Неделно четиво: ЗАЩО НЕ ГО ХАРЕСВАМ

Неделя, 23 Октомври 2022 04:53

Така се нарича книгата на нашият съгражданин инж. Тодор Михаайлов, която излезе от печат преди месец. Книгата е посветена на съвременният капитализъм. Инж. Михайлов преди 1989 г. е бил стопански ръководител на Окръжно /тогава/ пътно управление. След 1989 година беше председател на Общинския съвет на Ямбол.

Написаното в книгата му не е плод на абстрактни умозрителни разсъждения, опира се на собствения му опит . И заслужава да бъде прочетена, защото простичко концентрира и обяснява обществени състояния и процеси, в които някои днес са герои.

Но повечето, огромната част от хората са жертви. Системата е такава...

В няколко броя ще публикуваме книгата, мислите, разсъжденията на автора, които дават възможност на един поглед към действителността, който не е добра дошъл в медиите на героите на капитализма...Може на тях и обслужващият ги персонал книгата да не им хареса, може и и де не е прав инж. Михайлов, но пък имаме право да видим и неговата гледна точка. А тя ще стане и позиция, когато напише втората част на тази книга...И тогава вече ще можем и да изберем позицията си ние...

ЗАЩО НЕ ГО ХАРЕСВАМ
Инж. Тодор Михайлов
Ямбол 2022 г.

З а щ о ?

Няколко изречения вместо увод. Защо човек като мен, който е твърде далеч от сериозно литературно творчество е написал претен- циозно критично книжле. И все пак малко по-голямо от брошура, а пък засягащо най-сериозните проблеми на съществуването. Именно в това е и замисълът-сбито, в почти конспективен вид да бъдат изло-жени проблемите на съвремието и бъдещето за сметка на един по-приемлив за запознаването обем. Сега е на лице огромна изда-телска активност у нас, която предоставя на книжния пазар и огро-мен обем от аналитична литература, подлагаща на критика съще-ствуващия обществено-политически строй,по-специално системната криза на съвременния капитализъм и пътя, който корпоративните технократи са избрали да извървят, за да избегнат колапса на капитализма чрез една чудовищна деформация на живота. Всичко за което съм писал на кратко, го има в книгите и ютуб. Убедил съм се обаче, че повечето хора, в това число и висшисти, не обичат да четат сериозни дебели книги.Този проблем засяга в не малка степен и младите хора, които предпочитат асортимента от екрани вместо сериозната книга и то не всички. А точно те би трябвало да знаят истината, защото касае тяхното бъдеще.

– З а т о в а !

с ъ д ъ р ж а н и е

стр

Причината е по-важна от повода 1

Собствеността при капитализма 2

Ес-гнездо на гълъби или ястреби 12

Еврабия или Гейропа и ляв ли е

левият либерализъм 13

И ние в клуба на богатите 17

Глобализъм и пост капитализъм 19

Инструментите на строителите на

Новия световен ред 22

Оракулът-спасител 24

Какво постигнаха вече те 26

Великото зануляване 31

Антропологичен преход 33

Потенциалът на човечеството 34

Човешкият фактор 36

Има ли място за оптимизъм 39

Послепис. Драма россиян 39

Като трета световна война 43

Защо не го харесвам

Глупавият съзира и осъзнава само онова, което е станало вече. Омир

Недалновидно е да се гледа твърде надалеч. У.Чърчил

Причината е по-важна от повода

Става въпрос за капитализма. Веднъж бях откровен да изкажа неодобрението си за настоящия икономически строй. Не само у нас, но и въобще. Моят опонент не запита защо, а умно ми постави два въпроса: Какво ми е отношението към семейството и собствеността? Знаех, че ни липсват различия по матримониалните проблеми, което явно свеждаше дискусията ни до казуса-ролята на собствеността и по-точно частната собственост при развитието на обществено-- политическите формации, и по-точно при капитализма

Откровено казано останах изненадан от такава постановка на про-блема. Предварително бях готов да го затрупам като със снежна лавина от аргументи, доказващи несъстоятелността на капитализма особено в наше време. Тук искам да добавя, че именно в наше време голяма част от елитите на световния капитал и по-точно ултраглобалистите не харесват вече капитализма в този му вид и имат готов проект за подмяна. Но моите причини за неодобрение и отхвърляне са коренно различни от техните. Това ме накара да напиша този материал.

Собствеността при капитализма

Действително частната собственост е основен определящ фактор за всички обществено-политически формации след първобитно- общинния строй. Веднага искам да отбележа, че наред с разпокъсаната частна соб-ственост на робовладелци и феодали в повечето страни е съществувала и някаква държавна форма на собственост. Собственост на централната власт-монархия или друга форма на управление. Надали някой би отрекъл, че именно развитието и промените на тези две форми на собствеността при капитализма характеризират основното му противоречие и антихуманния му характер. Веднъж, при двата предходни строя експлоатираните класи-робите или крепостните селяни без да имат собственост разполагат с по-голяма сигурност от работниците при капитализма, които също нямат собственост и са формално свободни, но което е една жестока ирония, защото благосъстоянието и живота им зависят от това дали ще имат възможност да продадат някому работната си сила. Освен това възнаграждението, което получават за труда си като правило не отговаря на жизнените им потребности. Второ, друга характерна особеност на капитализма е бързото нарастване на богатството на един непрекъснато свиващ се супер елит представляващ едва около 1% от населението в повечето от развитите страни. Това нарастване на богатството се реализира именно и главно чрез увеличение на частната собственост. Това явление е особено подчертано в най-богатата капиталистическа страна САЩ. (Впрочем никак не е за чудене, че най-силните аргументи срещу капитализма можем да черпим именно от тази страна). В наше време, последните три-четири десетилетия, под влияние на неолиберализма идеология превърнала се в система на държавно управление, в почти всички капиталистически държави (РБ не прави изключение) държавната собственост е подложена на мащабна приватизация. Превръщането на държавната собственост от държавна в частна е свързано с тежки последици за нацията като : намаляване на бюджетните приходи, увеличение на неравенството, преструктуриране, съкращаване персонала на раздържавените фирми, ликвидиране с оглед

