Посттоталитарният човек, досеща се всеки, е същество затормозено и обременено, неспособно да се отърси от предразсъдъците, идиотщините и страховете на предците си. В този смисъл, хрумна ми, ще е някак насилено, някак преднамерено, да търсим координатите на посттоталитарния човек, след като е очевидно, че е затрупан той от отпадъка на тоталитарното общество и сам частица от отпадъка.
Посттоталитарният човек, колкото и ужасяващо да звучи, е посттоталитарен продукт, отпадъчна маса, която може да се прероди в по-благороден материал, вероятно, само след дълга и мъчителна еволюция. Нищо по-логично от това, нищо по-закономерно, но Бог знае защо, никой не разсъждава сериозно върху тази тъжна реалност. Мълчат, да речем, съвършено нелогично, многознайковци като Огнян Минчев и Иван Костов, вчерашни преподаватели по Диамат, Истмат и Политикономия на социализма.
Многознайковци, казвам, защото те, които отлично познават комунистическата наука, а сетне се преродиха в демократи и строители на капитализма, би трябвало да знаят по-добре от всеки колко са и какви са деформациите в психиката на социалистическия труженик. Те, не някой друг, защото са сред авторите на идеологическите идиотщини и безбройните манипулации, попречили на едно внушително мнозинство да мисли що-годе нормално за очевидните неща. Травма, непреодоляна и досега, за жалост, щом виждаме с очите си, че комунизмът се възражда, в най-отблъскващите си форми, тъкмо заради безпомощността на посттоталитарния човек.
Травма, изразяваща се в стремежа на затормозеното, обременено множество да мисли п р а в и л н о , а не свободно, т.е. да угажда на новите манипулатори и новите идеолози. Тъжният факт, че толкова много хора, изживяващи се като свободни индивиди и дори като граждани, мислят правилно или имитират правилно мислене, категорично сочи, че посттоталитарният продукт не е ферментирал и все още не се е преродил в нещо по-добро. В този смисъл, така нареченото гражданско общество, или ранобудните студенти, явяващи се „передовой отряд” на това общество, очевидно не са това, за което се представят и това, за което ги възприемат. Само че никой не обелва дума и за тази тъй тъжна реалност, Бог знае защо, щом са налице и други гласовити инак политически многознайковци, като печално известният Яне Янев, да речем.
Давам тъкмо него за пример, защото тъкмо той, общо взето, олицетворява твърде релефно посттоталитарния продукт, дори само заради онова незабравимо „уволнение” на премиера, прераснало сетне в непостижимо селвилничене пред същия Бойко Борисов. Давам тъкмо него за пример и заради туй, че тъкмо такива обществено-политически субпродукти, вероятно, олицетворяват и „новият морал”, проповядван от „ранобудните” студенти и други „ранобудни” субекти. Идеята за новия морал, нека припомним, не е нова идея, а класика на комунизма, именно класика, щом е фундаментална, колкото основополагаща, толкова и мащабна.
Тя иде, като че ли, от френските комунари, на които се видя малко да зачеркнат стария календар и стария ред, та не се посвениха да посегнат и на стария Бог. Руските болшевики, вдъхновени от техните безумия, не само забраниха Бог и Църквата, но и вдигнаха някой и друг храм във въздуха и унищожиха хиляди свещеници, за да са по-убедителни. Сетне се заеха с подмяната на християнския морал, не със забраната, дължа да отбележа, а именно с подмяната. Той бе подменен с комунистическия морал, а подмяната бе не само и не толкова идеологическа, но имаше и чисто битови измерения, щом партийният дом някак приличаше на църквата. Комунистите, тези тъй яростни богоборци, можеше да забележи всеки що-годе наблюдателен човек, бяха подредили в партийния дом портретите на вождовете и на цялото Полютбюро, досущ по подобие на иконите на светците в църквата.
