Свети във морето

на детските игри

бисерче, което

ни прави по-добри.

А где ли е туй бисерче?

Не знаем, но си мислим, че

свети във морето

на детските игри

бисерче, което

ни прави по-добри

Пипи Дългото чорапче не иска да порасне
Ех, да бяхте видели как запрегръщаха родителите на Томи и Аника своите деца! Как ги разцелуваха, каква празнична трапеза наредиха и как ги завиха в креватчетата им, когато си легнаха. После останаха дълго, дълго край тях и слушаха разказите на децата за всички ония чудни неща, които бяха преживели на остров Корекоредут. И четиримата бяха тъй щастливи! И все пак нещо не беше в ред тази Коледа, Томи и Аника не искаха да кажат на мама колко им е мъчно, че са останали без елха и без подаръци, но така си беше. Струваше им се някак особено, че са отново у дома, както винаги става след дълго пътешествие, и ако имаше елха, тя щеше да им помогне да изживеят по-леко първите мигове.

Освен това Томи и Аника усещаха как им се свиват сърцата, когато мислеха за Пипи. Сега сигурно си е легнала там във Вила Вилекула с крака върху възглавницата и няма кой да седне при нея и да я завие. Те решиха да отидат във Вила Вилекула колкото може по-рано на другия ден.

Но на другия ден майка им не искаше да ги пусне да излязат, защото не ги беше виждала толкова дълго време, пък и баба им щеше да дойде за обед и искаше да завари децата у дома. Томи и Аника се тревожеха и се чудеха какво ли е правила Пипи целия ден и когато започна да мръква, вече не ги свърташе в къщи.

— Моля ти се, мамо, ние просто трябва да идем при Пипи — каза Томи.

— Добре, тичайте! — каза им госпожа Сетергрен. — Но да не се забавите.

Томи и Аника хукнаха.

Когато стигнаха до портата на Вила Вилекула, те спряха и стъписани се загледаха в къщата. Тя приличаше на рисунка от коледна картичка. Цялата беше потънала в сняг, а прозорците светеха празнично. На верандата пламтеше факла, която хвърляше отблясъци надалеч върху снежната покривка. Към верандата водеше добре изчистен път, тъй че Томи и Аника нямаше нужда да газят, в снежните преспи.

Тъкмо се отърсваха от снега пред вратата, и вратата се отвори, а отвътре се подаде Пипи.

— Весела Коледа! — каза им тя и ги вкара бързо в кухнята. А там… там стоеше истинска елха! Свещите бяха запалени и горяха седемнадесет бенгалски огньове, които пращяха и разпръскваха уютна светлина. На масата бяха наредени коледна каша, шунка, колбаси и всевъзможни коледни ястия, дори меденки във формата на човечета и друга курабийки. В печката пламтеше огън, а край сандъка за дърва беше застанал конят, който вежливо ги поздрави с копито. Господин Нилсон скачаше нагоре-надолу по елхата между бенгалските огньове.

— Сложих го там да представлява ангелче — каза Пипи мрачно, — но изобщо не се спира на едно място.

Томи и Аника бяха се вцепенили.

— О, Пипи — промълви Аника. — Колко прекрасно! Как успя да приготвиш всичко това?!

— Аз съм си работлива по природа — обясни Пипи.

Томи и Аника изведнъж усетиха, че са невероятно радостни и щастливи.

— Колко хубаво, че се прибрахме пак във Вила Вилекула! — извика Томи.

Те се разположиха край масата и излапаха огромни количества шунка, сутляш, колбаси и меденки, които им се сториха по-вкусни от бананите и хлебното дърво.

— Ех, че хубаво! — каза Аника. — Ето че все пак си имаме Коледа, макар и без подаръци.

— А! Точно на място го каза — рече Пипи. — Скрила съм подаръци за вас. Трябва да си ги намерите сами.

Томи и Аника пламнаха като божури от възторг и се спуснаха да търсят подаръците. В сандъка за дърва Томи намери голям пакет, на който пишеше «Томи». В него имаше хубава кутия с бои. Под масата Аника намери пакет със своето име, в който беше увито красиво червено чадърче.