избягване на конкуренцията, водещо до намаляване икономическия потенциал на страната-- спад в ръста на БВП. В следващите редове се старая до колкото е възможно, но не твърде успешно, да съкращавам подробностите, свързани с икономическото неравенство при капитали-зма, воден веднъж от необходимостта за по-голяма краткост на изложе-нието и че ако то е предизвикало заслужен интерес у четящия, то той ще положи усилие да се запознае по-подробно.

Крайно разочароваща е, да не кажа отчайваща, незаинтересова-ността от страна на мнозинството представители на настоящата средна класа от непрекъснато нарастващото неравенство в доходите и собстве-ността. За мен това са хора с краткосрочен поглед върху нещата. Светов-ната банка (СБ) наброява 2.5 млрд. души като средна класа, но броят им в развитите страни намалява, докато в Югоизточна Азия и Африка нараст-ва.По данни на ООН локдаунът в началото на 2020 г срещу т.нар. пандемия е довел до глобалното й намаление в размер на 90 млн. души (?!).

Средната класа е всепризнат социален фактор за обществено-политическа стабилност на държавите при капитализма в зависимост от масата и собствеността й. Прилагащите различни критерии определят броя на представителите й в България различно: според dir.bg – 107000, според Делян Добрев – 200 000, а според Стойне Василев – 1 млн. Последното число по-точно съвпада с критерия на СБ, която определя като среднодневен доход на хората от тази класа в размер на 10 + 20 $ (?!). В сравнение с тези 14% от населението на нашата бедна средна класа процентите на същата в САЩ и Германия са съответно над 40 и 50 процента при по висок жизнен стандарт. Отчайващо е като си помислиш как ли се разпределят съобразно доходите им нашите останали 86%. Вярно е , че не малка част от тях, извън богатите, притежават някаква недвижима собственост, придобита преди промяната, но в повечето случаи тя не им носи рента защото е предназначена за лично ползване.

Крайното неравенство в доходи и собственост нараства непрекъснато при капитализма и то главно в полза на върха на

имуществената пирамида. Докато в основата й дори и да има увеличение, като правило то е свързано със закъсняващите корекции заради инфлацията. Има обаче едно щастливо изключение, за което все още се помни метафората на Кенеди, че "приливът повдига всички лодки". Това се отнася за периода след края на ВСВ до началните на 70-те години, което обикновено се обяснява със следвоенния икономически подем. Но и не бива да забравяме респекта на победителя във войната върху социалните системи на капиталистическите държави. Тогава дори е имало известен превес в темпа на растеж за намиращите се в долния край на пирамидата спрямо тези на върха й. Но това е изключението. Могат да се коментират много от факторите сложили край на този период: завършване на икономическото възстановяване, петролната криза и прекратяване на конвертируемостта на долара срещу злато от президента Никсън. И отново сигналите, които идват за настъпващите промени в СССР и Източния блок: полупазарната реформа и създаването на т.нар. Институт Изток-Запад по инициативите на съветския премиер Косигин и антуража му от икономисти и философи, още и чехословашките събития от 1968 г. За да настъпи на Запад малко по-късно, в края на 70-те и началото на 80-те епохата на татчъризма и рейгъномиката, т. нар. икономика на просмукването, от която като че ли не ще се отървем и ние след настоящите наши промени. Тази епоха се характеризира с бързото нарастване на крайното неравенство в доходи и богатство на Запад, особено в САЩ и Англия. У нас и целия източен блок тя настъпи с промените от 1989 г. Сега коефициентът на проф. Джини, който измерва неравенството в една страна, има стойност за България 40.2, определящ най-голямото неравенство в ЕС. За САЩ този коефициент е 41.5. Разликата между тези две стойности не е никак радваща. Тя идва да покаже, че у нас е на лице и едно незавидно темпо на растеж в неравенството, което едва ли би удовлетворило покойния вечно питащ Тошко Колев. За сравнение със страните от ЕС този коефициент еоколо 30 и доста под за някой от тях. Но в страните от Западна Европа и дори за т. нар. скандинавски страни е констатиратенденция за нарастване на неравенството. Последните са популярни с ниското си равнище на неравенство, но че посочената

тенденция е налице и тук говорят някои факти. През 2020 година Швеция се е сдобила с 40 нови милиардери. През 2014 г тази страна е била начело на 10-те топ страни с най-ниска степен на неравенство, днес е вече на 4-то място в аналогичен списък след Дания, Норвегия и Финландия. Всички те са с коефициент малко над 26. До тук всички коефициенти на Джини показват неравенството в доходите. Източници като ОИСР, Световната банка и др не показват чрез Джини неравенството в страните по богатство. Един друг метод пролива по-оскъдна информация по този въпрос и това е разпределението на богатството по квинтили. Така от едно съвместно изследване на два щатски университета узнаваме, че бедните 20% от населението на САЩ притежават 0.1% от богатството на страната, а най-богатите 20% притежават цели 84% .