Но същественото в новия морал, разбира се, е друго: ако Иисус Христос ни заклеваше да нямаме други Богове, освен него, то комунистите, напротив, искаха да го подменим с Ленин, Сталин или друго политическо нищожество. Сегашните радетели за нов морал, вероятно, искат да го подменят с Георги Марков, известен и като агент Николай, но обявяващ се, без никакво притеснение, за най-автентичния демократ, въпреки обемистото досие на доносник. По-съществено тук обаче е не този тъй красноречив пример, а нагласата на едно внушително мнозинство да пледира за нов морал, без да си дава сметка за какво, в същност, иде реч. Ако говорим за посттоталитарен продукт, а не за осъзната личност, то е, защото е очевидно, че пледират за нов морал хората, неподвластни на християнския морал, който би трябвало да ръководи съзнателните ни действия. Тези хора, меко казано, не знаят какво вършат, което е простимо, според християнството, или са платени клакьори, което е непростимо за която и да е етическа система. Тези хора, освен това им провинение, са не само безнравствени, но и политически неграмотни, т.е. приличат с комунистите по ред неща, та е не е чудно, че съумяват да мислят п р а в и л н о, или поне се стремят да го сторят. Те са тъй старателни и тъй упорити, че техните безумия надхвърлят безумията на родните комунисти и гравитират до непостижимите изстъпления на хунвейбините, сътворили Културната революция, Големия скок и най-невероятните комунистически изстъпления.
Публикуването на „дадзибао”, на списъци с „врагове на народа” , на сайта тъкмо на „ранобудните студенти” е нещо срамно, позорно, не само за тях, но и за нас, като нация и държава. Абсурдно е, в държава, която е член на Европейския съюз и НАТО, т.е. сред най-демократичните в света, някой да заклеймява, тъй анхаронично и тъй профански, когото и да е. Още по-абсурдно е обаче, че недопустимите и непоносими издевателства, се възприемат, едва ли не, като безобидна шега, наместо да предизвикат законен гняв. А най-абсурдното е, че наместо да бъдат изправени на позорния стълб сътворителите на подобни безобразия, за врагове на демокрацията се обявяват тези, които имат доблестта да ги разобличат.
Типичен пример е отношението към „пияните професори”, оплювани досущ като „морално разложените елементи” по време на комунизма, защото са се противопоставили, разбира се, на една хунвейбинска акция, не за друго. Наместо да предизвика всеобщо възмущение режисираното орезиляване на хора, които май бяха и в позорния списък преди това, то бе посрещнато или с примирение, или с насърчение на „ранобудните” блюстители на новия морал. Да се мисли правилно, в ущърб на истината, ще рече тъкмо туй: да се заклеймява всеки достоен човек, който има доблестта да защитава неудобната истина, докато се величае всеки посттоталитарен продукт, угаждащ на удобната неистина. Кой, как и защо го прави, как го постига, би трябвало да кажат гласовитите инак политически глашатаи, които уж са противници на статуквото.
Тези родни експонати обаче, бързам да кажа, са абсолютно неспособни да бъдат коректив на текущите безобразия, а тъкмо напротив, най-често са сред най-активните сътворители на безобразията. Те, съвсем закономерно, подхождат към статуквото не като към цялостна политическа реалност, а съвсем доктринерски. За тях то е едно, неприемливо най-често, докато са в опозиция, и съвършено друго, цветущо, докато са управляващи. И поведението им е дотолкова неадекватно, че аз така и не разбрах, дали са демагози или идиоти, като се провикват гръмогласно, досущ като споменатия Яне Янев, че не са били във властта, след няколко мандата като депутати.
Да им се обяснява, на тези самозабравили се или ненамерили се политически кретени, че България е парламентарна република, в която най-висшата власт е парламентарната, разбира се, е празна работа. Не е празна работа обаче да се обяснява това на наистина неграмотния, може би, посттоталитарен човек, изживяващ се като гражданин, или поне набеден за гражданин, преди да е осъзнал и най-простите принципи на демокрацията. Един от тези принципи, да речем, най-категоричен и най-понятен, е, че партиите, парламентът и правителството, в демократичната държава, са представителство на гражданското общество. И, в този смисъл, е нелогично да съсредоточават гнева или омразата на гражданското общество, докато е съвсем очаквано да съсредоточават недоволството на партиите, загубили изборите.
Ето нещо лесно за асимилиране, надявам се, което показва нагледно каква точно е природата на несекващия уж и услужливо пропагандиран от безброй медии протест. Ето нещо, което показва и това, доколко тенденциозни са разсъжденията около така наречения спонтанен протест, което е пример за п р а в и л н о мислене. Въобще, разсъжденията около посттоталитарния продукт са наистина наложителни, ако сме загрижени за развитието си. И, колкото и неприятното да ни е, да се вглеждаме в собствената си морална разкапаност, трябва да го направим, ако искаме да я преодолеем, за да постигнем търсената еволюция…
Любомир Котев
от вестник "Делник"
(за проверка на брояча:)