— Ще го взема със себе си, когато отидем другия път на остров Корекоредут — каза Аника.

Високо над печките висяха два пакета. В единия имаше малък автомобил тип «джипка», а в другия — куклен сервиз за Аника. На опашката на коня беше закачено съвсем малко пакетче, което криеше часовник за детската стая на Томи и Аника.

След като намериха всичките си подаръци, те прегърнаха силно Пипи, за да й благодарят. Тя стоеше край прозореца на кухнята и гледаше снега навън.

— Утре ще си направим голяма снежна къща — каза тя. — А вечер ще палим вътре свещ.

— О, чудесно! — възкликна Аника. Тя се чувствуваше все по-щастлива, че се е завърнала у дома си.

— Мисля си дали да не си направим писта за ски от покрива до преспите долу — каза Пипи. — Смятам да науча коня да кара ски. Но не мога да проумея дали ще му трябват четири ски или само две.

— Ех, че весело ще бъде утре! — провикна се Томи. — Какъв късмет, че се прибрахме тъкмо по средата на коледната ваканция.

— Винаги ще ни бъде весело — каза Аника. — И тук, във Вила Вилекула, и на остров Корекоредут, и навсякъде.

Пипи кимна в знак на съгласие. Тримата бяха се покатерили върху масата. Внезапно лицето на Томи помръкна.

— Не искам да стана голям — заяви той твърдо.

— И аз — каза Аника.

— То наистина не си заслужава — каза Пипи. — Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход.

— Казва се данък общ доход — поправи я Аника.

— Хм, все същата дивотия — каза Пипи. — Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии. Мислят, че ще се случи нещо много страшно, ако пъхнат ножа в устата, когато ядат и ей такива едни.

— Пък и не умеят да си играят — отбеляза Аника. — Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш!

— Кой е казал, че трябва — възрази Пипи. — Ако не се лъжа, тук някъде имам едни хапчета…

— Какви хапчета? — попита Томи.

— Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат — каза Пипи и скочи от масата. Тя затършува из шкафовете и чекмеджетата и след малко се върна с нещо, което приличаше досущ на три грахови зърна.

— Грах? — учуди се Томи.

— Така си мислиш — възрази Пипи. — Какъв ти грах! Това са хапчета смалидон. Получих ги много отдавна в Рио от един индиански вожд, когато случайно споменах, че не държа особено много да порасна.

— Нима тези мънички хапченца могат да помогнат? — попита недоверчиво Аника.

— О, да! — увери я Пипи. — Но, трябва да се глътнат на тъмно и да се каже:

Хайде, хапчета чудесни,

никога да не поресна.

— Искаш да кажеш «порасна» — поправи я Томи.

— Щом съм казала «поресна», значи искам да кажа «поресна» — заяви Пипи. — Именно това му е цаката, разбираш ли? Повечето казват «порасна», а това е най-лошото, което може да се случи. Защото тогава човек започва да расте със страхотна бързина. Веднъж имаше едно момченце, което взе такива хапчета. То каза «порасна» вместо «поресна» и започна да расте така, че да се уплаши човек. По няколко метра дневно. Тъжна работа! Беше много удобно, докато още можеше да лапа ябълки направо от дървото като жираф. Но сетне продължи да расте и стана прекалено дълъг. Когато идваха разни лелички на гости у тях и искаха да му кажат: «О, колко си пораснал, колко си послушен», трябваше да крещят с тръба, за да ги чуе. Виждала съм само дългите му тънки крака, който се губеха в облаците като пилони на знамена. Никога вече не се чу нещо за него. Впрочем да! Веднъж решил да близне Слънцето, та му излязъл мехур на езика, и тогава надал такъв страхотен вик, че долу на земята цветята увехнали. Това беше последната вест от него. Но предполагам, че краката му сигурно все още се скитат из Рио и объркват движението на улиците.

— Не смея да взема от тия хапчета — каза Аника боязливо. — Ами ако кажа нещо погрешно?

— Няма да сгрешиш — увери я Пипи. — Ако мислех такова нещо, нямаше да ти дам никакви хапчета. Защо то би било доста еднообразно да играем не с теб, а с краката ти. Томи, аз и твоите крака — що за дружинка!