Защо акцентът е поставен на думата крайно? По начало абсолютно равенство не съществува и не е възможно да съществува. То не се приема дори от комунистическата идея. Но изключителната концентрация на доходи и богатство са неприемливи защото унищожават социалната сплотеност, независимо от волята и действията дори и на един властвуващ президент и едновременно с това потискат икономическия растеж. По-конкретно какви си негативните последици от крайното неравенство. Преди всичко поражда политическо неравенство и затваря порочен кръг между двете, защото политическото неравенство води до още по-голямо материално неравенство. И едно не по-малко важно следствие предизвиква неравенство на възможностите. Бедните и хората с ниски доходи най-силно усещат на своя гръб това неравенство в един жесток свят, в който публичните услуги образование, здравеопазване и правораздаване са се превърнали в твърде скъпи стокиКакви са причините и условията, които пораждат голямото неравенство. Главно поради политическото неравенство. Разбира се първо причината за зараждането му и постоянен фактор създаващ неравенство е натруп-ването на печалбите получени в резултат от експлоатацията на човешки труд. Но въпреки че е най-силният аргумент срещу капитализма товасе възприема като отминал етап. Всеки капитал, па бил той и заемен, е при-своен минал

човешки труд. Връщайки се към политическото неравенство трябва да посочим, че то се реализира въз основа на голямото матери-ално неравенство чрез купуването на политиците. Този израз може да звучи грубо, но е верен защото както рекламата по време на предизборната кампания така и съвестта на кандидатите е стока, която се заплаща от представителите на класата на богатите, от корпоративния капитал. Притежаващисобственост превърнала се в огромно оръжие.Особено гротескно е това явление в най-богатата страна САЩ, където тази "подкрепа" е легитимна и неограничена по размер. По този начин чрез лобизма и т.нар."въртящи се врати“ богатите получават от Конгреса обслужващи интересите им закони, несправедлива за масите данъчна система, но крайно облекчена върху техните доходи и богатство. За да не се впущам в подробности, ще предам едно изказване на един от най-богатите милиардери в САЩ Уорън Бъфет, който изпитвал неудобство от факта, че плаща по малко данъци от тези на личната му секретарка.

Сещам се за една сентенция на бившия английски президент У. Чърчил, той и᷉голям приятел ᷉на българите, казал веднъж, че демокра-цията е хем лоша, хем добра форма на държавно управление в сравнение с всички останали. Не знам да е дал пояснение защо. Но ако се има пред-вид манталитета на управляващите е ясно. Системата е добра защото под-държа у вотиращия плебс илюзията, че той е суверенът, а лоша – защото в компенсация на тази демагогия се налагат големи пропагандни усилия и харчове за да остане властта в ръцете на богатите.

Някой би възразил срещу примерите свързани със САЩ, но те са флагманът на капитализма, където крупната собственост командва, но и където тя се е преобърнала в антипод на самата собственост. Всеки който би решил да търси разлика в други страни и у нас в отрицание на това твърдение едва ли би намерил достатъчно основания за целта.

Буржоазията отдавна е обявила частната собственост за свещена, но

днес отношението на практика е различно и това отново е най-подче-ртано в Щатите. Там, и не само там, увеличението на богатството не става само чрез експлоатация и увеличение на производителността, но и чрез заграбване на чужда собственост. Една от основните характеристики на неолиберализма. Това става по най-различни начини като т.нар. "търсене на рента", борсово враждебно изкупуване, изкупуване на обезценени фалирали фирми, особено по време на кризи, чрез всевъзможни манипулации и спекулации на пазара, чрез хищническо и дискриминационно кредитиране. Търсенето на рента е нещо не хуманно и по- различно от известното ни понятие за рентата като периодичен нетрудов доход, получаван от собственост върху земя, друга недвижима собственост или банкови депозити.Разликата между двете ренти е, че при търсенето обикновено цел-та е да се придобие монополно предимство на някакъв пазар, което осигурява придобиването на стойности, без да е на лице създаването им. Най-често се използва защитата на интелектуалната собственост като има прецеденти да се патентоват и продукти, които не би следвало да бъдат защитени с патент. Такива като природни продукти или местни рецепти. В други случаи като патентованите лекарства на Бигфарма, които като пра-вило получават такива високи цени, че стават недостъпни за бедните слоеве на населението. През 80-те години отново в САЩ е сложено началото на враждебното изкупуване, при което обикновено чрез борсови манипулации се постига задълбочаващо се обезценяване на набелязана жертва, регистрирана на борсата фирма. След изкупуването °инвеститорът° я преструктурира или продава на части с печалба. Който е гледал холивудския филм „Хубава жена“ с Джулия Робъртс и Ричард Гиър е разбрал какво е враждебно изкупуване, въпреки че изтърканата версия запепеляшка и в този филм има щастлив край, но за съжаление в живота не е така. Хищническото кредитиране само в САЩ остави милиони без жилище след ипотечната криза. Не могат по друг начин да се определят и кредитните карти поради високите им лихви и такси. А най-много страдат от кредитната дискриминация малкия и среден бизнес по време и след кризи. Тези бизнеси създават голямата част от работните

места, а фалитите им и съпътстващата ги продължителна безработица стопява от горе и от долу самата средна класа.(!)

