Поредната изборна кампания, ако е забележителна с нещо, впечатлява най-вече с туй, че ще сложи точката на едно дълго надлъгване, белязано от предизвестения крах на илюзиите. Илюзиите, многопосочните, различните илюзии, обсебили всеки от участниците в евровота, или премислените, но незадълбочени внушения, са най-характерното за тази кампания. Вечните крепители на вечното статукво, преди всичко, дадоха пример за превеса на емоционалното говорене и пренебрегването на рационалния анализ. Амбицията да се изрови земята, но да се победи, изглежда налудничава, но още по-налудничаво е самочувствието на вечния, несломим победител, молепсаният от Провидението да побеждава. Победата на всяка цена, с всички средства, а не сблъсъкът на идеи, превръщат борбата в самоцел и нечиста игра, която отново няма да ни донесе нищо добро. Фаворитите в надпреварата обаче нехаят, че ще излъжат нечии надежди, а още по-малко ги интересува доколко ще изпълнят смислените наглед обещания. Борбата между ЕНП и ПЕС, която ни представят – кой знае защо! – за фатална, след като е ясно, че тя винаги води до консенсус, сякаш е по-важна от нашия живот за родните политици. И тук, тъкмо тук, е големият им проблем, защото е очевидно, че страдат от някаква политическа шизофрения, щом наместо от нашите, многобройните ни и драматични проблеми, се вълнуват от чуждите проблеми. Лудият, всъщност, ако е луд, в случая, е луд за зелник, защото родните политици, разбира се, не си правят илюзии, че Европа се вълнува кой знае колко от нашето участие, а използват евровота за удобен параван. Тях ги интересува най-вече, преди всичко, властта, проклетата власт, а евровотът е интересен дотолкова, доколкото е индикатор за опазването на статуквото. Именно опазването на статуквото провокира голямото дрънкане на празни приказки, но инак, в задкулисието, се правят тънките сметки за утрешното управление. То, вече може спокойно да се твърди, едва ли ще е по-различно от днешното, щом играчите на политическата сцена ще са същите, почти без промяна. Дори смелата социоложка Мира Радева и телевизионният професор Михаил Константинов, въпреки пристрастията си, вече признаха, че очакваните от мнозина изненади няма да ги има. Гласовете, разпределени между фаворитите, общо взето, ще са фифти-фифти, като незначителният превес на единия или другия не само не променя, а затвърдява статуквото. Изненадата, най-неочаквано, би могла да дойде от вечния балансьор, но не защото няма да вземе своето, а защото може да вземе повече, когато всички единодушно ни уверяват, че ще вземе по-малко. Не е изненада, според мен, че вдигналите гюрултия до Бога нови и не толкова нови, но тунинговани политически формации, ще се провалят с гръм и трясък. Нагласата на домашните кукловоди да крадат гласове отляво или отдясно чрез шумни, но недомислени проекти, не е много умна, а направо безумна, е идеята да се реанимира политически труп. И, съвсем закономерно, така наречените малки партии, най-вероятно, ще се боричкат за едно-единствено място, но и това не е съвсем сигурно. А изненада и тук би могло да има, ако събитията в Украйна логично активизират така наречения националистически вот, който е, всъщност, комунистически вот. Въобще, крахът на илюзиите, предизвестеният крах на илюзиите, не идва на празно място, всичко беше ясно предварително, а ако има все още хора, които напразно се надяват, то не е заради политическата логика, а заради запалянковската страст. Тя, апропо, тази вредна страст, ни пречи да се освестим и видим реалността, каквато е: досущ както във футбола, ние сме разделени на сини и червени завинаги, макар че отдавна има далеч по-добри играчи и далеч по-силни отбори. И пак както във футбола, като търсим алтернатива на домашните калтаци, не ни впечатлява брилянтната игра на Димитър Бербатов, защото е фин той, изискан и не попържа, защото искаме някой грубиян, поредният грубиян, вместо него. Нашите политически пристрастия са производни на човешките ни пристрастия, харесваме или не харесваме у политика това, което харесваме и не харесваме у комшията. А илюзиите ни са галактически, наивно вярваме, че е възможно да се прероди в красив лебед грозното пате, досущ като се случва това в приказките. Животът, за жалост, ако е приказка, нерядко е тъжна приказка и преражданията, ако ги има, не водят до пленителни метаморфози, а наопаки. Ренегатът, например, политическият ренегат, никога не се превръща в нещо по-добро от ренегат, а съвсем логично е нещо подло, мръсно и продажно. Кой знае защо обаче, комай целият български народ, всякога, е отправил влюбен взор към някой нов или стар ренегат, схващан като чист, честен човек, което е поредното българско чудо. Отгоре на всичко, въпросният ренегат най-често не блести с много ум, а нерядко е направо тъп, пък е и невъзпитан грубиян. Въобще, нашите човешки пристрастия и илюзии, а не световната конспирация, предизвикват, предпоставят твърде нерадостното ни битие, в туй число и неотрадната политическа реалност у нас. Всяка изборна кампания, каквато и да е тя, ни изправя пред нови илюзии и напразни надежди, щом сме неспособни да видим, да разберем, че играчите ще са същите и играта ще е същата, докато не се освестим. Предизвестеният крах на илюзиите не е нещо ново, напротив, отдавна се е превърнал в традиция, която не ни помага, въпреки своята натрапчивост, да осмислим реалностите. Изходът от изборите, както никъде по света, всякога е предварително ясен у нас, а победителят, колкото и да са и каквито и да са недостатъците му, е абониран за успеха, щом има солидна партийна подкрепа. Приказките за мажоритарен избор са не празни, а цинични приказки, щом всеки що-годе мислещ човек схваща, че е невъзможно, абсолютно невъзможно да победиш многочисленото партийно войнство с празни думи. У нас на думи не вярват, програмата, колкото и смислена да е, колкото и реалистична да е, не чини пет пари, щом я няма майката-партия, която ще е грижовна към своите деца, която ще намери топло местенце за всеки некадърник с партиен билет. У нас има сблъсък не на платформи, а на интереси, идеите не вълнуват никого, а келепирът е важен за всеки, осребряването на участието. И ако тези избори са евроизбори, нека не се заблуждаваме, че са неважни, щом от тях зависи оцеляването, опазването на статуквото, което ще удари утре, на местните избори, куп партизани. Тъй известно е всичко това и тъй непреодолимо, че направо се чудя понякога има ли изобщо у някого някакви илюзии, или просто се преструваме на по-наивни, отколкото сме. Нашите илюзии, по всяка вероятност, са все с предизвестен крах, тъкмо заради туй, че все се правим на луди, защото тъй ни отърва. Докато политиците се надлъгват помежду си и с нас, ние тях лъжем, като че ли, а кой е излъганият, в крайна сметка, никога не е съвсем ясно на никого. Така я караме, та са предизвестени и крахът на илюзиите, и очакваният край при всеки наш избор, пък и мизерията ни, несекващата, непобедимата мизерия,  която си купуваме с тарикатлък…

Любомир Котев

оригиналният текст в печатното издание тази седмица...