— Хайде, няма да сбъркаш, Аника — успокои я Томи.

Те загасиха всички свещи на елхата. В кухнята стана съвсем тъмно, само през пролуките на печката се аленееше огънят. Тримата седнаха мълчаливо в кръг на пода и се хванаха за ръце. Пипи им даде по едно хапче смалидон. От напрежение ги полазиха тръпки. Само след миг тези чудновати хапчета ще бъдат в стомахчетата им и после никога, никога няма да пораснат. Колко хубаво!

— Хайде! — прошепна Пипи.

Всеки глътна хапчето си.

— «Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна» — извикаха тримата в един глас.

Готово! Пипи запали лампата.

— Чудесно — каза тя. — Сега вече няма опасност да пораснем и да получим мазоли и разни други мизерии. Все пак хапчетата лежат толкова отдавна в бюфета ми, та може и да са изветрели. Но нека се надяваме на най-доброто.

Аника се сети за нещо.

— Ах, Пипи — каза тя уплашено, — нали искаш да ставаш пират, когато пораснеш?

— Ха, все пак мога да стана — отвърна Пипи. — Ще стана един такъв мъничък, безмилостен пират, който ще сее смърт и ужас около себе си.

Тя се позамисли.

— Представете си — каза им тя, — че някой ден след много, много години оттук мине някоя леличка и види как тичаме и играем в градината и може би ще попита Томи: «На колко години си, момченце?» А ти ще й отговориш: «На петдесет и три, ако не се лъжа».

Томи се засмя доволно.

— Тогава сигурно ще си помисли, че съм много дребничък — каза той.

— Да, разбира се — допусна Пипи, — но ти пък може да й обясниш, че си бил по-висок, когато си бил по-малък.

Изведнъж Томи и Аника се сетиха, че мама беше им заръчала да не се бавят много.

— Сега трябва да си вървим — каза Томи.

— Но утре пак ще дойдем — додаде Аника.

— Чудесно — каза Пипи. — В осем часа започваме да строим снежната къща.

Тя ги изпрати до портата и рижите й плитки се мятаха около главата и, докато тичаше обратно към Вила Вилекула.

— Представи си — каза Томи на Аника, когато си миеха зъбите, — ако не знаех, че тези хапчета са смалидон, можех да се закълна, че са най-обикновени грахови зърна.

Аника стоеше пред прозореца на детската стая в розовата си пижама и гледаше към Вила Вилекула.

— Виждам Пипи — провикна се тя радостно.

Томи хукна към прозореца. Наистина! Сега, когато дърветата нямаха листа, можеше да се гледа право в кухнята на Пипи.

Тя седеше до масата, подпряла глава на ръцете си, и гледаше замечтано трепкащото пламъче на една свещичка.

— Тя… тя изглежда някак самотна — каза Аника и гласът й потрепери. — О, Томи, да беше сутрин, та да идем веднага при нея.

Те стояха мълчаливо и гледаха навън в зимната нощ. Над покрива на Вила Вилекула блестяха звездите. Там беше Пипи. Винаги щеше да бъде там. Тази мисъл беше чудесна. Годините щяха да минат, но Пипи, Томи и Аника нямаше да пораснат. Ако хапчетата не бяха изветрели, разбира се! Ще идват нови пролети и лета, и есени, и зими, а игрите им ще продължават. Утре ще построят снежна къща и ще направят ски писта от покрива на Вила Вилекула; когато се запролети, ще играят в кухия дъб, където растат бутилки със сироп; ще играят на нещотърсачи; ще яздят коня на Пипи. Ще сядат върху сандъка за дърва и ще си разказват истории. Може би понякога ще ходят на остров Корекоредут на гости на Момо и Моана и другите деца, но винаги ще се връщат във Вила Вилекула. Да, това беше прекрасна, успокояваща мисъл — Пипи ще остане завинаги във Вила Вилекула.

— Дано погледне насам, за да й помахаме — прошепна Томи.

Но Пипи гледаше право пред себе си със замечтан поглед.

После духна свещичката.