Кризите, за които стана по-горе дума са периодично и неотменно явление при капитализма, произтичащи от основното противоречие на този строй—обществения характер на производството и частното присво-яване на произведените блага. Характерно е за всяка криза, че завършва и с присвояване на чужда собственост, за което вече споменахме. Всяка криза започва от капиталистическия пазар, бил той стоков, имотен или валутен пазар. Бащата на политическата икономия Адам Смит завеща на поколения идеолози вълшебната приказка за идеалния конкурентен па-зар с неговата невидима ръка, която твори чудеса в полза на цялото об-щество. Нещо, което на практика не съществува. И не може да съществува защото идеалния конкурентен пазар би тласкал печалбата към нула, а това не е желанието на участниците. Именно неудържимият стремеж към печалбата надува балон, който накрая се спуква и страдат всички с изключение на тези които са на върха на пирамидата-- най- богатите. За това те с помощта на властовите си лостове поддържат баснята за сво-бодния пазар. Понеже собствеността ни е въдичката да погледнем по на-дълбоко ипотечната криза от 2008 г започнала от САЩ и обхванала в последствие и Европа. След дотком кризата от 2000-та година, преди-звикана от върховия интерес към IT компаниите и последвалото спукване на балона надут на фондовия пазар, Федералният резерв на Щатите целенасочено и продължително поддържа основния лихвен процент на много ниско ниво. Това създава предпоставка за банките да развихрят кредитен купон първос ипотеките, а в последствие и с ценни книжа наречени деривати. Масовото сключване на ипотечни договори привлича и много хора и домакинства, които не са достатъчно кредитоспособни. Освен това се сключват и такива срещу залог на собствено жилище с цел потребление. С нарастването на жилищните цени се практикува и дори предоговориране на ипотеки с увеличение на сумата по заема. Не е никак за чудене тази политика на банките, които имат по- голям интерес от

известно количество просрочени платежи вместо редовното им извър-шване, тъй като по този начин придобиват собственост върху жилищата на неизрядните длъжници. Това се получава след като балонът на посто-янно растящите жилищни цени се спуква, цените на жилищата спаднат под размера на ипотечните заеми, безработицата нараства, а креди-тирането се свива в следствие на задълбочаването на кризата. Още един нюанс на драматичната роля на нестабилната собственост при капита-лизма. Но кой губи собствеността си – отново средната класа.(!)

На пръв поглед има и други сериозно пострадали от кризата-бан-ките и инвеститорите закупили изобретените от банкерите нови ценни книжа. Но се оказва, че това не е така защото и в САЩ и държавите от Западна Европа наливат милиарди в банките и изкупуват оказалите се крайно токсични техни деривати. Уорън Бъфет ги определя като финан-сови оръжия за масово поразяване. Какво са дериватите? Една част от тях бихме оприличили със сандвич на Макдоналдс, защото в една облигация вкарват сумите на определен брой ипотечни,потребителски, студентски и не знам още какви заеми, която продават. Така те увеличават своята лик-видност, тоест могат да разширят още повече кредитната си експанзия. Има и едни книжа, продавани на финансовия пазар, които застраховат другите деривати при несъстоятелност.Тази финансова вакханалия се стоварва на плещите преди всичко на широките народни маси в Щатите поради увеличение на безработицата и многобройните фалити, главно при средната класа. Причините: с началото от Великата депресия, обхванала САЩ през 30-те до рецесията след 2008 г Белият дом, Кон-гресът и ФЕД допускат огромно разхлабване на банковите регулации; още поради подобострастните оценки (заплатени разбира се) на тези ценни книжа от страна на рейтинговите агенции; и главно поради огромната алчност на върховните банкови мениджъри.

Времето от 2001 до 2009 г когато президент на САЩ е Дж. У. Буш е времето през което Щатите излизат от т.нар. дотком криза и се слага началото на ипотечната криза. На всичко отгоре са и трилионите хвърлени в двете войни, които води Буш, двукратното намаление на данъците на

богатите през 2001 и 2003 г. и промяната на закона за фалитите от 2005. Съгласно последната промяна гражданите не могат да се освободят от дълговете си по един разумен начин. Щетите, които нанасят кризата и Белият дом върху икономиката и бюджета на страната принуждават ФЕД, чийто дългогодишен шеф е А. Грийнспан, да води политика свързана с увеличение на парите в обръщение, която има за цел съживяване на изпадналата в дефлация икономика. Тази политика има успех, но краткосрочен--до спукването на жилищния балон. Кредитната експанзия на банките, подкрепена и от квази държавните фирми Фани Мей и Фреди Мак, които гарантират ипотечните заеми, се насочва главно към ипотеките, а непрекъснато растящото жилищно строителство тика нагоре и ред стопански отрасли. Растеж основан на инвестициите на масата наивни кредитополучатели по ипотечни и потребителски креди-ти. Статистиката по това време сочи, че домакинствата харчат 110 % от доходите си. Върви внушението "платежоспособни по рождение" за аме-риканците. Естествено увеличеното търсене тласка непрекъснато нагоре цените на жилищата, надува балона до момента когато банковите лихви започват да растат, вноските също и стават невъзможни. Замиращото строителство вкарва строителните фирми в неплатежоспособност. Така хвалебственият купон за Буш завърша година и половина преди края на втория му мандат.

Тази криза както и всяка друга, независимо от това къде евъзникнала в САЩ или друга държава, поради глобалните връзки между отделните икономики обхваща и Европа. Ипотечна криза в Испа-ния и Ирландия. Ликвидни затруднения на банките, закупили рисковите американски ценни книжа и поради проблеми с огромните дългове на държави като Гърция и Италия. Криза на еврото. Както стана вече дума и в САЩ както и в ЕС централните банки наливат милиарди за спасението на закъсалите банки. С благото намерение да им помогнат да възстановят кредитоспособността си. Но не! Те бързат да изплатят с предоставените

им пари на данъкоплатците дивиденти на акционерите си и големи, милионни бонуси на банковите директори. Тоест виновните биват награ-дени! Ясно е как, защо и с чия помощ--също. Или както сполучливо ква-лифицират това някои анализатори – банките приватизират печалбите си, а социализират загубите. Същевременно в помощ за тези, които губят жилището и доходите си, не се прави нищо или почти нищо. Ето каква е ролята на собствеността от една страна и съдбата й от -друга при капи-тализма.

