Безотговорното говорене, може да се твърди без всякакви уговорки, е сърцевина на родната политика, каквато и да е тя. Нямам предвид дясната, лявата, или Бог знае каква политика, а икономическата, да речем, или социалната, а защо не и културната. Що се отнася до дясната или лява политика, то безотговорното говорене, разбира се, започва оттам, най-много глупости са надрънкани по този повод. Твърди се упорито например, че БСП е комунистическа партия, а същите тия, които го твърдят, друг път ни убеждават, че БСП е партия на едрия капитал.
Не е сериозно, досещат се и децата, да обявиш за комунистическа партията, излъчила лидера на европейската социалдемокрация, а още по-несериозно е да го сториш, след като тя изрично е декларирала в програмата си съпричастността си към капитализма. Освен това, има в България не една, а няколко комунистически партии, които не само изтъкват, че са Марксистко-Ленински, но и без умора клеймят предателите от БСП.
А най-несериозното, направо затрогващо, говорене, е посветено на „бившите комунисти”, които някой се напъва да съотнесе единствено и само към БСП. Е, наистина трогателно е, когато пребоядисалият се нескопосно син на висш партиен функционер, сам член на „семейната” партия, клейми шумно бай Иван от село, за който партийното членство е било единствено тегоба, но е останал верен на партията си.
Трогателно е, но и ужасяващо, защото заклейменият, нещастен труженик, не е изневерил на патриархалното си възпитание, а лошо възпитаният, аморален приспособенец, плямпа необуздано, за да не изтърве келепира, за да има пак привилегиите, с които е свикнал. Безотговорното говорене, общо взето, рядко е недомислено, напротив, по-скоро премислено е, а ако изглежда глупашко, просташко, галфонско, то това също не е случайно. Ако си достатъчно аморален, за да говориш очевидни неистини, няма да ти трепне окото, ако се налага да изречеш и някоя искряща глупост.
Такъв е, най-общо казано, механизмът на безотговорното говорене, а е необходимо то, ще повторя отново, за да могат да се класират мошениците и в новата конюнктура, ако можем да наречем така несекващите малформации в обществено-политическия ни живот. Не политическите шашарми са страшни обаче, напротив, те по-скоро ни забавляват с тържественото нищонеказване, или със смехотворните, неосъществими, предизборни обещания. Дотолкова сме свикнали с подобни безобразия, че сме неспособни да се разсърдим, или зарадваме, ако някой ни баламосва, да речем, че ще получаваме европейски заплати и пенсии, ако гласуваме за него.
Страшно е, когато безотговорното говорене изглежда смислено, когато прилича на градивна идея и сякаш вещае по-добро бъдеще за икономиката ни, например. Незабравими са, въпреки провала, който ни докараха, или тъкмо заради него, онези ведри някога думи, спрягани тъй упорито, от толкова видни хора, дето ни уверяваха, че държавата е лош стопанин.
Нямаше тогава човек, като че ли, който да не им се довери, който да не повярва, че социалистическото стопанство, наистина, се нуждае от дълбинни реформи. Всички приветствахме такова говорене тогава и никой, ама никой, не го нарече безотговорно, а тъкмо наопаки, мислехме че от него тръгва необходимата промяна. Резултатът от наивния ни, глупашки оптимизъм, днес е печално известен: почти четвърт век след промяната, нещастната ни държава изнася най-вече и преди всичко скрап.
Това е национален срам и национална трагедия, не сме съградили нищо през десетилетията, които не са ни стигнали, за да нарежем на скрап, построеното от предците ни! Инак, докато нищо не съграждахме, то се знае, плямпахме необуздано, не просто безотговорно, но и престъпно. Казаното за държавата – лош стопанин, което по принцип е вярно, в нашия случай е само фундамент за чудовищни интерпретации, предъвквани от депутати, министри, професори и журналисти.
Да, най-тъжното в тази тъжна история е, че не само презреният и оплюван от всички политически елит, но и тези, които го оплюват, лъгаха вкупом народа, докато плямпат необуздано, неволно или нарочно. Неволно или нарочно, казвам, защото някои, без съмнение, го сториха от глупост, от малоумие и защото са недоучили, докато други, напротив, знаеха прекрасно какво вършат и защо го вършат. Компрадорската политика, осъществявана от когото и да е, защитава не само чуждия интерес, но и личния, ако не този на клетия народ, то този на предаващия и продаващия държавата.
