Сега са дни, когато
с благоговенье свято
сърцето, колената
превива всеки тъжно
пред гробовете мили.

За сълзите, молбите,
на мъртвите душите –
от гробовете, своите –
надежда и утеха
на живите изпращат.

На улиците по ъглите
заставам и в очите
с горещи сълзи гледам
онез, що заминуват
с венци за мъртъвците.

О, майко незабвена,
о, памет триж свещена,
мен злобата човешка
и таз утеха взе ми
над гроба ти да плача!

И теб си аз сърцето
направих гроб, където
кандило тебе пали,
кандило, що не гасне,
скръбта ми безконечна.

Над него се навеждам
и плача, и нареждам,
и люто тез проклинам,
що ме далеч прогнаха
от твоите святи кости.

Недей, о, майко мила,
недей си ме съдила,
че ставам безпощаден
и клетви злобни смесвам
в сълзите си за тебе...

Флоренция, 2 ноември 1889
Константин Величков