И още нещо за световните кризи. Една голяма част от анализаторите на състоянието на капитализма в развитите държави днес смятат, че кризите от 2008 г. и настоящата, която преминава под маската на пан-демията, са едва ли не краят на капитализма. Че той е изживял вече своето и му предстои колапс. Основание за тези твърдения са трилионите долари и евра, емитирани от централните банки след 2008 г и във връзка с пандемията. Още, че на практика не е настъпило оживление и подем преди началото на пандемията. Но някой беше казал, че по-лесно можем да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Наистина какво от това, че световните валути олекнаха и на Запад и в САЩ инфла-цията порасна. От това богатството на елитите получава само по-големи измерения. Бързо нараства броят на милионерите и милиардерите. Щатите все още не са загубили предимството на сеньоража. Преди години разходите за отпечатването на един милион долара бяха 297 $, по-късно 300 $, сега зная колко са, но оризово – памучните хартийки продължават да използват за покритие стоките, които произвежда заекспорт целият свят. След т.нар. шок на Никсън, прекратил конвертира-нето на евродоларите срещу злато, Щатите се споразумяват със Саудитите те да доминират пазара на петрола чрез продажбата му само срещу долари. Освен това сделката предвижда саудитски кредити за САЩ срещу изплащане чрез урбанизация на С. Арабия извършвана от американски фирми. Направо гениално! Поради тази сделка започват да наричат пет-рола „черното злато“. Ето главно защо САЩ (една странас по-малко от 5% от световното население) консумира около 40% от световния БВП при собствен БВП около

18-20% от същата сума суми. Колко много империализмът и милитаризмът на САЩ се основава именно на ролята на долара като световна валута, именно на сеньоража. Това прилича поразително много на някои бойни изкуства, при които се използва силата на противника, за да се постигне победа върху му.

ЕС—гнездо на гълъби или ястреби

Стана дума за Европа и Европейския съюз. ЕС все още се възприема съобразно замисъла на основателките му, държави които не искат повече войни и са вдъхновени от идеята да участват в един общ културен и икономически прогрес. Но дали е така днес. Не! Защото по начало поч-ти всички страни членки са и участнички в НАТО и непрекъснато се въоръжават. Защо, след като и на всеки средно интелигентен човек вече е ясно, че трета световна война е практически невъзможна поради ядре-ните оръжия. Невъзможна е, защото елитите, които предизвикват и се ползват от световните конфликти съзнават това, че при една ядрена война са жизнено застрашени и даже преди всичко самите те, а не както преди -милионите обикновени граждани. Кървав курбан за тяхното тържество. Те не биха желали и да прекарат като къртици живота си в подземни убе-жища. Но това не им пречи да дрънкат заплашително оръжия и да раз-палва войни- Ирак, Афганистан, Сирия, Либия. Целите са респект и подчинение, завладяване на нови пазари, като същевременно огромните военни бюджети осигуряват милиардни печалби за военно-промишлените комплекси. И това не е от вчера и продължава и днес.

Байдън е поискал от Конгреса да запази размера на военния бюджет толкова колкото е бил през последната година-715 млрд. долара, но конгресмените не са уважили искането му като добавили още 24 млрд. През последните три десетилетия НАТО продължи да се въоръжава и противно на поетите от Буш-старши ангажименти и да се разширява на изток. Мотивът е руската заплаха за Европа. Доколко реална е тази заплаха е друг въпрос. Европейските лидери днес толкова години след края на ВСВ не могат да проумеят истинската цел в политиката на англо-саксите–

всячески да възпрепятстват възможния икономически съюз между Западна Европа и Русия. И доколко е трезв разсъдъкът на политиците от държавите на Западна Европа, сред които са и лидерите на две от ядрените държави-Великобритания и Франция. При положение, че пред-полаганият противник РФ е също ядрена държава и то с чувствително по-големи възможности във военно отношение. За чудене е и предложе-нието на френския президент, който иска Европа да създаде собствена армия извън тази на НАТО. За чудене е наистина каква е целта на една такава еманципация на Европа спрямо Америка и Турция. Дали за по-голямо дистанциране или напротив за по-авторитетна подкрепа. Особено и чрез едно подвеждащо военно асоцииране на петте държави членки на ЕС, които не членуват в НАТО-Швеция, Австрия, Финландия, че и Малта и Кипър. Толкова за „миролюбивата“ съвременна Европа. Не съм ги забра-вил, но само ще ги спомена Ирак и Либия двете държави, поднесени в жертва на бога Марс със съучастието на европейски военнолюбци.

Еврабия или Гейропа и ляв ли е левият либерализъм

Провалена е и мечтата за съвместен културен просперитет, чрез натрапения в Западна Европа т.нар. ляв либерализъм и свързаната с него политическа коректност. Развитите държави в Западна Европа толерират имиграцията от ислямския свят и Африка, като необходимост породена от свързаното с демографската криза застаряване на местното продуктивно население.Но тази толерантност, надхвърлила всеки християнхуманизъм се е превърнала в държавен садо-мазохизъм като севнушава на европейците, че трябва в компенсация на историческата им вина на колонизатори и кръстоносци да търпят всички морални и материални щети и несигурност, свързани с едно силно разраснало се, но недруже-любно чуждо етническо присъствие. Недоволните и протестиращите сре-щу тези проблеми и проблемите, които създава широко приветствуваните и натрапвани от властниците “джендърна революция“ и свързаната с нея Истанбулска конвенция, биват заклеймявани като политически неко-ректни

и окичвани с такива епитети като „расист“,“нацист“, „комунист“. За този културен шок на западно-европейските държави се пише и критикува, по-малко в масмедии, повече в книжни издания. Не случайно се появиха и прякорите на Европа-Еврабия и Гейропа. Внимание заслужават книгите на Ориана Фалачи, Тило Сарацин, Дъглас Мърфи, Давид Енгелс.