А подобно пъклено дело, подобно тъй мащабно престъпление, разбира се, изисква много усилия, които са словесни усилия, преди всичко, а като е необходимо и рушветчийски. Тъжно е дори да го помислиш, но у нас, открай време, добрата дума и рушветът вървят ръка за ръка, добрата дума у нас най-често е неискрена, но подкупваща, а като не върши работа, подкупът е по-различен. Плямпането у нас, безотговорното говорене, нека се знае, разчита и на добрата дума, уж добрата дума за някого и нещо, ако трябва да възвеличим нищожеството, например, или да излъжем народа, че печели, докато е очевидно, че губи.
Подобен парадокс се наблюдаваше съвсем неотдавна, когато самозабравилите се собственици на соларни паркове, да речем, платиха колкото трябва на когото трябва, за да лъже безобразно народа и опази някак престъпните им печалби. Престъпни, казвам, защото се оказа, че измислени в тяхна угода разпоредби им гарантират цена, двайсет пъти по-висока от цената на произвеждания в АЕЦ-Козлодуй ток, което си е престъпление, непосилна тегоба за обеднелия народ, въпреки законосъобразната дреха. Безобразието бе нечувано, някак нереалистично, но това не смути нахалниците и те се заеха да ни убеждават, че токът, който поевтиня чувствително, а и не бе вдигната отново цената му, всъщност, е поскъпнал.
По-често, все пак, безотговорното говорене разчита на страха, ужаса, омразата, на фаталистичните и апокалиптични теории за нашето битие, което е и очаквано, и понятно. Съвсем очаквано е, щом един дотолкова изтормозен народ трябва да получи някак капчица надежда, поне мъничко надежда, а като няма кой да му я даде, остава само надеждата, че отново, за кой ли път, ще се разминем с Апокалипсиса. Тези теории, прави впечатление, не са домашни, а популярни по целия свят, а това, вероятно, е поредното доказателство, че кризата наистина е световна криза. Така или иначе, у нас, те са още по-профански, нацяло огалфончени, най-често профанските и без това, фаталистични теории, у нас се превръщат в гротеска.
Повече от век, например, ни предупреждават, уверяват, убеждават, заклинат, разните родни пдевдонационалисти, че българската нация се топи неудържимо, че демографският проблем е страшен, че на тая земя я останат, я не, три милиона българи. Говори се това, повтарям, от началото на двадесети век, привеждат се какви ли не доказателства, а дори след тъй изтощителните, нещастни за нас войни, знаем, не само не се стопихме като нация, а чувствително, с милиони, увеличихме населението си. Това обаче не смути нашенските шарлатани, сред които има и държавници, и професори, за жалост, да продължат да пеят, особено настървено, старата песен.
Има куп публикации от началото на прехода, които ни убеждават, че след двайсет години ще сме има-няма три-четири милиона, заради злокобния „План Ранъп” или друг пъклен заговор. Всъщност, ако има пъклен заговор срещу българския народ, той е в това, че някой, някак, е създал прекрасни условия за безотговорно говорене. Безотговорното говорене в България е безнаказано, съвършено безнаказано и дори аплодирано! Гражданската нетърпимост, за която също говорим твърде безотговорно напоследък, очевидно не забелязва изцепки, като на онзи студент, уверяващ целия български народ, че полицаи хвърляли протестиращи от втория етаж на НХГ.
Никой не се противопоставя на агресивната глупост, дори ако е далеч по-делнична и по-безобидна, когато някой ни убеждава, да речем, че седемдесет процента от лекарите ни търсят работа в чужбина. Инак твърде устатите напоследък водещи, смирено мълчат пред преднамерената, престъпна глупост, която възприемат като прогресивно послание.
Все повтарям напоследък, че комунизмът се завръща, и пак го казвам! Ето, това е то комунизмът: някой да плещи необуздано глупости, а вместо да срещне противодействие, наместо да го разобличат, да му ръкопляскат, защото бил, видите ли, прогресивен! Няма прогресивен лъжец! Всеки измамник е престъпник, а най-големи престъпници са идеологическите измамници, защото лъжат цели народи!
Добре ще е, ако си припомним тези уж прозрачни истини и се опитаме да вникнем в тях, докато – за кой ли път! – настървено търсим истината…
