Непонятни маршрути
На другия край на улицата е съученичката ми. Приличаше в гимназията на излязла от картините на Владимир Димитров-Майстора. Косата и бе катранено черна и я носеше често отзад на плитка. Стройна, едра, примамливо едра. По разбиранията на анорексичките недопустимо едра. В гимназията обаче още нямаше анорексички, а мъжката част от класа въздишаше по гърдите на Надя, които обещаваха много.
Самата Надя обаче не обещаваше нищо. Пълна отличничка, с майка-учителка в гимназията. Безупречно комсомолско поведение, макар че не правеше кариера в тая посока. Знаеше още в десети клас, че дипломата и ще бъде отгоре до долу с шестици и просто чакаше да мине абитуриентския бал и да замине за жълтите павета.
Чакаше с досада. Понякога лека, понякога тежка, като плитката.и.По сексуални въпроси с нея не можеше да се говори. Камо ли пък да я опипаш, когато припълзи свечеряването, а ние нарочно не пускахме още класните лампи. В този кратък и свещен отрязък всички правеха по нещо, което е абсурдно на светло. Само не и Надя.
Студена и с гримаса на досада, тя включваше осветлението и напускаше зверилника, натъпкан с хормони.
Къщата и е оставена на капризите на времето. Рони се от години, няма, също от години, истинска ограда, а само огризки от нея и всеки може да прекрачи в двора. Баща и беше полковник. Така и никога не го видяхме - какво да прави в училище, при тия безкрайни шестици и грамоти на дъщеря си?
Надя имаше някакъв мистичен брат. Не говореше никога за него, сякаш не съществуваше.По околни пътища знаехме, че е студент по история и че се казва Юри.Или нещо от този сорт.
Офицерите от армията обичаха да кръщават децата си с руски имена, а и самата майка на Надя бе учителка по езика, на който е говорил бащата на народите Йосиф Висарионович.
Половината къща е на другата улица – „Средна гора”. На ъгъла е приседнал възрастен мъж, който не изгаря от желание да разговаря. Гледам меката извивка на надината къща в посока на „Средна гора” и обрамчения с диво грозде първи етаж.
Правя три крачки встрани - старецът няма да ми се изплъзне току-така. След дълго повтаряне на думите полковник, учителка по руски език, дъщеря в Америка, син историк, постигам леко отместване на мълчанието. Полковникът се казвал Златан, учителката отдавна умряла, историкът продал къщата, а дъщерята нито виждал, нито чувал от много години.
Възрастният джентълмен е лаконичен, но достоверен източник.Всичко съвпада, дори и това, че не знае нито вест, нито кост от Надя.
Аз също не зная, вероятно затова съм тук - на две крачки от дома и, чиято ограда е изгризана от времето и мога просто да я прекрача. Момичето, излязло сякаш от картините на Майстора, се превърна в най-неочакваната и най-пълната мистерия от класа ни. Едни твърдяха, че е омъжена за грузинец и живее в чужбина, други заменяха кавказеца с американец, трети добавяха, че бил черен.
Отличничката на класа в обятията на борец срещу апартейда? Прекалено екзотична версия, но не и за нея, защото коя девойка няма да позволи дори малки волности в отрязъка, когато в класната стая се е настанил сумракът?
Дядото е набрал малко темпо, връщайки се към края на трийсетте  години, когато тук направили канализация. Горе-долу уцелва този монументален успех за кварталчето, а и аз познавам, че е към осемдесетгодишен.
Точно на толкова се оказва. И ме гледа все по-подозрително.Има защо – брадата, оставена на воля и обилно прошарена, чантата през рамо, в която може да има всичко, желанието ми да не си тръгвам от тук.
Всеки момент ще ме попита каква работа имам на тяхната улица. Докато си го помисля, вече е изстрелял въпросът. Не намирам никакъв смислен отговор.
Надя вече е на петдесет, трябва да е наедряла доста, защото бе страшно далеч от аеробиката и диетите, а най-вероятно около нея пълзи и някое внуче.
Полковникът се казваше Златан. Златан се казваше, ама ти какво търсиш тука. Милият дядо, така трябва - винаги да е нащрек, в този свят, пълен с терористи.
Тежка гръд, дебела, черна, катранена плитка, спусната понякога  отпред. На първия чин, вдясно.
Притъмнява…