Не мога да се съглася с факта, че тази политическа мода на западните управници се нарича ляв либерализъм. По начало носители на тези псевдолеви идеи са хипитата, които са представители на някакъв лумпен-пролетариат, глезени порочни деца на капиталистическата дей-ствителност. Но като приемат на въоръжение тези идеи и им закичват за епитет леви, богатите управляващи елити демонстрират своята толеран-тност и съпричастност с лявото въобще. И така маскират истинските си цели, а именно създаване на напрежение, несигурност и разрушаване на семейството като предпоставки на бъдещия крайно не хуманен модел на капитализма.

Какъв ефект упражняват налаганите условия и правила на поведение върху западните общества: конфронтация между местния и чуждите етноси със свързаната нестабилност и несигурност, разрушаване основите на семейството, тероризиране на свободомислещите и блокиране свободата на словото. Какво ляво има тук? Истинското ляво е за толерантност, но не и за фетишизиране и пропаганда на ЛГБТ и черната раса. В САЩ при някои от случаите отношенията с афроамериканците се превръщат в расизъм с обратен знак. Там и борбата срещу мачизма, или по-точно за защита на жените от сексуален тормоз, също е доведена до крайност. А. И. Фурсов руски историк и политолог споделя куриозен случай, на който става свидетел при едно свое посещение в Щатите. При пътуване с асансьор на няколко мъже се качва и млада жена. Всички мъже като по команда свеждат погледи. По-късно руският гост пита защо. Обяснено му е за да се избегне евентуално оплакване от страна на дамата, че я разсъбличат с поглед. Такива куриози, свързани с криво прилагания ляв либерализъм

съществуват на Запад в изобилие, но те са по-скорo драматични отколкото комични. В тази връзка искам да се върна към първия въпрос на моя опонент, за който съм сигурен, че ще е на едно мнение с мен по отношение на все повече установяващата се държавна политика за семейството и на семейната етика в западните общества. Имам предвид приема на еднополовите бракове и родителските им пра-ва, джендърните правила за сексуалното дезориентиране на малчуганите още в детската градина, възраст на която дори е преждевременно вся-какво полово възпитание. Да се зачуди човек това пък дали няма за цел подпомагане на представителите на най-отвратителния порок педофи-лията, която все повече се разширява на Запад. За много сериозен упадък на основните семейни ценности говори и все по-голямото разпространение в западните и особено в скандинавските държави на инцеста. Не може да буди симпатия и съчувствие феминизацията на голяма част от германските мъже, въпреки че е всячески поощрявана, дори и в комерческите реклами свързани с бита. Не помня точния процент, но не малка част от тях считат брака за твърде отговорна житейска задача, за да й се посветят. И именно поради такива резултати се и поддържа тази псевдо лява политика. Не случайно редица коментатори отбелязват, че ЕС все повече се преобръща от икономически в политически съюз. Една от претенциите на Брюксел по отношение на българските разработки, свързани с Плана за възстановяване и развитие, по който РБ би била кредитирана и субсидирана, се отнася до известна недостатъчност на намеренията ни по отношение приложението на джендърните принципи. Като се вземе предвид и фактът, че размерите на тази финансова помощ не са кой знае какви в съпоставка с бюджетните ни приходи през годините на получаването им, уместно да се запитаме доколко тези отчисления от европейските фондове са средство за подпомагане на ико-номическото ни развитие и до колко имат предназначението на морковите и тоягата за насочване към желани цели. Та тази политика има определена крайна цел, за която ще стане дума по-долу.

Какво е положението и какви са перспективите на българ-ското семейство, след като страната ни е зависима от политиките на ЕС.

Чудесно е, че Конституционния съд отхвърли Истанбулската Конвенция, едно решение, което беше напълно в унисон с разбиранията и семейните ценности на нашия народ, но за съжаление в разрез с вота на нашите евродепутати. Това добре, но действителното положение и перспективите не са никак благоприятни. Характерна национална черта на българина е когато създава семейство да строи дом за него като основа за благополучието му. Този обичай остана непроменен и по време на урбанизацията, настъпила у нас по времето на социализма. Пиша за това, защото сега 30 % от жилищния фонд на страната стои празен. Празен е, защото голяма част от семействата собственици, повечето на млада или средна възраст, вече ги няма тук. Няма ги защото са емигрирали или са на гурбет в чужбина. Няма ги тук за да работят за себе си и за България, защото няма работа за тях. Няма ги и да създават деца бъдещи граждани на България. Същевременно 41 % от същия жилищен фонд са прена-селени, което иде да покаже, че голяма част от тукашните млади семей-ства имат сериозни затруднения при придобиването на собствено жили-ще. Това са основните проблеми на българското семейство, които поради тежестта си оставят далеч на заден план новите в образованието и въз-питанието на подрастващите, опазването на живота и здравето им. Не случайно страната ни е на последно място в ЕС не само по обща, но и по детска смъртност. Едва ли е нужно да обясняваме някому какви са при-чините за ниските стойности на раждаемостта и тоталния коефициент на плодовитост. Процентът на раждаемостта се е закрепил от години наред в толеранса от 8 до 9 %, а коефициентът за плодовитостта на жените във фертилна възраст под 1.3, при необходим 2.1 за нуждите на простото възпроизводство на населението. Поради това средният брой на ежегодно раждащите се у нас деца е намалял повече от 2 пъти спрямо броя им преди промяната. Нямам какво повече да кажа за отношението си към семейството.

