото унищожение на
природата, за „възпитателно-образователната дяволска
система“ и, прощавайте, но тук Галя е права.
Втора точка: Галя е духовно просветен борец срещу
системата.

Да развенчаем и тая легенда.
Че Галя не иска да живее средностатистически
консуматорски живот, е ясно. И всъщност – тази
концепция не е никак лоша. Има обаче много
въпросителни.

На първо време – няма „антисистемен“ човек, който
същевременно да пребивава в социална мрежа като
Facebook, двата компонента са взаимоизключващи се, а
Галя разполага с профил в мрежата, където нерядко се
подписва с противоречивата фраза „Аз, Христос“
(Телефон? Интернет?).

Антисистемността не предполага и приемане на
телевизионни екипи в пространството на дома, което би
следвало да е откъснато от цялата пошлост, продажност
и „демоничност“ на съвременното общество. Симпатична
е иронията – Галя бяга от „децата на Сатаната“, а
кани в дома си съвременни журналисти.

Макар цялата ѝ къща да е изписана с думи като
„любов“, „семейство“ и „доброта“, Галя всъщност
изглежда озлобена и арогантна спрямо всеки, който не
споделя идеологията ѝ на живот. Самата тя твърди, че
е проявление на Божия син, но репортажите на М.
Карбовски не показват смирен, добросърдечен и щастлив
човек, показват обаче една жена – уплашена, огорчена
и неразбрана.

Защо Галя живее насред едно пловдивско село, т.е.
насред обществото, което толкова ненавижда, вместо да
се изолира напълно от всички, например някъде в
планината, където да може да живее скромен,
екологичен и смирен живот? Как духовното и
богобоязливо битие се съчетава с тютюна, ракията и
марихуаната, за които Галя споменава в интервютата си
с М. Карбовски? Къде в цялата история са мъжете –
бащите на нейните деца (преди да роди сина си, Галя
има още едно дете, което обаче умира)? И тн., и тн.
Сега да обобщим.

Ако съществуват неопровержими, категорични и
обективни доказателства, че Галя не може да се грижи
за детето си; че то не расте в здравословна среда; че
бива тормозено, недохранвано или малтретирано, тогава
би следвало детето ѝ да бъде взето, предпазено и
спасено. Налице ли са такива доказателства?

Ако Галя е сторила нещо престъпно; ако тя е навредила
на някого, ако е убила, ограбила, насилила – да, Галя
трябва да понесе съответните последствия, които
общността, за добро или не, ще ѝ наложи. Но ако ли тя
не е сторила нищо такова, то Галя има право да няма
електричество и вода и да се храни с плодове. Тя има
право да вярва в неща, които останалите не разбират.

Тя има право да бъде огорчена, разочарована и обидена
от съвременното общество, задето то продължава вече
столетия наред да обявява такива като нея за луди и
да ги изгаря на кладата на „нормалността“. Да, Галя
навярно има нужда от помощ – психологическа, духовна
– без значение. Общността обаче няма да ѝ я даде.

Нашата псевдозагриженост ще стигне ей дотук – до
няколкото гневни реда във Facebook, с които за
пореден път ще успокоим съвестта си, че сме сторили
нещо, че не сме били безучастни, че сме се борили за
справедливостта.

А утре, когато откажем в детските градини да се
провежда курс по „ЛГБТ“, ще вземат и нашите деца.
Сетне, когато спрем да гледаме телевизия, да се
кълчотим в Instagram и започнем да си правим зимнина,
ще вкарат и нас в лудница.

Тогава остава да се надяваме, че поне някой ще е
прочел „Полет над кукувиче гнездо“. Ако ли не, ще
трябва да се задоволим само с виртуалното
състрадание.

 Габриела Дамянова