И ние в клуба на богатите

Няколко думи за икономическото състояние на капиталистическа Европа и ЕС. Счита се, че икономическите резултати на ЕС след обедине-

нието са във възход и това сигурно е вярно като общ резултат, но това не се отнася за всички страни членки. Защото се оказа мит прогнозиранатаконвергенция в икономиките, чрез постепенното нарастване на доходите и богатството на всички страни членки, предвид отворените граници за свободно движение на стоки, хора и капитали. Оказа се, че именно поради тези условия, развитите държави от Западна Европа получиха търговски излишъци, а тези от изток и юг- търговски дефицити и поради това влязоха в отношенията на кредитори и длъжници. На не здрава основа бе създадено и Еврото. Отново вместо да се мотивирам, ще посоча като източник на задълбочен и изчерпателен анализ книгата на Джоузеф Стиглиц „Еврото“. Стиглиц е брилянтен ляв критик на капитализма в Щатите и въобще, но същевременно перфектен и изключително настойчив в предложенията си за реформиране и корекции на капитализма. Един изключителен подход на социалдемократ, осъден днес повече от всякога на отрицание, предвид станалите отдавна ясни намерения на световните капелити как те самите смятат да извършат коренна промяна на капитализма. Промяна, която няма нищо общо с хуманизма на Стиглиц, а точно обратното. Но искам да се върна към Еврото. Кризата, която го повали след Голямата рецесия от 2008 г и от която тази валута все още не се е опомнила. Това може добре да се разбере от една графика на курса евро-швейцарски франк, която намерих в книгата „Локдаун“ на Михаел Морис. След 2008 г стойността на € изразена в CHF главоломно пада от някъде доста над 1.40 до под 1.10 в средата на 2011 г. От септември същата година швейцарците обезпокоени, че губят конкурентно способност на пазара в ЕЗ връзват франка за Еврото като по този начин закрепват стойността му за три години на едно плато малко над 1.20. Това „ приятелско рамо “ се оттегля в края на 2015 г, за да последва веднага нов срив под 1.00. Следват около 2.5 години на колебливо нарастване до към ниво 1.10. През 2017∕18 г. общата валута расте до 1.20, но веднага започва да пълзинадолу за да достигне 2020 г ниво около 1.05! Не случайно привеждам тези данни, а за да се проумее какъв е „клубът на богатите“, към който се е забързала България. Влизането ни в паричния съюз

на ЕС ще лиши в голям размер държавата ни от собствената й парична политика и ще е с много по-тежки последици за икономиката и народа при различните икономически сътресения. Но това е тема за цял реферат.Сещам се за народната поговорка за голия тумбак и пищовите предвид категоричния отказ от Еврото на такива икономики като Швеция, Дания и Чехия, да не говорим за отплувалата вече Англия. В тази връзка заслужаватвнимание изключителните интервюта на доц. Григор Сарийски,публикувани в ютуб. Въобще след падането на стената в Берлин стремежът на цялата Източна Европа към демокрация и обединение беше връщане назад в икономиките. Само фактът, че на континента през 1989 г броят на бедните е бил 14 млн. души за да порасне до 168 млн. 7 години по-късно в 1996 г. главно от ᷉приноса ᷉ на новите демокрации, какво говори? У нас този резултат беше постигнат главно поради деиндустриализацията, последвала приватизацията на хиляди държавни предприятия. Когато едно теле бъде кастрирано то пораства и остава за целия си живот вол. Приватизирали индустрията си ние скопихме не телето, а бика. Защо използвам такава метафора? Защото при неолибералния регламент на ЕС, който забранява държавни инвестиции в индустрията(изключение има само за обекти на инфраструктурата-различните обслужващи мрежи, летища и пристанища) --от една страна и широко отворените граници за конкурентнитеи с висока добавена стойност стоки на страните от Западна Европа–от друга, България трудно или по-скоро никога не ще може да достигне отново високо индустриално равнище и икономически паритет с останалите членки на съюза. Още повече, че и селското ни стопанство и то е до никъде, а като неотменно правило то е било винаги базата за развитието на индустрията почти във всяка страна. Не може да се разчита и на преките чужди инвестиции, които е вярно, че създават работни места, но заради по евтината работна ръка и по ниския данък върху печалбата. Която след облагане се репатрира, тоест не остава тук за консумация или инвестиции. Още по-голямо е ограбването на страната ни от чуждите концесии върху полезни изкопаеми и инфраструктурни обекти, буквално харизани от корумпирани властници.

Не по-различно е с навлезлите у нас големи уж дискаунтни търговски веригии продадените на чужди капитали банки

Глобализъм и посткапитализъм

Който има търпението да се запознае и със следващия текст, може би ще се учуди защо е било необходимо да се отделя толкова място за историите на капитализма през последните десетилетия след като основният акцент на материала очевидно е отрицанието на намеренията и действията на световните елити на богатите за създаване на Нов световен ред, свързан с чудовищна промяна на човешкото общество, а и на самия човек. Това изложение имаше за цел да предостави възможност за сравнение между структурата на собствеността при капитализма все още днес и в проектирания от елита на богатите пост капитализъм. Именно поради това, защото без познаване на миналото човек не може да разбере какво бъдеще го очаква и иска ли да се бори за промяната му. Стана вече дума, че при капитализма хората на наемния труд имат минимална защита и почти никаква сигурност за разлика от тези подложени на експлоатация по времето на робовладелческия и феодалния строй. Защото днес светът е изправен пред нова още по-жестока за масите промяна. Цялата история на капиталистическия политико-икономически строй е пронизана от основното му противоречие между труда и капитала. В описанието на този разстърсващ антагонизъм историческата наука е в огромен дълг към художествената проза. Вярно е, че в резултат на борбите на трудовите хора и техните синдикати са постигнати известни материални и социални подобрения за работническата класа. Още в 1858 г. Ф. Енгелс отбелязва, че е налице едно обуржоазяване на работническата класа в Англия. Макар и половинчати социалните закони на Бисмарк от втората половина на 19 век допринасят за отрезвяването на хищническата природа на капитала. За огромното влияние в това направление на социалистическия блок, особено в годините след ВСВ до 70-те години на 20-ти век вече стана дума. В наши дни обаченазрява и се задълбочава все повече едно ново противоречие. Историческият антипод на работническата класа капиталът

в лицето на корпоративния капитал днес се превръща във враг на цялото човечество. Или по-точно на работниците, които вече се определят като част от средната класа, самата средна класа и образованите, главно млади хора, които не могат да се реализират на трудовия пазар, наричани вече

прекарият. Тези именно хора в огромната си част трябва да изчезнат от лицето на планетата. Смятам, че вече е придобила широка известност идеята за „златния милиард“, много популярна сред елитите на богатите и техния слугинаж от управници, масмедии и учени. Тази идея не е от вчера. Тя е следствие от постановките на Римския клуб. Смятам, че и той вече е широко известен, но все пак ще посоча някои факти, които е възможно да не са. Римският клуб е създаден през 1968 г. по идея и инициатива на Дейвид Рокфелер, милиардер, един от най-активните политици на Запада, доказал с определена щедрост основанието да бъде считан за филантроп, но твърде двусмислено и съмнително предвид личната му идейно-политическа насоченост. Определен е като филантропът, криещ от всички лекарството за рака. Той е твърдо убеден апологет на социалния дарвинизъм, тоест че законът за естественият отбор следва да бъде валиден и за съвременния човек. Този не увяхващ старец, който почина 2017 г. на възраст 101 години в очакване на седма трансплантация на сърце, е инициатор и на Трилатералната комисия, която не без основание се счита за Световно правителство. Мисията на Римския клуб е да бъде мозъчен тръст, мозъкът на човечеството, който да анализира и предлага решения на общитепроблеми-различните кризи, които затормозват развитието му и дори го заплашват с унищожение. Би следвало да се очаква, че гаранцията за успеха на тази задача се съдържа в качествения състав на стоте членове на клуба, включващ освен политици и финансисти още икономисти и учени. Всеки, който е учил в гимназията анатомия и физиология на човека е на ясно, че резултантната на всички мозъчни функции е насочена към запазването на живота. За съжаление обаче именно от Римския клуб, този който бе обявен за световния мозъчен тръст, произлиза идеята за ма-щабната редукция в числеността на населението, за която стана дума по-горе. Още в първите аналитични доклади на клуба

се прокарва идеята, че непрекъснатото нарастване на земното население е е влязло в необратим конфликт с ограничените ресурси на планетата. И поради това е необходимо да се преустанови както икономическия растеж така и нараст-ването на земното население, като преди това то бъде намалено до един оптимален минимум. По този размер мненията се разделят, но преобладаващият брой членове на клуба се установяват именно на т. нар. „златен милиард“. За огромната дейност на клуба могат да се изпишат томове и томове. Към 50 годишния му юбилей различни негови екипи са създали повече от 40 доклада, но основните идеи остават неизменни. Отново накратко, с възприетото маркиращо посочване,- редукционизма се допълва с постепенното ликвидиране на суверенните държави и създа-ване на Световно правителство, защото само така могат напълно да се решат проблемите с ресурсите и екологията. А как да стане това. “Трябва ни огромна, мащабна криза и хората ще приемат Новия световен ред “. Ако тези думи са наистина на Д. Рокфелер задачата точно и отдавна е поставена. Идеята е това управление да бъде вече не от демократично избрани, а в ръцете на технократския корпоративен елит. По времето на президентството си Б. Обама положи големи усилия за сключването на договори за два големи регионални междудържавни съюза за търговия и инвестиции, в които се залагаше приоритета на корпоративните решения пред този на отделните държави. И това трябваше да стане една предварителна крачка по пътя към бъдещото Световно правителство. Много разочарование предизвика на т. нар. ултраглобалисти Х. Клинтън която трябваше да довърши делото на Обама но загуби президентските избори, а Д. Тръмп блокира договарянето на Трансатлантическото и Транстихоокеанското партньорство. Огромните неприятности, които му бяха създадени от демократите, които са главните радетели на крайния глобализъм са известни. 45-ият президент на САЩ бе обявен от своите противници за „изолационист“ и това беше най-мекото прозвище, защото имаше и прозвище „агент на Путин“. Всъщност той бе поставен в изолация от почти всички централни медии на Щатите и се принуди да обявява намеренията си чрез интернет. Тръмп не беше и не е антиглобалист, а желаеше САЩ и в бъдеще да запазят ролята си на

световен лидер в един глобален свят, регулиран чрез съществуващите международни институции ООН, СВФ, СБ и пр. Той си постави за цел да коригира щетите, нанесени на щатската икономика вследствие на дългогодишно провежданият аутсорсинг от алчните собственици на индустриалния капитал. Последните изнасяха американски производства и технологии, заедно с тях и работни места, в югоизточна Азия и главно в Китай заради реализацията на по-големи печалби като резултат от ниската цена на работната сила там. В това се състоеше главното противоречие на глобализма на Тръмп и ултраглобалистите. Не ми се вярва, че борбата за световно господство на корпоративния капитал ще секне. Тя върви и по линията на марги-нализацията на масите: за отнемане на човешки права и свободи и упорито, но не толкова успешно за намаляване числеността на световното население. За сега.

ПРОДЪЛЖАВА